Невидими чудовища

Невидими чудовища

Ако се погледне на нас просто, по житейски, ние сме в положение на пътници,
претърпели катастрофа в дълъг железопътен тунел и при това на такова място
където не се вижда светлината в началото, а светлината в края е толкова слаба,
че погледът току само я търси и отново я губи, но дори в съществуването на началото
и края не можем да сме сигурни. А около себе си, дали поради объркване на
сетивата, дали поради изострянето им, виждаме само едни чудовища, и още, в
зависимост от настроението и от раните, увлекателна или уморителна игра, досущ
като в калейдоскоп. Какво да правя? Или Защо да правя това? Не питат по тези места.

Франц Кафка, Пътници във влак.


Пристигнах в Париж с два часа закъснение заради животните, които бяха застанали на линията. В началото бях много притеснен, дори се обадих на Валдемар, за да се извиня, но после започнах да се успокоявам. Бях закъснял толкова много, че вече почти не чувствах неудобство. Закъснението ми бе толкова обективно, че не се нуждаеше от обяснения. Ако бях закъснял само половин час щях да се чувствам ужасно, защото половин час наистина много. Точно толкова време би ми било необходимо, за да стигна от гарата до квартирата на Валдемар. Но два часа вече бе съвсем различно. При всички случаи той щеше да отиде на работа преди да успея да стигна. Това е ползата от големите закъснения – след определен момент няма значение колко късно ще пристигнeш. Ако влакът закъснееше половин час, Валдемар щеше да ме чака до два без пет тоест имаше теоретична възможност да успея да стигна навреме, ако хвана автобус и се ориентирам бързо, но това би означавало да изчисля всичко твърде добре. За щастие животните застанаха на релсите и не се наложи да проявявам съобразителност. Сега просто трябваше да се отбия в театъра, в който работеше Валдемар, за да взема ключа и това ме успокои. Нямаше нужда да тичам и да търся автобус. Можех дори да се разходя пеша по рю Лафайет. Зарадвах се на закъснението, защото ако животните не бяха попречили на влака и той бе пристигнал навреме щях да съм задължен да успея да стигна преди два без пет у Валдемар.
Мъжът до мен четеше вестник съвсем невъзмутимо, сякаш влакът не закъсняваше. Опитах да заспя, но телефонът на мъжа започва да звъни. Обади му се една жена, на която той обясни, че ще бъде в Париж за няколко часа. Слушах разговора му и хвърлях по едно око на пътниците срещу мен. Те надигаха глава, за да видят как разчистват животните от пътя. Дали влакът е ударил някоя крава? Въпросът ме занимаваше известно време като си представях познатите картини на Рембранд и Сутин с проснатите меса и ребра. Съседът ми извади криминален роман и отвори сякаш на произволна страница. Извърнах се към прозореца. Тези романи никога не са ме привличали. Дементиралото наследство на Едгар Алан По и Честъртън. Толкова наивно е това изместване на фокуса през цялото време да се разбере кой е престъпникът вместо да се разгледа нехуманността на престъплението, това никак не ми допада. Поради липсата на друга книга, се принудих да извадя учебника по криминалистика, който носех от дълго време с мен. Беше ми дори малко смешно да седим така двамата. Спомних си преподавателя ми по наказателно право, който се забавляваше да ни дава примери от литературата, за да се упражняваме. Това бе любимото му занимание. Всеки път носеше книга и трябваше да определим съставът на престъплението по наказателния кодекс. Започвайки със сбиванията на дон Кихот с един бискаец, като преминем през Хамлет и Макбет, курсът ни продължаваше с Престъпление и наказание и двойното убийство, което извърши бедният студент по право Расколников, за да завърши с криминалистичните методи на Огюст Дюпен, Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и Жул Мегре. В крайна сметка курсът ни по наказателно право приличаше повече на разходка из историята на престъпленията в класическата литература, отколкото на сухо изброяване на членовете на наказателния кодекс, нещо, което можехме да направим и сами, както казваше преподавателят ми. Той мотивираше метода си на преподаване с това, че това е единственият удобен случай бъдещите хора на закона да се запознаят с най-гъвкавата материя – литературата. Юристът не може да бъде юрист, ако познава само света на правните норми. Той би бил жалко същество, търсещо опора в нещо напълно неспособно за самостоятелен живот като правната норма, която винаги се нуждае от висшестояща норма, която да оправдае съществуването й. Законите са неудобните дрехи, които хората навличат, когато излизат, за да се сблъскат със света. Литературата е плаващият във въздуха остров над главите им, който те не виждат, въпреки гигантските му размери. Защо литературата е остров? Защото е способна да се носи сама, тъкмо обратно на нещастните норми, с които се сблъскваме. Без нея не бих могъл да поставя пред съзнанието ви надеждна леща, за да смените фокусът, който моите колеги се опитват да ви набият в главите, дърдорейки с чук в ръка. Когато първият първобитен мъж е бил открит от сродните му същества в дъното на някоя тъмна пещера първо се е появил разказът за убийството му, и едва след това подобните нему са решили да открият убиеца, ако изобщо са го решили, в което искрено се съмнявам.
Телефонът на мъжа започна да звъни отново. Той се обади и каза, че ще пристигне със закъснение, защото някакви животни са блокирали линията. Какви животни – трябва да го е попитала жената, защото той отвърна, че вероятно става въпрос за крави. Разговорът продължи по-дълго отколкото трая любопитството ми и започнах да се отегчавам. Седях и не знаех какво да правя с ръцете си. Пригладих косата и се увих с шалчето ми, защото усетих студ. Започнах да си измислям история за човек, който се родил с разменени ръце. Палецът на дясната ръка бил последният пръст отдясно, а палеца на лявата – най-вляво на лявата. Реших, че човекът е писател, който си е направил собствена пишеща машина, че си шие ръкавици по поръчка. Представях си го как върви през зимата в черното си палто, черен шал и шапка, криейки ръцете си в джобовете на палтото. Фигурата му бе толкова впечатляваща, че не можех да се откъсна от нея и да измисля историята. Не знаех какво му се е случило. Може би животът му е бил провал, защото всички са се спирали на най-външното нещо у него. Запознал се е с жена си у шивача и в началото това му се е струвало забавно, но после е започнал да я обвинява в повърхностност. Решил да избяга от нея, но не можел да се скрие. Светът бил прекалено тесен за някой с толкова очевиден недостатък или предимство.
Влакът постепенно започна да намалява скоростта и накрая спря в Gare de l`Est. Излязох бавно с куфара. Мъжът бе прегърнат и целунат от някакво момиче. Прекалено големият куфар се влачеше след мен. Докато вървях към театъра, репетирах какво да отговоря на въпросителния поглед на Валдемар, който вероятно вече бе решил, че съм загинал във влакова катастрофа. За моя изненада открих, че ме чака пред театъра. Беше облечен с фрак, а папийонката потрепваше от вятъра и искаше да отлети в детската градина-парк отсреща. Той не ме попита защо съм се забавил и не се наложи да му разказвам историята за животните. Аз дори не ги видях. Не видях никакви животни, никаква основателна причина защо съм закъснял.

