спокойствие и само спокойствие

когато отвориш първата страница на "капитанът отиде на обяд и моряците превзеха кораба" на буковски, и започнеш да четеш откъсите един след друг, си казваш: това е добър блог. в него има усърдие. има живот. от онази искра, която само някой друг може да ти я даде. когато собственият ти пламък не е на висота. четеш откъсите. един след друг. уж са лесни, но опитай се да живееш неговия живот. тогава не би ти хрумнало да седнеш и да пишеш. а това е в основата. буковски седи и не гледа това което пише. погледът му е леко вдигнат над машината, над компютъра. той се състезава. със себе си. с времето. с хартията. с нощта. 

   вчера в "апартамента" седях на любимото ми място и четят кундера. непосилната лекота на битието. хубаво четох, беше ми приятно, но през цялото време имах усещането, че не е роман. кундера седи отстрани и прави дисекция на две нещастни и посредствени същества. отбелязах си някои изречения, с които не бях съгласен. едно от тях ставаше и за епиграф. може и да го използвам. като цяло книгата ми прилича на някакъв учебник по самопознание, на някои места и като чиклит. томаш и тереза не са герои, а илюстрации към теориите на кундера, които дори не са негови. те са илюстрации на интерпретациите на кундера. всички герои са схематични и ужасно несвободни. все пак ще продължа да я чета днес следобед.

   надявам се на хубаво време. на подредени мисли. тоест, не можеш да се надяваш на подредени мисли, те не идват като телетипна машина, а като пасажи от риби. надявам се да не ми идват много неща наведнъж. да вървя спокойно по улицата, колкото и да е хлъзгава. да се кача в автобуса и там да има поне едно свободно място от слънчевата страна. ще чета този блог на буковски или непосилната лекота на битието. а може би елементарните частици на уелбек. когато излизам, взимам винаги минимум две книги, от страх да не би да остана без нещо за четене. от страх да не съм сам? 

   

  ще гледам няколко нови сериала, когато се върна. Трябва повече спокойствие, повече възможност за концентрация. Иначе паниката, че нищо не върви както трябва, дебне от всяка крачка. Задъхвал съм се, ушите ми са забучавали, завивал ми се е свят, невидима ръка ми е стисвала гърлото в най-неочаквани моменти. Спокойствието си е отивало, крехкото равновесие се е пречупвало. Човек трябва да намери начин да се справи с тези атаки. Да не се самонавива за глупости. Да се научи на спокойствие. то се учи като всичко останало.
   току що един самолет излетя. дано и с това няма проблем след няколко дни.

   Снощи започнах нещо ново.

неравносметка

в стаята въздухът не стига
и стените се приближават
настроенията и чувството за нещо
общо се отдалечава
музиката кънти
цигулките стържат
разговорите увисват
в банята е тъмно
липсват добри идеи
липсват каквито и да е идеи
за каквото и да е
изобщо наслаждаваме се на
наличност на голяма липса
трябва някак да се продължи
някой да отвори прозореца
да се погрижи за саксията с цветето
което щеше да е като всички цветета
купени от икеа
ако не умираше поне веднъж седмично
заедно с чувството
че чувството за хумор
също е умряло
много преди покупката на цветето
но как да констатираме началната дата
денят, в който за пръв път си помисли
трябваше по-малко да говоря
повече да слушам
повече да чета.

пътешествие до края на банята

лампата в банята се скапа
опитах да я сменя
беше стара и заяждаше
счупи ми се в ръцете
нищо ми няма.
отидох да купя от огромния магазин
siehr

чак ми стана смешно
не си струва лампата

вчера имах важна среща
докато бързах към нея
се сетих, че не си спомням
точно на коя пресечка се намира сградата
имах достатъчно време
и реших да си направя експеримент
вървейки, започнах да спирам и да питам хората
дали знаят къде е улицата
дипломати
бизнесмени
бабички в тежки палта и отвратително начервени устни
ученички
майки с колички
по-възрастни мъже, облечено сякаш отиват до супермаркет
или да хвърлят боклука
(в този район няма супермаркети)

най-смешното беше
че когато влязох в една аптека
аптекарката каза
не знам къде е тази улица
изчакайте, ще взема атлас,
взе атласа
в него имаше подробна карта на  страсбург
взе един молив
намери улицата от списъка на последната страница
занесе атласа в малката задна стаичка и ми направи ксерокопие
после чи обясни по най-сложния начин как да стигна
до улицата

тя не знаеше къде е
въпреки че беше на следващата пресечка
буквално зад ъгъла

питам се как тази жена стига до аптеката
в която работи без да гледа табелите
без да се интересува от нищо
щеше ли да е по-любопитна ако работеше в туристическо бюро

отивам в банята
за да сменя крушката
поне знам пътя до там

пети декември.

