Franz Kafka - On parables

On Parables

MANY complain that the words of the wise are always merely parables and of no use in daily life, which is the only life we have. When the sage says: "Go over," he does not mean that we should cross to some actual place, which we could do anyhow if the labor were worth it; he means some fabulous yonder, something unknown to us, something that he cannot designate more precisely either, and therefore cannot help us here in the very least. All these parables really set out to say merely that the incomprehensible is incomprehensible, and we know that already. But the cares we have to struggle with every day: that is a different matter.
Concerning this a man once said: Why such reluctance? If you only followed the parables you yourselves would become parables and with that rid of all your daily cares.
Another said: I bet that is also a parable.
The first said: You have won.
The second said: But unfortunately only in parable.
The first said: No, in reality: in parable you have lost.

Translated by Willa and Edwin Muir

за тишината

Вчера седях на една пейка
на един хълм
можех да седя и да се наслаждавам на
чудесното време
да снимам
и да бъда спокоен,
но поради особености в характера
си човърках
и мен ме човъркаше
защо българите не могат да пренасят памет
а само стоки на дребно
наркотици на едро
и деца (както ви харесва)
просто не стават за това
не помнят, не разбират и не искат и да знаят
ще се срещаме на разни места по света
и вместо на български ще си говорим на немски
френски
испански
английски
или изобщо няма да си говорим
ще си мълчим универсално.
лишени сме не просто от възможност за някакъв достоен финал
лишени сме от всякакъв финал
и ежедневието ни е агония
не съм първият, който го казва
само адам може да претендира за известна оригиналност и авторски права
в свят на общности и общества
ако не съществуваш в тях
не съществуваш изобщо
няма те
ако съществуваш в тях
съществуваш докато си в тях
и единственото, което ти се полага
за някои дар, за други проклятие - е забравата.

зад къщата има гробище
старо гробище, в което не са погребвани хора от много години
превърнало се е в хубав парк
където хора разхождат възрастните си родители
един вид ги подготвят за пътуването отсега

та в анонимността на тези камъни
имена, напълно неразчитаеми за мен
плачещи бебета, ангели и прочие
по плочите
не ми идва нищо друго на ум
освен че тези хора вероятно са доволни
че вече ги няма

техните разбирания за вечност и памет са различни от моите
разликата е че аз съм от тази страна на камъка
че не съм бивш човек

мен не ме измъчва красотата
както би казал павел матев
или евтим евтимов
или който и да е поет от тяхната генерация

мен ме измъчва фактът, че живея в свят, в който
определени знаци и символи са изгубили значение
измъчва ме, че живея в свят, в който ако си различен
има две възможности за това, което ще ти се случи
1 - докато си малък, в българия те смазват и те учат на търпение и подчинение на невидими структури и йерархии
учат те, че обществото има неписани правила, които са много по - важни от писаните
има закони, които управляват това общество много по-силно от всеки писан закон
ето защо през годините, в които учих право, прочетох само това, което наистина задължително трябваше, никога и ред повече. и досега не мога да погледна закон без отвращение.
2 - в странство - за да не използвам другата дума - чужбина. ако си различен, си посрещнат с безразличие, никой не ти пречи да бъдеш какъвто искаш, нито ти помага. и това е най-доброто, което можеш да получиш.

когато влизаш в църква
за себе си и за близките си ли да се помолиш
или просто да кажеш
господи, искам да млъкна
и това да има значение
искам да млъкна
и мълчанието ми да се втвърди
да стане на кубчета лед
по пет евро парчето
защото само нещо, което има цена
има обективна стойност
така излиза

