явно започвам да остарявам
и да си липсвам
не гледам снимки , които съм правил
снимам рядко
днес гледах

къде съм бил
къде съм останал
къде ме има
и колко много ме няма.

снимките, които съм направил
така и не могат да ме убедят, че
съм бил на тези места.

прости изречения

небето беше тежко, сега се оправи.
блести все повече и повече.
сутринта не валеше, но пуснах писмо.
купих божоле на илиас. купих си нектарини.
слънцето съвсем изгря.
искам да пиша на някого и някой да ми пише
гледах билети за португалия, твърде скъпи.
гледах концерти в париж и берлин.
уморих се да стоя тук.
съботите са трудни.
искам да си ходя.
ще вечеряме в стола с иван.
дано се разсея и спре да ми е тъжно
както дъждът сега спря
и просто ръми а птиците се крият
под дърветата, за да не им се развали лепилото
което държи крилата.

The Hundreds in the Hands - Commotion

blablater

старата френска сим карта изтекла.
попитах мога ли да си запазя номера. не мога. купих нова.
потърсих учебника по "поддържане на мира и сигурността"
изчерпан е на четири места. колкото книжарници има тук.
на клебер имаше книжна борса. мини славейков. търсих да си намеря нещо
всичко, което ме бе интересувало в някакъв момент, вече си го имах.
стана ми криво. а първо издание на жул верн - на кой му трябва
изобщо? освен че е красиво. или стар робер в два тома?
това пък съвсем. стана ми криво, че не мога да се изненадам с
някоя книга. влязох в английската книжарница. новата книга
с интервюта на умберто еко и кариер вече на английски. "не си и
помисляйте, че може да се отървете от книгите". в началото реших
да я взема, после си казах, че не е ли твърде много и твърде
досадно да се говори за смъртта на книгата. щом на мен вече
ми дойде да гуша, с цялото ми търпение, какво остава за другите
хора, които си купуват книги само когато някой им ги подари.

после се натресохна шумен парад в центъра на страсбург
тъкмо на излизане от макдоналдс. зарекох се, че ще ми е
последното влизане на това място. не искам да умра с разяден
от кока кола стомах. един сладолед на клечка дневно ми е достатъчен.
за пет минути минах през любимото ми състояние на мизантропия
хубаво, че беше само за пет.
позатичах се за пръв път от месеци
и хванах един трамвай преди парадът да стигне до мен.
в крайна сметка вместо да си купя тантурестия умберто си взех 
един дебел том с поезия на буковски
ама наистина дебел
тежеше колкото автобиографията на марк твен
ако имах пари и нея щях да си взема.
да се зарина с книги, направо къща да си направя с тях.
честно казано наистина се уморих някакви хора да пишат книги, за това
че книгата била на изчезване. те динозаврите са изчезнали
и което е още по-страшно, книгите от онова време също.
нека да видим как се изчезват книги. писането никога не е било толкова институционализирано. всъщност направо ми писна да виждам книги от
едни и същи автори или напротив - от напълно непознати.
през годините през ръцете ми са минали десетки хиляди.
дори аз започнах да се уморявам. пък ако наистина изчезнат
ще започна да си ги припомням една по една.  или ще
гледам филми по цял ден и няма да излизам.

прибрах се и си пуснах й.с. бах. него винаги ще го има
него ще го има и когато франция изчезне, и когато кандидат студентите
пишат, че карл маркс е прототип на дядо коледа.
не ми понася дълго време навън, сред много хора, дори когато е слънчево.
не обичам да ме предреждат на опашка в супермаркета, нито да се лепват
до мен съмнителни марокански или алжирски старци. всъщност не обичам
да ми се лепва който и да е. когато остарея, пожелавам си да ми се случи,
се надявам да бъда достатъчно спокоен, за да приема, че личния край
не е край на света. каквото било - било. ще си гладя бръчките, ще си гладя
белите коси и ще знам, че съм все толкова наивен, какъвто съм
бил на 2, 22 и още пет по толкова. вярата в личния опит е като вярата в
национализма. иституционализиран кретенизъм. 

да взема ли да оправя биографията в уикипедия, където пише, че съм
писател, оперен певец и съм завършил право? в крайна сметка нито
едно от тези неща не е вярно. да седи така.

tout à coup
en lisant le cours en droit
je me suis rendu compte que
ce refus de participer d'une manière active
de prendre partie dans toutes les activités proposées
peut etre l'effet soit d'une peur et manque de resposnabilité
et de l'autre coté
je cherche à trouver les failles
les choses qui divergent
les points de départ
et pas les places communes de retour.

някой наблизо се забавлява в друга част на градината

към обед
или по пладне
(второ ми звучи много по-добре
първото е все едно седиш на маса)
отидох да чета в парка срещу ботаническата градина.
той е до факултета за науките за живота
както ги наричат тук. sciences de la vie
и живите студенти не ме оставиха на мира.
имаше едно дебело момиче, което не млъкна.