The past is a foreign country: they do things differently there

L. P. Hartley

1

за да стигнеш до базел

просто трябва да се качиш на

влака в 10.15

да седнеш удобно и да я прегърнеш 
и той тръгва

през няколко седалки

момичета говорят на български и се кикотят

когато слушам този език далеч от дома

в устите на непознатите

той ми изглежда толкова изтъркан и ежедневен 
хлъзгав, ехиден, изоставен, умилкващ се

на него се обсъждат неща, които на всеки друг език

звучат сериозно и нормално

защо само на него има нещо цинично и невярващо

и неподдаващо се на каквато и да е сериозност?
няма да мисля сега за това.

преглъщам си езика и поглеждам навън

към хълмовете, покрити със сняг

като в картина на брьогел

като негова скица

отварям книгата с есета на джонатан францен

която купих вчера от една книжарница

заедно с още много други подаръци за мен, за нея

и за други хора

потърсих есето, което исках да прочета

да прочетем и двамата във влака

в него францен разказваше за това как

е бил въвлечен в немската култура и за годината

която е прекарал като студент в берлин

не го намерих

спомних си, че е в другата му книга с есета

започнахме да четем първото есе от книгата, която купих

how to be alone
е заглавието й.

за баща му, който е бил болен от Алцхаймер

и за трудностите, през които е минала майка му

за ежедневния героизъм да устояваш на

деня

на хората

на болестта

времето

прахта

умората, че можеш да се движиш само напред

чудовищно ограничение, но и полезно

по-добре да се срещнем в бъдещето

отколкото да се търсим в миналото

2

всеки има една или няколко дати, към които се връща

в мислите си, и ако споменът е свързан с приятно събитие

топлина се разлива по тялото му

а в други моменти се човърка сам и се наслаждава на раничките си

по стечение на обстоятелствата някои от датите остават в историята

джойс е срещнал нора на 16 юни 1904

и това е оставило такава следа у него

че докато има хора, които са чували и една дума за джойс

ще знаят какво е станало на 16 юни 1904

а пък за един човек от прага,

който четях цялата минала година

тази дата е 12 август 1913

тогава той среща жената, която му скапва

живота в продължение на години

не без негово позволение

на мен ми е важен  5 декември

тази дата не принадлежи на литературата

въпреки че действието в първата ми книга

се развива точно на нея

какво се е случило тогава

оставям само за себе си

някои от най-добрите ни спомени

са по-добри от халюцинации

а тогава халюцинацията

бе колективна

искам да вярвам че е така

3

в базел е скъпо

по-скъпо отколкото си спомнях

спомените ми са скъпи

но билетите в базел

още повече

за да отидем на изложбата в галерията

която се оказва почти извън града

трябва да си купим билети по две евро и половина

швейцария винаги ме кара де се чувствам беден

изложбата е чудесна

както повечето, които съм гледал

но не ми се говори за това

сградата на фондация bayeler беше още по-интересна

но не ми се говори за това

много по-интересно ми беше в музея на играчките

от другата страна на улицата

в това базелско село

имаше най-страхотните кукленски къщи, които съм виждал някога

не вярвам, че ще се върна да видя изложбата на климт шийле и кокошка

която струваше цяло състояние

е се върна в музея на кукленските къщи

4

тя слезе на гарата, на която трябваше да слезе

аз продължих с билета към моята

с моя билет можеха да се возят още четирима души

имаше само един мургав и нисък мъж

поисках му три евро. Той ми даде две

и обърна надолу с главата целия влак, но

успя да развали парите си и ми даде още две евро

беше наистина внимателен. Аз бях решил, че няма да ми даде нищо и

ще се направи на ударен. Грешах.

