christmas song!

кратко определение за човек

куфар с болка

short definition of a human being;
a sorrowful suitcase  

detached

    Through my whole life what always impressed me was the constantly confirmed observation that people’s lives are violently shaped and moulded by their milieu. Their wishes, everyday small talk conversations, ambitions, the struggles of everyday life were a product of nothing else but a narrow minded selfish society, an organ for repression and constraint. The impossibility to detect and to look to this fact with estranged eyes was one of the most painful experiences you could ever have. you don’t have much choice, life knows no borders, no vacuum. You can accept the stark difference between you and your surroundings but in the end, the confrontation which was until a certain moment, perfectly hidden behind a smile, becomes gruesome grimace. A writer should write like a judge writes a verdict, over himself and over the world. and in the end, it is not the judgment which counts, but the motives, because his life should serve as a mean to enforce this judgment. We can not judge the others but only ourselves. No false rhetoric, no vain moralizing, there are a few good stories to tell and verses to remember, paintings to see and music to fill your soul, this is it.  What was my understanding of how should I act and behave, it was only a question of being detached. Detached from the persons you love and admire, from the things which give sense to your life, from places, accepting death and mortality, accept what other people consider as success or failure, knowing always at least three sides of the same story, inserting different perspective. In other words – being detached.  What was constantly chasing me was the sense of loss. People feel it in very precise moments, when they lose a person, after a painful separation when their nature goes through turbulence, unpredictability, they feel exposed to the world, when their secret room has been robbed, turned upside-down and inside out. What people do not know and will never admit that there are persons which feel outside the comfort zone, outside the fireplace, the humanity as a group gathered around this fireplace. They appreciate more than everyone else the comfort, knowing the existence of vast devastating fields of nothingness. Their souls will never be at rest, the world in their eyes is the world, viewed through the eyes of a fly, millions of fragments, no common sense. 
   As I have already mentioned in the beginning, this observation was constantly confirmed.  

неудобни въпроси

откритието, че не можеш да пишеш на определено място
ако си прекарал повече от три месеца в него
особено ако това място е брюж е разочароващо и болезнено.
не можеш да започнеш нищо ново.
не че няма време. нощите са свободни.
брюж е изпитание за тялото и за духа
изпитание за вярата
все повече се чудя защо не съм бразилец
неудобни въпроси

les monstres invisibles

Les monstres invisibles 

A C. M.  

   Je suis arrivé à Gare de l’Est avec un retard de deux heures à cause des animaux qui avaient bloqué les railles. Le train s’est arrêté dans le vide et n’a pas bougé pendant une heure. On n’a jamais réussi de rattraper le retard. Au début je me demandais s’il faut appeler M. pour le prévenir du retard mais j’ai décidé que c’est pratiquement inutile. Le retard s’imposait et excluait toute explication d’où l’avantage des retards : après un certain moment, l’arrivée n’est plus importante. Il fallait juste passer par le théâtre pour récupérer les clés.

упражнения по провал

  Стори ми се, че го срещнах на една улица в Антверпен. Провираше се в между група руски туристи и досадна влюбена двойка, която се целуваше на ръба на тротоара. В началото не ме забеляза. Наблюдавах го как се лута, изгубен сред тълпата, ето - двойката залита и почти се стоварва върху него, той се дръпва рязко с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете и изсумтява. Точно в този момент почти се блъсва в мен и забелязва глупавия ми поглед.  В очите му прочитам отрицание, не ме заговаряй, не ме докосвай, отмини. Не принадлежа нито на компанията ти, на държавата ти, на общите ни разговори в минало време. Преди години бяхме прекарали прекрасно лято в Париж, след което се наложи да замина за Хага, защото получих място в Института. Обещах да му пиша, но от неудобство към приятните моменти, които бяхме имали, така и не го направих. Заминах от Париж без да му се обадя. 

...

Инструкции за напускане

една версия на този текст се появи в онлайн версията на гранта тук
ex ungue leonem казват. ако лъвът се познава по ноктите
по този текст може да се добие представа за нещо
по-голямо, което се задава
неминуемо. 

