желание за хайку, или просто прокрастинация

ролан барт, подготовката на романа:

"пламенно желание за хайку - неудържим порив за хайку [...]

Шики (1866-1902) разказва:

ЖЕЛАНИЕ ЗА ХАЙКУ

Към края на 1891 г. бях наел къща в Комагоме и живеех сам... като прекарвах времето си в четене на хайку и на романи вместо на учебниците си. Два дни преди изпита разчистих писалището си и оставих на него само учебниците. Пред тази, някога разхвърляха, а сега подредена маса, изпитах толкова силно удоволствие... че хайку се появиха в мен като мехурчета на съзнанието ми. Отворих един учебник: не можах да прочета нито ред; в мен вече се надигаше едно хайку. Тъй като бях махнал всички бели листа, за да се посветя единствено на изпита си, записах хайкуто на абажура. но в мен вече се появяваше друго, после още едно. За кратко време целият абажур бе покрит с хайку.

софия - проект за дом

кучешкият лай отеква по различен начин
котките са по-дружелюбни
небето е удобен чаршаф с познати кръпки
а кубетата на александър невски
приличат на златистите глави на две хлапета
които надничат над ограда
оградата на града
едното по-ниско, другото по-високо
малко по-надолу -
партийният дом:
размахан предупредително пръст

поразително равен град
не равномерен
обратно на всички противоречиви и съвсем неравни чувства, които
човек изпитва на пристигане и заминаване
вълна след вълна - неравни, назъбени, начупени и всичките емоционални
никога не ме оставяш равнодушен
никога не ме успокояваш
бръкваш с пръст в раната
вдигаш победоносно ръка, грешка, просто проверяваш посоката на вятъра
караш ме да си задавам хиляда въпроси
даваш ми хиляди отговори
слава богу - всичките временни, всичките грешки.

вървиш по разбитите тротоари
съвсем безплътен прозрачен и
предвидим за всички останали
а за себе си - досадно плътен
и безпътен
отказвам се да правя повече проекти
отказвам се да те напускам завинаги
отказвам се да се завръщам
ти си много повече част от мен отколкото аз от теб
предпазвам се от теб
гравитационното ти поле ме смазва
изгарям при всяко доближаване
и после пак се появявам
от нищото - в софия
ако хората се раждат и умират на аерогари
(както вероятно вярват някои деца)
тук съм умирал и съм се раждал
неприлично много пъти

обърнат в посока, обратна на движението ( албена тодорова, стихотворения )

няма нужда да казвам, че все по-рядко пиша тук

това поне е очевидно 

с времето мостчетата, които човек е хвърлил към света 

стават  все по-малко 

остават най-устойчивите или най-мързеливите към саморазпад

зависи от гледната точка, а може и да е едно и също 

да държиш в ръце книгата на най-близък човек е двойно удоволствие 

държиш нещо, което може да те съпровожда навсякъде 

парченце от него, едно от най-добрите парченца изобщо 

или макет, но не умален, а напротив, увеличен, 

защото текстовете, които съставят тази книга имат огромна добавена стойност за мен 

не аз отлагах написването на текстовете, налагаше се физически да свикна с тази книга 

край мен, с неамбициозното заглавие "стихотворения"и изчистеното оформление, което 

според всяко клише трябва да означава, че авторът приканва да се вторачим в книгата му. 

освен ако клишето не се окаже повече от вярно, както в този случай. 

книгата може да бъде прочетена за едно пътуване с трамвай 22 между "гео милев" (sic!) и последната спирка на трамвай 20. в това се уверих и днес. може би нямаше нужда да се нагълтвам панически с поезия, но исках да се уверя в посоката на книгата, не в правилността й. 

поезия и истина, казва гьоте, и това е съвсем правилно заглавие, не само за книга (барт го потвърждава)

за какво в крайна сметка става дума, какво вълнува този автор, какво кара думите да забълбукат (с извинение към манделщам) в устата му, да се появят спасителни мехурчета върху устните му и от това да се родят текстовете в книгата? според някои - всичко започва от рана, някъде във времето, т.е. по-скоро във времето, отколкото в мястото. тази рана, която съвсем не е задължително да става видима за читателя, е отправната (не опорната) точка. отправна точка на едно подозрително пътуване с глава, обърната назад. седнал във влака пътуваш, но с поглед, обърнат в посока, обратна на движението. 

на едно място четох, че японският език почти не познава Кантовите категории за пространство и време, а категорията, която преминава през тях - разстоянието, интервала: Ма. 

От доста време този интервал ме интересува, тъй като А и Б са променливи, които не си струват усилието да бъдат запомнени. Това, което наистина е важно, е разстоянието, интервалът, прорезът, ако искате, процепът между тези две времеви или пространствени точки. в първия момент разстоянието предизвиква асоциация единствено с път и асоциацията е несъмнено вярна, но зад това стои много повече. 

"небето зашиват самолетите" [и изчезват] / "щом то може да лекува раните си". 

раната интервал

почти мерна единица за живеене

"разстояния натягат връзките" 

в "токио нощем" червеният гребен на града "прерязва сърцето на две" и продължава нататък. 

и с риск да се превърна в учителка от 7ми клас 

"дълбая в себе си / и търся отговор / дълбая / и поради липса на друго / запушвам дупките / с въпроси"

в "имам питане"

"има ли дупки по бронята на иронията"

" в чорапите на февруари / ще протрие дупки / пролетта" 

неща зейват

неща прозират 

и в процепите, в нищото 

на дъното на нищото 

поезията, освен всичко друго, струва ми се е 

най-нетипичният начин да отбелязваш отсъствието на нещата в присъствието на дните 

резките върху дървото на брега, с което робинзон отбелязва 

дните си на острова

са знак, необходим единствено на него 

разликата с поезията е, че тя освен резките, обхваща и разстоянията между тях 

разстоянията между раните 

текстът, графично разположен върху пространството 

което пък ме връща към хайку

и строгата му структура

575 

ще ми се да разбирам хайку също като мерна единица 

три въздушни реда, които гледани от птичия поглед на читателя 

се сливат и образуват една единствена нова дума

която не съществува. 

това, както и точното позициониране на сезоните 

са двете сходства с хайку

и те съвсем не са пренебрежими. 

това е поезия на нямането

на внимателното вглеждане в липсата 

прикоткване на отсъстващия 

поезия като координатна система

на която са нанесени всички трасета, интервали, рани и разстояния 

отдалеч може би изглежда, че са отбелязани с хиксче

но всъщност е въпросителна 

недовършена

без точка

за край, който, надявам се, не е край
едно от стихотворенията, в което
отново става дума за фалшиви или поне занулени вектори

разстоянията 
са вътре в нас 
слагаме хора на другия край
и наричаме това 
връзка

линк към "Български книжици"
линк към сайта на Бени