след няколко спирки ми благодари и слезе

аз слязох на гарата в кел

малкото немско градче срещу страсбург

от другата страна на рейн

качих се на автобуса

дадох две евро на шофьора

билетът струва 1.40

нямам да ти върна – каза той

даде ми петдесет цента и каза, че ще ми дължи още десет

издразних се

защо пък трябваше да му дам десет цента?

еднопосочният билет в базел струва 2.60

затова точно преди да сляза

помолих едно момиче за два цента

не искате ли десет? – попита тя

не – искам два.

добре – каза тя и ми даде два цента

дадох ги на шофьора

ето ви обратно петдесетте. Намерих два цента.  

и той ми го даде хубавата малка блестяща монета от едно евро

която още в началото си беше моя

стана ми хубаво

и още по-весело

и не беше заради парите

не и по онзи начин

по който би трябвало да е

когато говорим и мислим за тези парчета метал и

късчета грозна хартия

когато следващия път се видим

надявам се да си говорим за залезите на търнър

и филмите на клинт ийстууд

за новата книга на пол остър, която е по добра от предишната

поне засега

и за музиката

лека нощ

двойно потвърждение за съществуването на дядо коледа

една вечер
сестра й я намира на леглото
тя плаче тихо
но настойчиво
след дълга дипломация
най-накрая думите са изтръгнати
дядо коледа не съществува
доказателството е налице
вече седем дни никой не прибира писмото
което тя е написала
и за да не го издуха вятъра
го е защипала
за простора
никой не го взима
значи дядо коледа няма
тя не е казала на никого за писмото
та той би трябвало сам да знае къде е
нали го има
нали тя вярва

години по-късно
племенницата й
преживява криза на вярата
в дядо коледа
разтърсваща криза
възможно ли е той да не съществува?
писмото е изпратено
и все пак?
той трябва да даде знак
нещо съществено
онтологично доказателство
(както казват колегите от другия факултет)
дядо коледа не трябва да се окаже доктор ох боли
например
такива трансформации и травестии не са позволени

шест годишната яна решава да изпита не вярата си
а да даде още един шанс на блудния дядо коледа
тя оставя на перваза паничка с мляко
за дядо коледа
и една бисквита за елена рудолф
и затаява дъх
изчезването на млякото и бисквитата е
conditio sine qua non
че Той съществува

за всеки случай
тя информира родителското тяло
за да няма недоразумения
паничката мляко не е за някоя шляеща се котка
а за един заблуден дядо коледа
(ако обича, нека остави бисквитата на елена)

на другата сутрин
доказателството е налице
петнайсет години по-късно
той все още съществува
и е все толкова гладен
...за деца

и какво остава да се направи?
тя му пише второ писмо,
много по-кратко от първото,
в което просто
пише
"дядо коледа,
благодаря ти, че съществуваш".

вече е получено.

нови книги

днес в английската книжарница на клебер
се изненадах много приятно
от новите заглавия
които са се появили през последните няколко седмици

Видях новия роман на Умберто Еко
на италиански, но предполагам
до по малко от месец ще излезе на френски и английски
казва се "Гробището на Прага"
изглежда доста забавен на първо преглеждане

At home: A short history of private life на Бил Брайсън
която ми се стори уютна на пръв поглед книга
или може би просто обичам дебели книги с твърди корици
приятно успокояващо оформление
и подвързии с кадифено докосване

Новата книга на Филип Пулман ми допадна 
поради същата причина, поради която и тази на Брайсън
Четирите приказки на Пулман са чудесно илюстрирани 
и оформени и бих им отделил следобедите на една седмица 
това е блогът на илюстратора Питър Бейли

 

и на последно място
новата книга на ДБС Пиер
Lights out in Wonderland

това, което ще седи на нощното ми шкафче
до второ нареждане
ще бъде
ето това

инструкции за управление и използване на живи часовници

часовници сме
и двамата
вчера аз избързвам
днес закъснявам
разминаваме се

вчера чакаме трамвай да потегли
след като е спрял внезапно
ватманът
(така ли се наричат тези хора и тук?)
се взира в нещо отпред
днес автобусът идва навреме
когато трябва да закъснее с една минута