Париж, 2009

Luis Sepulveda @ Kleber

parfois
il est mieux
que la distance entre
l`ecrivain et le
modeste lecteur
ne devienne plus courte

le cas avec sepulveda
c`est qu`il a commencé
ou plutot il a été forcé
de parler de son passé
de son emprisonnement en Chile
pendant la dictature

C`est impossible de devenir
un écrivain en Amerique
du Sud si tu n`as pas
une longue formation politique
meme Borges avait une attitude
meme si elle était trop naive

et bien
je suis venu pour écouter un écrivain
et pas un analyseur politique
J`étqis assis au dernier rang
il n`y avait pas des places libres
je l`écoutais mais j`entendais rien
parce que je pensais à ces après-midis
il y a quelques années
quand je lisais L`Histoire de la mouette et
du chat qui lui apprit à voler
et Le vieux homme qui lisait des romans d`amour.

j`ai quitté la salle

A propos d`une exposition de Dali

Est-ce qu`il était meilleur dans l`emploi
de commerçant, de marchand d`art
d`art dealer
ou comme illustrateur

qui a illustré „alice au pays des merveilles”
et „les chants de maldodor”,
qui vendait en gros
es moustaches les plus connus au monde entier
Gala
et lui-meme?
personne ne savait mieux que lui
comment se transformer
dans une légende, de vedette, de S T A R ™
de sujet à l`objet d`admiration



Mais derrière les vitrées ses tableaux
et esquisses paraissaient morts
le musée c`est surtout un espace qui se change jamais
un espace qui conserve des objets et puis il se ferme
comme les moules mais sans avoir une perle dedans
et tu entres pour être touché par des sensations inconnues

je regardais les gens qui passent auprès des tableaux
Iis marchaient lentement ,mains serrées
comme on le fait quand il a un mort devant nous
ils etaient si silensieux et serieux
pour des raisons inconnues
Dali e mort
n`est-ce pas?
si un elephant passerait aupres de cet tableau
ca ne changerait rien
(ou an cheval comme dans „la tentation du saint Antoine”)
c`est ca, c`est la meme chose
et puis tu sors
les jours suivants tu mentionnes entre autre que tu a visité
une exposition de Dali
les gens sont ravis
rien s`est changé

mais arrivera-t-il un jour quand les gens pourront
habiter dans les musées
et se sentir comme chez eux
l`art cessera être un tableau couvert de poussière
parce qu`il y aura, il existera quelqu`un qui pourra
l`épousseter
sans effacer le sense