четенето винаги е било по-важно от писането. 
напускането е по-важно от пристигането.
завръщането е по-тежко от заминаването
защото всяко отсъствие е малка смърт
но никой не е разказвал за възкресението 

неизпратените писма са по-важни от изпратените
неполучените  - по-важни от получените.
не мога да се науча да обобщавам и да правя равносметки
обстоятелствата не се променят т.е. няма какво да се обобщава.
не съм намерил никакви значителни отговори
но се надявам, че съм започнал да си задавам по-ясно определени въпроси

тези упражнения по колебливост свършват.
черновите станаха повече от беловите
натрупаните мълчания също

улавям се, че напоследък използвам непрекъснато "слава богу" и "за съжаление".
всичко може да се предаде с тези две прекрасни възклицания.
натрупана умора и мълчание

литературата започва от рана
от загубата на нещо или някой
когото не можеш да си позволиш да изгубиш

fail.
fail again.
fail better. 

sofia's last ambulance

очаквам с нетърпение този филм

melody, groove armada, lee burton, nicolas jaar, ghost society

dead leaves & dirty ground

слушах тази песен
когато попаднах на
тези снимки 

sometimes it gets messy

парченцата от един пъзел не могат да бъдат подредени различно 

но парченцата от пъзелите на една и съща компания се взаимозаменяеми. 

by Kent Rogowski: 

i might be dumb but I'm wise when it comes to guys

Maybe a little naive but with a heartbeat
Maybe a little in need
But I'm a heart thief baby
Don't you look down on me

just because

музиката е блудкава
някакво момче има рожден ден
оказва се, че заради това съм тук
честитя му на немски и го питам на колко става
на 30 - отвръща той и изглежда тъжен.
после се напиватихо и методично
както трябва

една кола за малко да го блъсне
едва го дръпвам

това е последната им вечер 
в квартира на бастилията
стотици фасове и случайни хора

той утре ще замине за истанбул
тя съвсем скоро за бразилия
от френската им връзка няма да остане много

той прилича на джон бонъм
и тъкмо завършва първия си филм
обсъждаме формализъм и амстердам
колкото да не заспим
после влиза с някакво вресливо момиче с татуировки в банята
(няма истории вече, няма такова нещо - казва след като излиза
и мислех да му разкажа за намерения самолет в пустинята
но се отказах)
човек трябва да си пази историите.
нали само това му е останало. 

тя има син на 12 години и му отговаря на френски
момченцето разбира български
дано има късмет и си отговори на всички въпроси
когато стане на 25.

той ми пее джоуи на боб дилън
born in red hook brooklyn in the year of who knows when
opened up his eyes to the tune of an accordion
always on the outside whatever side there was
when they asked him why it had to be that way "well" he answered "just because".


тя е от сто години във франция
живее с французин бог знае къде в париж
взела е огромен кредит за да прави това което иска
и изглежда много амбицирана.

той заминава за рим за пет месеца
приятелката му остава в париж

тя идва от сао паулу
изпуска си самолета за стокхолм
и и казват -ако искаш да отидеш в европа
вземи този за копенхаген
и тя го взима
взима каквото може

той спи с учителката си по френски
и се дразни когато тя се държи префърцунено
тя не разбира какво има предвид с това
 
флобер е приет в юридическия факултет
точно след като най-добрия му приятел алфред си тръгва от там
не знам какво проклятие ни преследва - пише алфред
но изглежда сякаш нещо непрекъснато се опитва да ни
попречи, което разбира се, е все едно да се опитваш да разделиш
два океана със сламена клечка. защо не можем да бъдем в париж
по същото време? сякаш градът отказва да ни приюти заедно
но нека се надяваме ще дойде денят когато ще го принудим да го направи. 
флобер отговаря
знаеш ли, че връзката между нас е напълно логическо нещо?
смисълът се увеличава, звездите следват своя път, аз и ти правим същото
предопределено ни е да мислим и усещаме в хармония.

romantics, idiots and bourgeois

следващите няколко откъса ми напомнят за определени социо-културни 
ситуации и просто в годината 1789 трябва да бъде сменено едно цифра.
the following short exceprts remind me of certain socio-cultural situations 
you only have to replace certain cyphers and expressions in order to achieve 
l'actualité parfaite

"the french bourgeois - the revolutionaries of 1789
the conquerors of europe under napoleon
became rich, smug, tenacious, and fearful of change;
and their children and grandchildren, the young men of flaubert's generation
were raised in an atmosphere of careful, commercial materialism,
of complete lack  of interest in literature and the arts
and of complete distrust of impulse and imagination.

unable, therefore, to express the society in which it found itself
because that society was antipathetic to literature
the very contrary of anything imaginative
literature became the denunciation of it.
young writers gave vent to their discontent either by revelling in past and more
glorious times, the middle ages and antiquity, or by seeking escape in distant
scenes, the orient, america and italy, or by expressing melancholy wilder
and more desperate than hamlet's over the atmosphere of the age.
young poets, young dramatists, and young novelists formulated the feelings
of their generation, and to the consternation of their elders the young public
began to act like the characters in the plays, peoms, and novels which it read.