изисква се много кураж и сила
да минеш през правенето на закуска
оправянето на леглото
на стаята
спокойните разговори какво
трябва да направиш днес
кафето или чая
да се настроиш и да влезеш в деня
да бъдеш спокоен нежен отговорен
да приемаш по-спокойно разминаванията
и да не правиш велики каньони
от заешки дупки

какво друго
толкова важно имаш да свършиш тук?
работата ти е да се научиш да
понасяш себе си
и да се разбираш с другите
да запълваш парченцата от пъзела
а не да ги криеш с общи приказки


тези малки разминавания 
цял живот се учиш да ги говориш
и да ги мълчиш
в класове по двама

синьо /черно / цветно

когато лекцията в пет свърши
тръгнах към книжарницата в центъра
разхождах се с ръце в джобовете и ми беше ужасно уютно
въпреки студа
отивах, за да си купя учебник
нещо, което не бях правил от поне година
влизайки в книжарницата един глас отникъдето
каза:
моля, заповядайте на третия етаж, където след
малко наш гост ще бъде мишел пастуро
в същия миг учебникът спря да ме интересува
качих се по стъпалата и влязох в залата
седнах на едно от последните останали свободни места

никога не съм виждал снимка на пастуро
не знаех как изглежда и не се интересувах от
външния вид на този човек, чието име някак
успях да запомня от първия път, когато видях фотокопие
на книгата му в една стая с една библиотека преди
три години. Синьо. История на един цвят.

 

без да подозирам, че ще се случи 

имах един от най-хубавите часове напоследък 

като че ли съм се събудил на рождения ми ден 

но съм забравил за това 

този пълничък розовобузест човек в средата на 60те си години 

е прекарал целия си живот в изследване на историята 

на цветовете, хералдика, история

от парижкото си детство, през ecole des chartes

специално подразделение на сорбоната за архивисти и библиотекари

преди реформите списъците с бъдещите студенти са се изготвяли за 

десет години напред. 

пастуро разказа, че произходът на екипите на 

двата най-популярни отбора от милано

милан и интер датира от столетия

синьо-черното на интер идва от един от по-бедните 

квартали, за разлика от милан, чийто привърженици 

са  имали по-високо обществено положение

преди няколко дни разглеждал изложба с фотографии

от лондонското метро. в първите десетилетия само черно-бели

от 40те нататък и с други цветове. сравнявайки снимките 

излиза, че съотношението между цветовете на дрехите, 

които хората носят изобщо не се е променило от 70 години насам

спомням си как веднъж, вече бях по-възрастен - каза той

посетих източна германия и видях техните трамваи.

никога не бях виждал такъв цвят. нещо средно между 

сиво и бежово, и горчица изключително агресивно

в софия все още ги има тези трамваи

разказа как често вечер у тях гостувал андре бретон 

както и други сюрреалисти, приятели на баща му 

бретон никога не махал палтото си

главата му била огромна, а когато и косата му била дълга 

тялото му било забележително непропорционално

никой от бъдещите биографи не споменал това палто

спомни си за раздавача на бонбони в парижкото метро 

и специалната му кутия, която му се струвала оранжева 

а според сестра му била в съвсем друг цвят

спомни си и разказа за това, колко харесва жорж перек и книгата му 

je me souviens, аз си спомням

от която запомнил една фраза 

спомням си, че братът на де гол се казваше андре, имаше рижави мустаци и беше 

заместник-директор на парижкия панаир

след години проверил, че паметта му леко е видоизменила фразата

която в книгата всъщност е:

спомням си, че братът на де гол се казваше пиер и беше директор на парижкия панаир

италианските художници от 15 век 

всеки път, когато са рисували кръв 

с изключение на христовата кръв

са използвали един и същ пигмент

който се наричал драконова кръв 

художниците не просто търсели 

цвета, много често го избирали 

заради особеното звучене на името му

защо червената шапчица е червена?