на съседна пейка, на почтително разстояние
седна руса жена на около 40 години. извади
книга с дебели корици и подвързия,
а с дясната ръка държеше диктофон пред устата
и четеше на един от най-изразителния английски,
който съм чувал някога. за съжаление бе твърде далеч
и единственото, което долетя до мен бе името на
някой си Том Кастро, както и mental institution
гугълнах. Том Кастро е виден измамник от 19 век,
представящ се за отдавна изчезнал богат наследник

беше ми приятно да си чета икономическите глупости
и да знам, че някой наблизо се забавлява
после тя стана, оправи си полата като ученичка
и изчезна нанякъде. а аз отидох в друга част на градината
където нямаше студенти. четох и заспах на една пейка.
камбаните биеха приятно и съвсем ненатрапчиво.
утре ще отида пак и ако дойде да чете от книгата,
ще я питам поне коя е. тя или книгата.

Dear, I've nothing do say

писма до мъртви любими хора

всички са доволни

миналата седмица
по това време ходих да гледам
Tree of life
един познат от гърция имаше рожден ден
и явно не знаеше какво да прави, защото дойде
с мен и едно момиче от канада.
филмът ме потресе.
останалите ме гледаха така, сякаш ги провокирам и ги дразня,
момчето каза
следващ път няма да те слушам за кино.
всъщност колко изобщо не ме интересува.
за тях изкуство е обидна дума
претенциозно интелектуалничене.
хубавото е, че по своему те са щастливи доволни и прави
в това, което мислят.
уверени в правотата си.
също както и аз.

думи от книга

през 2005
така и не отидох на абитуриентски бал
вместо това отидохме на четене в ндк
и се съдрахме от смях. още ме полазват истерични тръпки
като си спомня колко се хилих тогава
и се кикотих в шепи.не съм човек за абитуриентски балове
някак не съм си на мястото. пред шума и тишината
предпочитам второто. и все повече се радвам на времето
в което съм сам и на времето, в което съм с друг
гледам да не обърквам нещата, за да не се чудя после кое не върви.

изпитвах и изпитвам органично отвращение
от това събитие, което отразява провинциалния комплекс
на българин да бъде видян и чут, че може да брои до 12.
момчетата обличат костюм за пръв път и им личи.

спомням си изпращането смътно. за едната бройка да ме хванат дяволите
като днес в макдоналдс, на Възнесение. имаше толкова много гладни хора
щях да припадна. местех крак върху крак като паникьосан бръмбар.
зарекох се да не стъпвам повече на това място. 

на обед седнах на централния площад в града
правя го толкова рядко.
имаше вятър, който освежаваше лицето
до мен седеше възрастен мъж
двамата се припичахме като змии на камък
оцених това, че живея в малък град
и мегдана е толкова достъпен. държиш всичко под око.
като ми омръзна станах и си тръгнах.

онзи ден написах поема за борхес
може би единственото нещо, което
някога съм писал и мога да кажа безусловно,
че не се отказвам от него.
аз не съм важен.
и един охлюв ще остави по-трайна следа от всички блогове в интернет
тържество на аз-а, чието съществуване не може да бъде
поставено под съмнение. азът в интернет няма нужда от легитимация.
той просто си е там и всеки ден се обажда с нов постинг.

така или иначе съм сигурен, че
животът, който водя зад стените на черепа
е далеч по-увлекателен и интересен
отколкото този навън.
това навън е бледо копие, което просто не си струва
да си бодеш очите. животът е другаде,
той отдавна се е случил.
и западът е велик не заради версай,
а заради съзнанието за цикличност, повтаряемост и смърт.
нищо, че сега се е заврял в супермаркетите и пазарува
както старецът от "разказът на мелничаря" в кентърбърийски
разкази на чосър си беше направил лодка, защото някой му казал,
че идва потопа.
западът пазарува в супермарскетите, защото се шири слух,
че смъртта не влизала в супермаркети.

хората си мислят, че като отидеш в страсбург
животът ти автоматично разцъфва,
което е толкова вярно, колкото и навсякъде другаде.
нагледах се и се наслушах на толкова долни неща,
но е твърде лесно да залееш света с още една кофа грозни приказки
а и не би ми помогнало.
каквото лошо се е случило, се е случило.
оттук нататък може да ставам по-добре.
ако просто си вършиш работата.

за да не забравя човек откъде е тръгнал
за да не приема това, което му се случва наготово
като даденост
всеки ден трябва да поставя под съмнение съществуването си
не съществуването на другите
това е тяхна работа.

днес минах край паметника на маркиз лезе-марнезия
префект на страсбург по времето на наполеон
след инцидент го превозват с карета,
конете се подплашват
каретата се преобръща
той се наръгва на шпагата си.
шпагите са опасно нещо 
по-добре палачинки да си връзваме отстрани
така няма да ходим в макдоналдс
като ни се преобърнат каретите

повтарях си на ум
животът е бледо копие на това, което си измислил
и отдавна се е случило. затова гледам с пренебрежение на него
като рана, която боли цял живот, тихо, но настоятелно
и от нея умираш накрая, за да докажеш иронията на принципа.
докато си повтарях това,
знаех, че са думи на герой от книга.
когато се прибрах, ги добавих.