В компанията на Борхес

Тази жена
лежи близо до гроба на Борхес
в гробището
Plainpalais
в Женева



само ръцете на Огюст Роден са по-близо

M. 1

1


Забелязал съм, че повечето романи, които съм чел, започват с изречение, което рядко улавя истинския момент на започване на романа, сякаш авторът се е качил на трамвая от погрешната спирка. За щастие, аз като читател винаги съм се качвал от вярната и съм забравял това първо неприятно впечатление, чувството на обърканост, това ли е, извинете, правилният трамвай, простете, роман? Началото винаги е конфузно, повъртам се нагоре-надолу, оглеждам другите пътници с подозрение, поглеждам три пъти часовника, защото така и не запомням колко е часът и първите редове минават по този начин, малко сковано и формално, с едно на ум, с общоприети фрази, нужно ми е време да се откъсна от това, което ме заобикаля, трябва да се пораздвижа в новото сако, за да ми прилегне и най-сетне мога да си позволя да се разходя из къщата по халат.
Добре е да се започне от някое неутрално място, в никакъв случай от частна квартира или описание на бал, защото ще ни трябват стотици страници, докато стигнем до лъжичките и разговорите на прислугата. Гара или стълбище, някое популярно кафене е едно добро начало поради ред причини, които ще станат ясни по-нататък, важното е да се усети логиката на мястото. Пак казвам, гарата е стандартно начало, не е единствено, стига само да не е болничен коридор, защото крехкият ни роман ще хване вътреболнична инфекция още при първата си разходка по пантофи след операцията. Той е крехък и болнав, в началото му зеят огромни пропуски, през които се кокори празната зеница на реалността.
Нека бъде гара и нека влакът е на първи коловоз, защото винаги съм знаел, че влакът за Берлин тръгва от първи коловоз, но странно, точно в този момент това съвсем ми е излетяло от ума. Ще ми простите разсеяността, дължаща се на главоболието и леката температура. Тя ме кара да усещам тялото си още по-живо и ме замайва и опиянява както всеки път щом прекрача главния вход на гарата във В. Някъде звънят звънци, а ушите ми звънят от температурата. Жалко е да се разболееш в това прекрасно време, първите дни на юни, мисля си, докато вървя към гишето и усещам струите въздух, които се кълбят в голямата зала с часовника. Приближавам се към гишето и едва не казвам на спретнатия като матрьошка чиновник „Един билет за Ада”, но точно това е, което искам да получа. Един билет за Ада, която е в Берлин. И ми става топло, и малко виновно, и нагло, та съвсем се оплитам и започвам да му обяснявам на френски, но той ме прекъсва и ме моли да мина на друг коловоз, простете, език. И аз минавам и докато той чака да стане готов билетът, опитвам да се пошегувам, че винаги съм мислел, че той може да говори френски. Казвам го просто така, за да минава времето, но все пак имам някакъв натрапчив спомен, че съм го чувал да говори на френски и всеки път, когато си купувам билет от него (а той винаги е там, винаги, от най-първия път, когато се качих на влака за Истанбул до последния път с Ада) го заговарям на френски и след това се разочаровам. Но сега това не ми тежи, въпреки температурата, тъпата болка която обкръжава окото, скърцащите стави, замаяността, която е обгърнала тялото ми, аз съм весел и щастлив, дотолкова, че насмалко да си забравя билета и трябва да се върна втори път, за да попитам от кой коловоз ще тръгне влакът, тъй де, романът. Въпреки че подобни въпроси са съвсем излишни, защото романът не е пътят, по който влакът се движи, а е самият влак. Във вагоните му спретнато са седнали тези, които са пътували заедно с мен, винаги, винаги, винаги, но струва ми се, че те са в друг влак и на друга гара, защото никой не би одобрил това, което ще направя сега. Един свят на колела с локомотив отпред и горд машинист на мястото си, когото никога не виждаш, но знаеш, че е там.
От първи коловоз. Приятно пътуване.
Назад.