може би защото в най-старата версия 

на приказката тя е била родена на петдесетница

или защото ако приемем позицията на бруно бетелхайм

тя е в пубертета и държи да се озове в леглото на ловеца

червената шапчица, черният вълк и белият хляб 

същите цветове доминират и в снежанка

в лисицата и гарванът 

мощна комбинация

като малки ученици

ги водевли на ски в алпите 

и тогава паспортите били задължителни

и всеки трябвало да има снимка 

едно от момченцата имало цветна снимка 

което предизвиквало дивата завист на всички 

на границата швейцарският офицер отказал да 

пусне само него, защото снимките трябвало да бъдат 

черно бели

считало се, че били по-реалистични

сега е точно обратното 

нямаме право и да се усмихваме

преди билетите в парижкото метро 

били жълти и с големи букви на тях пишело 

coupon jaune

след като ги сменили с тюркоазен

големият надпис coupon jaune останал 

още една година и хората продължавали

да ги наричат така 

след като зрителите в америка масово 

отказвали да гледат черно-бели филми 

започнало "принудителното" им оцветяване

ерик ромер го поканил за консултант 

по костюмите, цветовете и оръжията на "парсифал"

двамата вечеряли няколко пъти и обсъждали детайлите 

когато филмът излязъл и пастуро гогледал

видял, че ромер не е взел предвид нищо от това, което са говорили 

целият филм бил виолетов

а този цвят по това време не съществувал

вторият филм, в който е консултант 

е "името на розата" 

в една от сцените, в която има прасета 

точно преди снимките пастуро се сетил

че по това време прасетата не са били розови 

а черни и се наложило да ги залеят с черна боя 

станало буквално свинщина

жан жак ано бил много доволен

всъщност прасетата станали розове към 19 век

когато европейските били кръстосани с азиатски 

за подобряване

да 

обичам точно това 

обичам да слушам точно такива неща 

и ще продължа да гледам черно-бели филми 

и ще продължа да помня 

и ще оставям въображението да променя спомените ми 

това е новата му книга 

когато го попитах писал ли е върху 

синестезията и интересува ли се от нея 

и му казах, че цялото семейство на набоков са били синестети

оказа се, че това е любимият му автор 

наистина ми стана приятно 

синестетите не разделят любовта между 

цветовете и буквите 

те я събират

една оса в косово

тази сутрин бях на семинар
но вместо да се занимаваме със строго юридически въпроси
си губихме времето да си обясняваме очевидни неща
да изясняваме, че международното право
всъщност е право на по-силния
което подлежи на гъвкаво тълкуване и не зависи от
един или два фактора
че то е изключително разтегливо понятие
че зад обективните норми се крият
дълбоко субективни тълкувания
според личната история на всеки съдия
конкретният пример за това беше обсъждането на
особеното мнение на съдия томас бюргентал
в консултативното мнение на международния съд в хага
дадено във връзка с издигането на стена от
израел в окуяпираните палестински територии

после шеметно преминахме през конфликтите в
афганистан, камбоджа, конго, ирак и стигнахме до
съдебното решение за косово (на което трябваше да е
посветен целият семинар)

докато разтягахме локуми как не било ясно в
кой момент една общност има право да обяви независимост
принципите на самоопределяне, на териториална цялост на
границите и прочие важни неща
едно нещо не спираше да ме занимава

през цялото време като омагьосан
наблюдавах една оса, която се беше залепила
за прозореца и си жужеше
или по-точно - си поджужваше
укротяваше се и пак започваше
на прозореца зад гърба на преподавателя

шумът не бе натрапчив и дразнещ
не и за мен
обичам жуженето на насекомите
много ми е приятно да го слушам
но не всички споделяха моето мнение

и докато говорехме за косово, което обяви независимост
преди две години и международната общност се превъзбуди от този факт
и не можехме да се разберем това вътрешен проблем ли е
или засяга и международното право
гледах осата
тя беше перфектният пример за това, което се случва
вълшебна илюстрация

осата си жужеше и дразнеше някои
други не й обръщаха внимание
тя искаше да излезе навън
тоест - да обяви независимост
но прозорецът изглеждаше непробиваем
докато беше далеч от колегите ми и си жужеше край
преподавателя, тя бе недосегаема
но направи фаталната грешка да се премести на друг прозорец
един по-решителен колега я смаза с папката си
всички въздъхнаха с облекчение
международната сигурност в аудиторията бе възстановена
господството на правото също
нямаше повече натрапници да дразнят спокойствието
на обществото

осата остави неприятна следа на прозореца
нищо
ще я изчистят следобяд

оса - жива метафора
блестяща
ясна
и ужасна

за косово така и не стигнахме до решение
нищо
другата седмица

пожелание

първият ти път с нея
тя си тръгва, а ти отиваш на лекция
въпреки че не си спал цяла нощ
мислиш за това докато
си буташ храната в студентския стол
на лекцията заспиваш.