----

in 1835 vigny's tragedy chatterton, the final scene of which showsthe suicide
of the young english poet, brought on a wave of suicides throughtout the country;
one young man killed himself in the theatre where the play was being given,
dying happily with chatterton; another ended his life before an open window
at sunset, his hand resting on a copy of the play open on the last fatal page.

---

it was in the midst of this turmoil that flaubert was sent to school
in the french way he was entered as a boarding pupil in the local rouen college
which prepared for the university. almost all of his classmates were passionate
romantics. [...] even the heights of romantic despair were occasionally achieved
 by the collegians: at least two of flaubert's schoolfellows committed suicide,
one blowing out his brains with a stolen pistol and the otjer hanging himself
with his necktie.

taken from "flaubert and madame bovary" 
by francis steegmuller, new york review books 

breakfast at nefertiffany's

my identity is not real

dark shadows

в dark shadows на тим бъртън
който е лек и забавен
на места дори твърде лек
сблъсъкът е между този, който "не е в своето време"
осъден на безсмъртие и комично непохватен вампир,
на който любовните и търговските отношения
са еднакво объркани.
оплетен в банален любовен триъгълник,
в който не става въпрос за любов, а за обсебване
любовта е чудовищна
има кръв и сърца за изтръгване
нещо като семейство адамс в редуциран състав
където всеки крие малките си чудовищни тайни
смъртта не е отсъствие а присъствие
образът на мишел пфайфър ми се струваше недоработен
но като цяло "тъмни сенки" е едно доразвиване
на corpse bride или нова трактовка на същата тема
за вечната любов и вечната смърт


когато си тръгвахме от инвалидите
група от четири момичета с къси полички се снимаше
американски туристки
слязох в метрото
те дойдоха малко по-късно
след тях вървеше пияно момче с две бири 1664
не спря да ги нарича курви и да ги псува
"вървете си у вас, курви такива"
всички бяха възмутени но никой не каза нищо
с изключение на един мъж
качихме се в метрото и момчето продължи да блъска и да беснее
опита се да сваля момичето, срещу което седна
тя слезе на следващата спирка
слязох на франклин рузвелт заедно с момичетата
той остана да тъпее в метрото

Werner Branz

има много грозота
толкова много
че можеш да млъкнеш завинаги
да ти препълни очите да задръсти мозъка
можеш да спреш да дишаш
да забравиш за всичко
да забравиш кой си
мисля че нещо е изгубено
и повече няма да се върне
но не спирам да се опитвам
въпреки че знам че нищо няма да излезе от това
нищо няма да помогне
всичко ще свърши зле
или няма да свърши
ще се точи като свински черва
и вампирски следи
лягаш и заспиваш като вампир
вечно гладен
вечно страхуващ се от утрешния ден

Fallulah - Bridges & Give us a little love

If I stand still,
like a shark I'll die

I can lose it,
I can find it,
Whether it's my heart or mind

It's hard lo leave,
it all behind ohh

PNAU - Embrace / Gypsy & The Cat / The Presets

възможност за

"в онези дни всичко беше кибуц или възможност за кибуц" казва кортасар
там където уелбек говори за възможност за остров

***

"- блъснаха го в гърдите - каза младежът. - видях с очите си...
- в такива случаи... не трябва ли да се съобщи на семейството?
- няма семейство, писател е.
- аха - каза оливейра".

х.к., "игра на дама"

йерархия и приемственост

by heart
par coeur
наизуст
на френски и английски човек помни наизуст
със сърцето си
не с ума.

харолд блуум казва, че писателите
поне най-добрите от тях
дълбаят безкраен лабиринт
следващият отнема името на своя предшественик
довежда го до по-далеч
стига по-навътре в лабиринта
да засенчи името на своя ancestor
създавайки свое собствено

тезата на блуум е подкрепена
тъй като изобщо не е нова

борхес вече е говорил за това
в "кафка и предшествениците му"

кой е последният автор, който затъмнява всички?