Калин Терзийски: Алкохол

Аз не завиждам на Калин Терзийски. Не мога да завиждам на никой, който праща писма от ада. Мога само да уважавам това, което прави и да се надявам, че ще продължава да го прави, да слиза все по-дълбоко в мината и да вади парчета от най-полезното изкопаемо, за което мога да се сетя – собствената си душа. Прочетох Алкохол за няколко часа, изгълтах я. Погледът ми се движеше по страниците по-бързо от обикновено. Някои карат пияни, аз я четох пиян, без да съм пил нищо. Или почти. Когато стигнах до едни страници, се разплаках. В Алкохол има достатъчно страници, които да те накарат да се преобърнеш. Тя е счупена бутилка, която нито може, нито трябва да бъде събирана. Всеки да си намери своето парче стъкло и да реши какво да прави с него.
Книгата е една идея по-подредена от Тропика на рака и ако някой търси скандал в нея, ще си го получи. В нея има достатъчно неща, тя е като кофа, както се изразяваше Хък Фин в началото на книгата, когато се оплакваше на Том, че животът в къщата на съдията му е писнал. Просто трябва да се протегнеш и да си вземеш каквото ти харесва.
Книгата му е добра без уговорки. Сещам се само за двама души, които са добри в прозата без уговорки. Пасков и Терзийски. Те нес а добри в локален мащаб, регионален или друга махленска класация. Те не са добри само в компанията на по чашка. Балада за Георг Хених, Германия, мръсна приказка и Алкохол съществуват обективно, не като някакви мокри сънища на хора, които са се заканили, че ей сега ще напишат нещо грандиозно и после си лягат под масата.
Книгата е безусловна, шут и шамар за една мучаща публика, която живее и говори в условно наклонение. Тоест не живее.
К. Т. е артист, защото се вълнува не от образа, който създава, а от това, което прави. Мога да го кажа спокойно, защото не го познавам. Не е и нужно, имам това, което прави най-добре.
Не бих написал такава книга, не е моя работа, но това не пречи на К. Т. да израсте на няколко десетки метра в очите ми.
Напоследък наблюдавам отдалеч как хора нападат или биват нападани от други хора, за това, че са бърза или бавна литература.
Със сигурност знам, че Алкохол е литература.
Щом съществува толкова лична и силна проза, едновременно унищожителна и самоунищожителна, бутилка, която дими, коктейл молотов с дуло на калашников, това дава надежда.
Книгата на К. Т. ще има успех, или няма да има, все едно е. Тя е факт. Прилича ми на обявяване на тотална война срещу бесовете. Срещу лошия вкус, и липсата на вкус изобщо. Силен концентрат е, и когато казах, че ти отвява главата, не бях прав. Не я отвява. Накрая, на дъното виждаш себе си не какъвто искаш да бъдеш, а какъвто си в най-трудните моменти, които искаш да не си спомняш никога, особено когато ти е добре и не искаш да се връщаш там, откъдето си тръгнал. От ада на първото изречение. Съвсем в началото.

Антиквариат

книгите на снимката са
Процесът
Артист на глада
и Замъкът
издания от 1925, 1924 и 1926
първи издания на Кафка
редактирани от Макс Брод
Кафка умира в санаториума Кирлинг край Виена
недовършил работата по сборника с разкази
Hungerkuenstler - артист на глада
(някои го превеждат Шампионът по гладуване, други Издръжливец на гладуване)
но явно става въпрос за някой, който
е превърнал гладуването в свое основно занимание
и изкуство

Изненадах се много
когато ги видях
никога до този момент не бях виждал първи издания на Ф.К.
на немски
освен
Преображението, и то на снимка.