все по-често сте заедно
правите го все по-добре
все по-навътре във вас
все по-близо
все по-бавно
удоволствието се извлича от
корените на косата
до връхчетата на пръстите

първите караници за глупости
знаеш, че са глупости
тя не става по-важна за теб
нито по-красива
от първия път, в който си я видял
но тя започва да го разбира
в него е всичко

надявам се да бъде все така
да сте еднакво отдалечени от
началото и края
в средата на пътя
между страсбург и берлин
в средата на секса
преди оргазма
уравновесени

tree of codes

Tree of codes е заглавието на новата книга на
джонатан сафран фоер
тя буквално е изрязана
от любимия роман на фоер
"улицата на крокодилите"
от бруно шулц.

фоер взима ножицата
за да пътешества и да си проправя път
в страниците на книгата на шулц
той буквално иска да провери
възможно ли е една книга
да се крие в друга книга
и да я извади
навън.

дали това е вторичност
хулиганство
странен акт на отдаване на почит
или самостоятелен оригинален
творчески акт

бруно шулц започна все по-често да се
появява пред погледа ми.
първо смятах, че е въображаем автор
измислен от синтия озик
за романа й "месията от стокхолм"
по-късно разбрах, че е реално съществуваща личност
сега чрез джонатан сафран фоер
го срещам отново.

ето как изглежда книгата отвътре и отвън
буквално

 

 

това са реакции на хора, 

които разгръщат книгата 

за пръв път

между двамата

понеделник
в трамвая към университета
е тихо
в този трамвай
хората винаги са уморени
и мълчаливи
този път
само едно момче
болно от полимиелит
говори със свой приятел
с ръце и крака
с уста
се опитва физически да се пребори
с напрежението
да го превъзмогне
да го огъне
както то го огъва
още едно нещо
от което забравяш да дишаш

не разбирам и дума от това,
което момчето казва,
но неговият приятел му отговаря

когато едно момиченце в количка
отваря уста и неговото
ааааааааааааааааааааааааааааааа
затъмнява думите им
двамата млъкват
имитираше ли ги?
отговаряше ли на болново момче?

млъкни -
каза майка й.

неща, които може би някой ден ще направя

- ще се науча да карам кола в америка, не искам нито веднъж да сядам зад волана в софия, в германия, париж или лондон. бих карал кола само там, където мога да изляза от нея и да се търкалям в полето. някъде, където има място за мен. америка, южна африка или австралия.
- ще проговоря немски по-добре от френски и английски. в някои дни това ми се струва напълно възможно, в други изгубвам всякакво желание.езикът ми би се пречупил. немският ми изглежда неулесняващ, неблагозвучен, препъващ. зависи кой го използва. при него, за разлика от други езици, които могат да скрият по-лесно това, в немския си личи кой борави с него.
- ще забравя френския, спреженията ще ми изхвръкнат от главата, защото мозъкът ми ще е разпрегната каруца, натоварена с празни шкафове на два века. ще бъдат твърде стари, за да ги използваш и твърде луксозни, за да ги изхвърлиш. определение за луксозен - съвършено безполезен.
- ще започна да пиша на английски и ще използвам излезли от употреба думи нарочно, за да подчертавам "външността" ми спрямо този език.
-  ще науча шведски. желанията ми са свързани с ученето на нови езици. пожелавам си да науча не само как се говори на един език, но и как се мълчи на него. на български още не съм се научил да мълча.
- ще се науча сам да си поправям повредените уреди.
- ще си купя китара Gibson Les Paul, модел Jimmy Page какъвто има Ханк Мууди от Калифорникейшън.
- ще преподавам за кратко на студенти "история на романа" или нещо подобно. ще се забавлявам много.
- ще се местя често, докато не намеря правилното място.
- ще бъда отговорен и няма да уча, нито да работя неща, които не ме интересуват. другото е безотговорно.
- ще започна да рисувам отново и стаята, в която ще рисувам, ще влиза светлина през големите стъкла на покрива. ще рисувам големи платна с много детайли и миниатюрни хора. ще изучавам брьогел.
- ще чета повече и по-внимателно поезия.
- ще чета повече и по-внимателно това, което чета. ще слушам музиката и ще я чувам.
- ще свиря с приятели за удоволствие както миналата година в страсбург свирех с петер.
- с времето ще спра да бъда идеален читател, какъвто дълго съм вярвал, че съм, много преди да прочета есето на Алберто Мангел. бих искал да пиша по-добре. когато се уморя да пиша, бих искал просто да спра да го правя, а не да го считам като задължение.
- ще направя  stop-motion анимация.
- ще превеждам книгите на хората, които обичам
- ще намирам художници, режисьори, автори и групи, които са ужасно неизвестни и ще орева фейсбук с тях.
- ще пиша книги с него, когато се уморяваме от собствените ни неща. не казвам проекти, защото не обичам тази дума. ужасно е модерно да имаш "проект", CV и прочие, които не показват нищо.
- ще измислям книги с нея.  
- ще се науча да търся това, което събира, а не което разделя. защото разделението започва от мен самия.
- ще се науча да танцувам. може би някога.
- ще се успокоя само тогава когато знам, че има един човек, който носи нещо от мен, способно да съществува, когато не съм наоколо. аз съм твърде голям длъжник.

