Снимка: Илиян Ружин
Важните неща не
се казват, те се повтарят. И всяко тяхно повторение звучи толкова мощно, сякаш
Питагоровата теорема току що е била доказана за пръв път. Всяко тяхно повторение
носи усещане за внезапен смисъл, за внезапна вечност. В този смисъл дали става
дума за писане, рисуване, свирене или други форми на изразяване, разговорът е
налице. Този, който извършва действието, сам навлиза в разговор, съзнателно или
не, с великите си предшественици. Понякога успява да добави нещо към казаното
дотук, понякога просто повтаря важното и това само по себе си е достатъчно. Не
става дума за канон или ужасен консерватизъм, това е най-просто казано това,
което се случва. Не става и дума за това доколко успешен е разговорът, понятия
като успех в случая стоят неуместно. Дали усилието е съзнателно или не е,
вероятно има някакво значение, но и двете в крайна сметка носят огромно
удоволствие, почти задоволство. Не съм най-големият привърженик на
систематичността, подреждането и каталогизирането, предпочитам, както много
други несистематичността на списъците. Но в изкуството има йерархии, принципи и
системи, които макар и не винаги видими, съществуват и се подреждат сякаш от
само себе си. На нас остава единствено да признаем това, този почти космически
ред.Останалото би ни върнало обратно към епохата предхождаща стените на
пещерата Ласко, а тези стени са били много самотни.