мъж на място

вчера си легнах в парка оранжри
с риза и панталон
сакото метнах върху колелото
зачетох се в Дар
последният роман на Набоков
написан на руски
книгата е страхотна, но е първата
в която той влиза в твърде големи детайли
и измисля една цяла вселена
което не ми се струва привично
има твърде много второстепенни неща
които ме уморяват
на места е толкова интересна, че чак глупава
опитах да заспя
не успях
заваля дъжд и трябваше да се връщам
на т.нар. ми работно място

прибрах се
пих бира
докато не заспах от умора
с дрехите
същата риза и панталон

мъж на място съм
заспивам там, където ме оставите

.19 12 2009

днес е блумсдей
денят, в който се развива действието на одисей
не съм чел цялата книга
но това не ми пречи да говоря за нея

на 19 декември миналата година
станах рано сутринта
облякох се и отидох на гарата
хванах влака за цюрих

валеше сняг, но слабо
и все пак достатъчно
за да има закъснения
вместо два часа пътувах повече от три
беше много студено

слязох в цюрих и започнах да се мотая
изгубих се
бях забравил града от последния път
и ориентацията ми беше слаба
езерото не се виждаше никакво
от мъглата
въртях се в малките улички край катедралата
и се колебаех дали има време за пътешествието
което искам да направя
реших, че има и тръгнах
без карта, разбира се

исках да стигна до едно място
и единственият пътеводител ми беше едно стихотворение
в което пишеше, че за да стигнеш до Мястото
просто трябва да вървиш по линията на трамвай 5
така и направих
вървях по реми щрасе,
а после продължих по цюрихбергщрасе
не знаех колко време трябва да вървя
мислех, че това, което търся, ще се появи всеки момент
улиците бяха пусти и колкото повече се изкачвах по
цюрихбергщрасе
(тя наистина е стръмна)
снегът бе по-дълбок и не спираше да вали
беше ужасно студено
изобщо не мислех за това че след три дни ще пътувам към стокхолм
където вероятно ще е още по-студено
не мислех и за това че имам рожден ден
че съм сам и най-сетне не съм в българия
наистина имах нужда да не съм там на този ден
а дали имах нужда да съм сам?
вероятно да
isolation is a gift
a test for our endurance
казва буковски
точно тогава имах доста непоследователно отношение по въпроса

вървях

трамвайната линия се виеше и отказваше да спре пред вратите на църквата
трамваите минаваха един след друг
пълни с хора
спирките бяха начесто и се чудех дали да не си купя билет и да се кача
но машините за купуване на билети ми се струваха толкова сложни
гледах ги подозрително
и си казах, че мога да продължа и пеша
на картата разстоянието може да ви се стори десет сантиметра
но бяха два часа

когато се озовах пред вратите на гробището
те изглеждаха залостени
би било абсурдно след цялото влачене и тътрене
оказа се че има други врати
влязох

елите бяха натежали от сняг
и проскърцваха
нямаше никой
гробището беше най непопулярното на света
в което все пак има при кого да отидеш
нямаше съвсем никой
без стъпки по снега
без хора пред камъните
без туристи
имаше карта, по която трябваше да се ориентирам
но може би защото бях се губил твърде много досега
(реших и този път да не го направя
гробовете имаха двойна номерация
нали бях в швейцария
и умрелите трябваше да се държат под око
но джойс липсваше
просто не можех да го намеря
мотах се двайсетина минути в снега
докато изгубих връзка с пръстите на краката ми

намерих го сбутан в един ъгъл
пушеше
питах го как е
каза ми нещо на латински
не го разбрах
постоях
той попуши
после си тръгна
отивал в париж, да види нора
жена си
имали среща
синът му, джорджо, е бил пияница
дъщеря му, лучия,
луда
когато бекет му бил, секретар и близък
двамата били заедно
но тя започнала да се показва твърде често гола
в гостната пред погледа на изумените му приятели
както и да е

той си тръгна
и без това не се беше задържал за дълго в цюрих
починал тук три седмици след като пристигнал
декември 1940
написал благодарствено писмо
и умрял

след като си тръгнах се поколебах какво да направя
изведнъж отнякъде изскочи елиас канети
от съседния гроб вероятно
оказа се, че и той е тук
имал работа във виена
и той си тръгна
завъртях се из празното гробище
което обаче не беше пусто
валеше силно и шумно
диханието на снега
видях един човек да стои пред гроб
и да говори
даваше отчет