Comment se fait un roman. 1

Comment se fait un roman

1

pendant les dernières cinq années

peu après que j`ai fini ma première année

dans la faculté de droit à l université de sofia

j’ai commencé à prendre des notes

et de d’entasser des brouillons

sur un roman qu’on peut appeler

un roman éventuel

pendant les années suivantes

je continuais à travailler sur lui

à n`importe quelle place je me trouvais

à ce moment-ci

surtout en sofia

plus tard à strasbourg

même si je passais 2 jours à paris

ou à londres

la pensée de ce roman ne me laissait pas tranquil.

elle incitait et stimulait mon imagination

et donnait du sens à mon existence

et beaucoup de plaisir aussi.

peut-être je me préoccupe avec quelque chose

qui n’a pas l’importance que je lui ai conféré

quelque chose qui est devenu une simple profession

question d’habileté technique

inventer des histoires en utilisant des modèles qui

ne peuvent être appliqués que mécaniquement

machinalement

pendant les dernières 5 ans j`ai rempli des centaines de pages

en essayant, littéralement, de pénétrer dans une histoire

tout ce que j’ai lu m`a beaucoup influencé

j’ai essayé d`appliquer des „storytelling” techniques inventéеs et

appliquées par des auteurs connus et assez éminents

l`écriture d`un roman ressemble de la solution d`une étude aux échecs

il faut qu`elle soit belle, souple et efficace

il pourrait sembler ridicule d’admettre que le procès de composition d`un texte de

plus de 30 000 mots est une tâche facile.

elle comprend une goutte de naïveté et confiance

en soi-même de la part de l’écrivant.

pour une période longue et indéterminée dans le temps

Il doit croire, d’admettre comme une réalité incontestable

les personnages qu`il a crée, le sujet et l`intrigue

Il est indispensable q’il aie un sens de messianisme

quant à la mission qu’il a

en bref – il faut que l’auteur potentiel soit un peu stupide

(l`œuvre est toujours plus sage que son créateur)

sinon, la méfiance et l’incertitude tueront son ouvrage

le sens que ce que je fais

satisfait une certaine nécessité interne

et donne un sens à mon existence est

incontestable.

mais il y a quelque chose qui s’oppose à ce sens

et c’est le temps.

Фабриката за романи. 1

1

На Борислава

Но в тази строфа няма да изказвам

Неизразимото - а само ви докладвам

Че и тогава в сутрешния злак

От точка А към точка Б пътувал влак

Т. Марков

 Влакът се бухна със скърцане, стържене и трещене в дъното на перона. В същия миг се събудих. Разтърках очи и се обърнах. Най-припрените пътници вече се изнизваха в тънка нишка. Седях в мръсното купе и чаках процесията да се разреди, за да изляза. През зле уплътнените стъклени врати се носеха миризми на евтини закуски и сутрешни вестници, които е сливаха в една единствена обща миризма – на влак. Бях пътувал толкова дълго, че тя се бе пропила в дрехите ми.