не знам

но на датски книга е "bog"

Stina Nordenstam - Parliament Square (the knife remix)

happy birthday, W S

King Richard II
....
Let's talk of graves, of worms, and epitaphs;
Make dust our paper and with rainy eyes
Write sorrow on the bosom of the earth,
Let's choose executors and talk of wills:
And yet not so, for what can we bequeath
Save our deposed bodies to the ground?
Our lands, our lives and all are Bolingbroke's,
And nothing can we call our own but death
And that small model of the barren earth
Which serves as paste and cover to our bones.
For God's sake, let us sit upon the ground
And tell sad stories of the death of kings;
How some have been deposed; some slain in war,
Some haunted by the ghosts they have deposed;
Some poison'd by their wives: some sleeping kill'd;
All murder'd: for within the hollow crown
That rounds the mortal temples of a king
Keeps Death his court and there the antic sits,
Scoffing his state and grinning at his pomp,
Allowing him a breath, a little scene,
To monarchize, be fear'd and kill with looks,
Infusing him with self and vain conceit,
As if this flesh which walls about our life,
Were brass impregnable, and humour'd thus
Comes at the last and with a little pin
Bores through his castle wall, and farewell king!
Cover your heads and mock not flesh and blood
With solemn reverence: throw away respect,
Tradition, form and ceremonious duty,
For you have but mistook me all this while:
I live with bread like you, feel want,
Taste grief, need friends: subjected thus,
How can you say to me, I am a king?

дълъг уикенд

дъжд слънце дъжд - нижат се като тютюн тези дни

четвъртък вечер пред S&Co
главата ми е замаяна от тежкия дим
"ромео и жулиета"
седнал съм под дървото
чешмата шурти
нощта се сгъстява
четенето в книжарницата свършва
в главата ми само дим
всички книги ми се струват интересни отново
взимам борхес и биография на андерсен
замаян от дима се оправям по-добре от доброволците,
които по цял ден са вътре
не помня как се прибирам

петък
в "138" гилиерми се появява с мъфини и датски салами  в четири сутринта
и ги хвърля на масата като принц
пияният гилиерми е още по-очарователен
с венецианските си очила 
италианецът, който преподава в затвор
в четири сутринта прегръдки и обяснения, че айртон сена е велик
забравени чадъри -
на бастилията припръсква студ и дъжд
нощните автобуси са висше образование
вътре един срамежлив шотландец с поличка
един арабин го задява
слизам на жорж V
край хотел едиар винаги някой се кара или се бие
лягам си


четвъртък петък
дълъг уикенд

из "признание и призвание"

   "...Нещо скърца.
   Нещо скърца много - в мен или в стаята. Да изляза да видя или да лежа? Става тъмно. Ако изляза, може да не се позная като се върна. Да се върна? Но къде да отида. Ще се позная по скърцето, ако аз съм в стаята. Ако аз съм стаята.
   Уморен съм сега. Мисля, че часовникът скърца. Първо изобщо не знаех, че има часовник. Никой не ми беше казал. Мислех, че съм си сам, и така. А то - бомба. Да съм знаел, щял съм да го поканя на чай, но те обикновено отказват. Не съм бил добра компания.
   Бил съм се държал умишлено в това състояние..."

   из "confession & recognition"
   А. М.

бекет беше прав за всичко

гаден ирландец

дни като този трябва да бъдат подминавани
не трябва да съществуват
жалко е, че повечето са като тях.
два часа седях в книжарницата на един възрастен мъж
в пълно мълчание разглеждах нещата, които ми бяха интересни.
рядко влизаха посетители
валеше, както казах,
когато влизаха и поздравяваха
той отговаряше с глас, който изскриптява, простъргва и казва
Hello
седеше си зад купищата книги
ръцете му трепереха
косите му бяха бели, а лицето червендалесто
напомняше ми на някой
знаех на кого
седях твърде дълго
купих си книга, която най-вероятно няма да прочета
но понякога
когато стоиш твърде дълго
на едно място
трябва да си платиш
такива са правилата.
без значение от дъжда 

българската следа

докато се ровех в една от английските книжарници, попаднах на
the ball & the cross роман на G. K. Chesterton от 1909,
в който става дума за пътешествието на професор луцифер
и неговия летящ кораб, на който има само още един пасажер 
български монах на име михаил или майкъл

едни от първите изречения на книгата са:

There was, however, another man on board, so to speak, at the time. Him, also, by a curious coincidence, the professor had not invented, and him he had not even very greatly improved, though he had fished him up with a lasso out of his own back garden, in Western Bulgaria, with the pure object of improving him. He was an exceedingly holy man, almost entirely covered with white hair. You could see nothing but his eyes, and he seemed to talk with them. A monk of immense learning and acute intellect he had made himself happy in a little stone hut and a little stony garden in the Balkans, chiefly by writing the most crushing refutations of exposures of certain heresies, the last professors of which had been burnt (generally by each other) precisely 1,119 years previously. They were really very plausible and thoughtful heresies, and it was really a creditable or even glorious circumstance, that the old monk had been intellectual enough to detect their fallacy; the only misfortune was that nobody in the modern world was intellectual enough even to understand their argument. The old monk, one of whose names was Michael, and the other a name quite impossible to remember or repeat in our Western civilization, had, however, as I have said, made himself quite happy while he was in a mountain hermitage in the society of wild animals. And now that his luck had lifted him above all the mountains in the society of a wild physicist, he made himself happy still.
"I have no intention, my good Michael," said Professor Lucifer, "of endeavouring to convert you by argument. The imbecility of your traditions can be quite finally exhibited to anybody with mere ordinary knowledge of the world, the same kind of knowledge which teaches us not to sit in draughts or not to encourage friendliness in impecunious people. It is folly to talk of this or that demonstrating the rationalist philosophy. Everything demonstrates it. Rubbing shoulders with men of all kinds——"
"You will forgive me," said the monk, meekly from under loads of white beard, "but I fear I do not understand; was it in order that I might rub my shoulder against men of all kinds that you put me inside this thing?"

книгата се очертава весела за тези, които си падат по автентичен стиймпънк
преведена е на български и е издадена през 2007
линк 

после попаднах на издание на ламприеровия речник от 40те години на 19 век
което се разпадаше.
взех го
за разлика от шекспир и ко, в която не можеш да се разминеш от хора
в abbey bookshop не можеш да се разминеш от книги.
има кафе и чай.
и писмата на р. л. стивънсън от вайлима
аби буукс се намира на rue de la parchemineriе
и е може би най-приятната от английските книжарници в париж

I have forgiven jesus

Why did you give me
So much desire?
When there is nowhere I can go
To offload this desire
And why did you give me
So much love
In a loveless world
When there's no one I can turn to
To unlock all this love
And why did you stick me in
Self-deprecating bones and skin
Jesus - do you hate me?
Why did you stick me in
Self-deprecating bones and skin
Do you hate me? do you hate me?
Do you hate me? do you hate me?
Do you hate me?

животът на ханс фалада

роден под името рудолф дитцен в грайфсвалд през 1893.
син на магистрат от върховния съд, той предпочита
и препрочита флобер и достоевски.
на 16 години преживява тежък инцицент
блъсва го конска каруца, конят го рита в главата
възстановяването е дълго и трудно
развива зависимост към лекарства
самотата и изолацията се увеличават.

през 1911 решава да се самоубие заедно с приятеля си ханс дитрих
като маскира самоубийството като дуел.
двамата стрелят.
дитрих пропуска,
но дитцен не.
когато разбира какво се е случило, се прострелва, но оцелява.

започват обиколките в психиатрии.

след първата световна работи за издателство роволт, което е публикувало кафка
става известен, холивуд филмира негова книга "а сега накъде, малки човече?"
слевд 1933 му става все по-трудно да пише и да публикува, но решава, че няма да напусне
германия. след 1935 е обявен за нежелан автор.
започва да пише детски приказки и безобидни истории
през 1937 написва "вълк сред вълци" гьобелс я обявява за "прекрасна книга".
проблемите с режима намаляват, за кратко.
след войната томас ман ще каже, че всичко, което флада и себеподобните му са написали
е покрито с кръв и срам, заради сътрудничеството с властта. 

през 1938 все пак решава да замине, подпомогнат от британския си издател Пътнам.
когато багажите били готови и трябвало просто да се изнесат, той помолил за още минута
и когато се върнал, казал, че няма никъде да заминава.
"никога не бих могъл да пиша на чужд език, нито да живея на друго място, освен германия".
по време на войната - извънбрачни афери, алкохол, развод, ограничения в хартия, цензура,
психитрии, защото е обвинен, че е опитал да убие жена си

после идва предложението на гьобелс да напише анти-семитски роман с герои евреи банкери.
фалада се съгласява, но вместо да работи по текста, използва хартията, за да напише зашифрованата чернова на "пияницата", автобиографичен разказ за живота през последните десет години.
никой в затвора не подозира за съществуването на този текст
през 1944 фалада е освободен.

след войната нов живот, нов брак
и дори за 18 месеца кмет на фелдберг, мекленбург
дълбока депресия, морфин, жена му става по-зависима и от него,
няколко месеца преди да умре, завърша "всеки човек умира сам" Jeder stirbt für sich allein
по истински случай за двама души, арестувани и убити, защото разпространявали антинацистки лозунги в берлин по време на войната.
написва я за 24 дни и умира малко преди публикуването й,

от 2009 г. след като мелвил хаус публикува на the drinker, every man dies alone и little man what now?
интересът към ханс фалада се възражда.