вървях още час и половина
хванах влака за страсбург
и тогава
не си помислих
но сега
половин година по късно си казвам
че нито искам
нито се надявам
някой да идва на моя
30 или 70 години по-късно
не си струва

a sickness?

yes, I`m a Romantic, overly sentimental,
something of a hero worshiper
and I do
not apologize for this
instead, I revere Hemingway,
at the end of his endurance
sticking the
barrel of the gun into his trembling
mouth;
and I thing
of Van Gogh slicing off part of his ear
for a whore
and then blasting
himself away in the cornfield;
then there was Chatterton drinking rat
poison (an extremely painful way to die
even if you are a
plagiarist);
and Ezra Pound dragged through
the dusty streets of Italy in a cage
and later confined to a
madhouse;
Celine robbed, hooted a, tormented by
the French;
Fitzgerald who finally quit drinking only to drop dead
soon thereafter;
Mozart in a pauper`s grave;
Beethoven deaf;
Bierce vanishing into the wastelands of Mexico;
Hart Crane leaping over the ship`s rail and
into the propeller;
Tolstoy accepting Christ giving all his
possessions to the
poor;
T. Lautrec
with his short, deformed
body
and perfectly developed
spirit,
drawing everything he
saw
and more;
D.H.Lawrence
dying of TB
and preparing his own Ship of Death
while writing his
last
great poems;
Li Po
setting his poems
on fire
and sailing them down the river;
Sherwood Anderson dying
of peritonitis
after swallowing a
toothpick
(he was at a party
drinking
martinis
when
the olive went in,
toothpick and
all);
Wilfred Owens killed
in the first Great War
while
saving the world for
Democracy;
Socrates drinking
hemlock with a
smile;
Nietzche gone mad;
De Quincey addicted to opium;
Dostoevsky standing blindfolded before a
firing squad;
Hamsun eating his own
flesh;
Harry Crosby commiting
suicide hand in hand with his
whore;
Tchaikovsky trying to
evade his homosexuality
by marrying a female
opera star;
Henry Miller, is his old
age, obsessed with
young Oriental girl;
John Dos Passos going
from fervent left-winger
to ultraconservative
Republican;
Aldous Huxley taking
visionary
drugs and
reaping imaginary
riches;
Brahms in his youth,
working on ways
to build a powerful
body
because he felt that
his mind
was not
enough;
Villon barred from Paris,
not for his ideas
but rather because he was a
thief;
Thomas Wolfe who felt he couldn`t
go home again
until
he was famous;
and Faulkner:
when he got his morning mail.
he`d hold the envelope up
to the light
and if he couldn`t see
a check in there
he`d throw it
away;
William Burroughs who shot and
killed his
wife
(he misses the apple
perched
on her
head);
Norman Mailer knifing his
wife, no aple
involved;
Salinger not believing
the world was worth writing
for;
Jean Julius Christian Sibelius
a proud and beautiful man
composer of powerful music
who after his 40th year
went into hiding and was seldom
seen
again;
nobody is sure who
Shakespeare
was;
nightlife killed Truman
Capote;
Allen Ginsberg becoming a
college
professor;
William Saroyan marrying the
same woman twice
(but
by then he wasn`t going anywhere
anyhow);
John Fante being sliced away
bit by bit
by the surgeon`s knife
before my very
eyes;
Robinson Jeffers
(the proudest poet of them all)
writing
begging letters to those in power.

of course, there`s more
to tell
and I could go
on and on
but even I
(the Romantic)
begin to tire.

sstill, these men and women
- past and present -
have created and are creating
new worlds for
the rest of us,
despite the fire and despite the ice,
despite the
hostility of governments,
despite the ingrown distrust of the masses,
only to die
singly
and usually
alone.

you`ve got to admire them all
for the courage
for the effort,
for their best and at their
worst

same gang!
they are a source of light!
they are a source of joy!

al of them
heroes you can be
grateful for
and admire from afar
as you wake up
from your ordinary dreams
each morning

Charles Bukowski