   Хората се спускаха внимателно по стълбичката и търсеха с поглед близките им, оито ги чакаха на перона.  Слязох по стълбичката и се огледах. Никой не ме чакаше. И все пак, не исках да се слея с всички останали, да ме погълне гъмжилото с куфари и чанти и да се стопя. Облегнах се на една колона под кръглия швейцарски часовник и продължих да се оглеждам.

     Подът на източната гарата на W. се състои от черни и бели плочи, съвършено споени една за друга. На всяка премръзнала фигура се полага една черна или бяла плоча. Сенките, които хвърля покривът на гарата, вдъхват на лицата восъчно търпение.

   Влакът стои, потънал до половината в дълбокия коловоз и чака, притаен в полумрака на гарата. От тук чак до края й, там, където започва пътят, е прострял тежкото си змийско тяло и гладката му кожа блести със стоманено сияние. Сивото властва в различни нюанси и това се виждаше от пръв поглед. Металните люспи, които го покриват, каменният бордюр на перона, колоните на гарата, стъпалата към ешафода, (както веднага нарекох ескалатора), сакото на началник-влака.

   Сиво, безупречно сиво. 

   Посрещачи и пристигащи се срещат още тук, на перона, хвърчат целувки и потупвания по рамото, а аз продължавам да се провирам между тия фиксирани с паста кадри, посрещачи и току-що пристигнали, застинали завинаги в радостта си. Гарата е музей. В главата ми още ехти нечий глас: а представяте ли си, навремето и Орсе е било гара, а пък сега там... ех... кои бяха там, че ми изхвръкна от главата... импресионистите, Ван Гог, Сисли, Сусам... Неизбежно е да не се сетиш откъде си тръгнал, от оная сиво-черна грамада, която прилича на антично радио, огромният навес, мръсните синьо-червени влакове с провиснали от прозорците мъже, които пушат отегчено, плачещите деца и истеричните им баби, ех, истина ли е? Ето тук, в чакалната на гарата във В. споменът започва да губи силата си и лека полека се изличава, ерозията напредва към сърцето на паметта, страшното мина, уж. Но къде са посрещачите, прегръдките, свидетелите на пристигането ми? Излиза, че никъде не съм пътувал, нищо не се е случило... 

В трамвая, десет минути по-късно, двама непознати оживено обсъждат предстоящо пътуване, което съвсем не ме интересува, но не мога да направя нищо, освен да продължа да ги слушам.    

       - Кога е влакът? – пита единият.  Утре, в 15.15.

       - Да се срещнем под таблото с разписанието в три?

   В този миг си спомних, че не бях погледнал в каква посока съм взел трамвая. Дали не пътувах наобратно?

    Започнах да се питам дали не съм се объркал.

-          Извинете, това ли е правилният трамвай?

   Никой не ми отговори. Вратите на трамвая са е отвориха и двамата мъже слязоха на някаква спирка, чието име не запомних . Никой друг не се помръдна, за да ми направи път.

-          Дръжте вратата, ще слизам! – извиках и момчето, което стоеше до мен, почти  задрямало, се стресна, но успя да хване вратата, преди да се е затворила безвъзвратно.  

 Изхвръкнах от консервната кутия, в която ме бяха вкарали, и се огледах. Имах само подозрения къде точно се намирам.   

      Далеч отпред видях двамата мъже от трамвая.  Извадих джобния часовник и го погледнах три пъти. Избързах, за да ги настигна.

       Извинете, аз... Спомняте ли си, видяхме се...

       Единият леко притвори уста и прокара език по изпръхналата горна устна. Другият кимна.

-          Аз... току що пристигам, а вече успях да се изгубя. Вие слязохте в последния момент и реших, че това е знак, нали разбирате, да сляза и аз... Не знам защо, реших, че може би ще ми помогнете, а и за мен беше все едно къде ще сляза... Градът ми е еднакво непознат. Трябва да намеря една улица преди да се е стъмнило съвсем.