нови книги

днес в английската книжарница на клебер
се изненадах много приятно
от новите заглавия
които са се появили през последните няколко седмици

Видях новия роман на Умберто Еко
на италиански, но предполагам
до по малко от месец ще излезе на френски и английски
казва се "Гробището на Прага"
изглежда доста забавен на първо преглеждане

At home: A short history of private life на Бил Брайсън
която ми се стори уютна на пръв поглед книга
или може би просто обичам дебели книги с твърди корици
приятно успокояващо оформление
и подвързии с кадифено докосване

Новата книга на Филип Пулман ми допадна 
поради същата причина, поради която и тази на Брайсън
Четирите приказки на Пулман са чудесно илюстрирани 
и оформени и бих им отделил следобедите на една седмица 
това е блогът на илюстратора Питър Бейли

 

и на последно място
новата книга на ДБС Пиер
Lights out in Wonderland

това, което ще седи на нощното ми шкафче
до второ нареждане
ще бъде
ето това

инструкции за управление и използване на живи часовници

часовници сме
и двамата
вчера аз избързвам
днес закъснявам
разминаваме се

вчера чакаме трамвай да потегли
след като е спрял внезапно
ватманът
(така ли се наричат тези хора и тук?)
се взира в нещо отпред
днес автобусът идва навреме
когато трябва да закъснее с една минута

изисква се много кураж и сила
да минеш през правенето на закуска
оправянето на леглото
на стаята
спокойните разговори какво
трябва да направиш днес
кафето или чая
да се настроиш и да влезеш в деня
да бъдеш спокоен нежен отговорен
да приемаш по-спокойно разминаванията
и да не правиш велики каньони
от заешки дупки

какво друго
толкова важно имаш да свършиш тук?
работата ти е да се научиш да
понасяш себе си
и да се разбираш с другите
да запълваш парченцата от пъзела
а не да ги криеш с общи приказки


тези малки разминавания 
цял живот се учиш да ги говориш
и да ги мълчиш
в класове по двама

синьо /черно / цветно

когато лекцията в пет свърши
тръгнах към книжарницата в центъра
разхождах се с ръце в джобовете и ми беше ужасно уютно
въпреки студа
отивах, за да си купя учебник
нещо, което не бях правил от поне година
влизайки в книжарницата един глас отникъдето
каза:
моля, заповядайте на третия етаж, където след
малко наш гост ще бъде мишел пастуро
в същия миг учебникът спря да ме интересува
качих се по стъпалата и влязох в залата
седнах на едно от последните останали свободни места

никога не съм виждал снимка на пастуро
не знаех как изглежда и не се интересувах от
външния вид на този човек, чието име някак
успях да запомня от първия път, когато видях фотокопие
на книгата му в една стая с една библиотека преди
три години. Синьо. История на един цвят.

 

без да подозирам, че ще се случи 

имах един от най-хубавите часове напоследък 

като че ли съм се събудил на рождения ми ден 

но съм забравил за това 

този пълничък розовобузест човек в средата на 60те си години 

е прекарал целия си живот в изследване на историята 

на цветовете, хералдика, история

от парижкото си детство, през ecole des chartes

специално подразделение на сорбоната за архивисти и библиотекари

преди реформите списъците с бъдещите студенти са се изготвяли за 

десет години напред. 

пастуро разказа, че произходът на екипите на 

двата най-популярни отбора от милано

милан и интер датира от столетия

синьо-черното на интер идва от един от по-бедните 

квартали, за разлика от милан, чийто привърженици 

са  имали по-високо обществено положение

преди няколко дни разглеждал изложба с фотографии

от лондонското метро. в първите десетилетия само черно-бели

от 40те нататък и с други цветове. сравнявайки снимките 

излиза, че съотношението между цветовете на дрехите, 

които хората носят изобщо не се е променило от 70 години насам

спомням си как веднъж, вече бях по-възрастен - каза той

посетих източна германия и видях техните трамваи.

никога не бях виждал такъв цвят. нещо средно между 

сиво и бежово, и горчица изключително агресивно

в софия все още ги има тези трамваи

разказа как често вечер у тях гостувал андре бретон 

както и други сюрреалисти, приятели на баща му 

бретон никога не махал палтото си

главата му била огромна, а когато и косата му била дълга 

тялото му било забележително непропорционално

никой от бъдещите биографи не споменал това палто

спомни си за раздавача на бонбони в парижкото метро 

и специалната му кутия, която му се струвала оранжева 

а според сестра му била в съвсем друг цвят

спомни си и разказа за това, колко харесва жорж перек и книгата му 

je me souviens, аз си спомням

от която запомнил една фраза 

спомням си, че братът на де гол се казваше андре, имаше рижави мустаци и беше 

заместник-директор на парижкия панаир

след години проверил, че паметта му леко е видоизменила фразата

която в книгата всъщност е:

спомням си, че братът на де гол се казваше пиер и беше директор на парижкия панаир

италианските художници от 15 век 

всеки път, когато са рисували кръв 

с изключение на христовата кръв

са използвали един и същ пигмент

който се наричал драконова кръв 

художниците не просто търсели 

цвета, много често го избирали 

заради особеното звучене на името му

защо червената шапчица е червена?

може би защото в най-старата версия 

на приказката тя е била родена на петдесетница

или защото ако приемем позицията на бруно бетелхайм

тя е в пубертета и държи да се озове в леглото на ловеца

червената шапчица, черният вълк и белият хляб 

същите цветове доминират и в снежанка

в лисицата и гарванът 

мощна комбинация

като малки ученици

ги водевли на ски в алпите 

и тогава паспортите били задължителни

и всеки трябвало да има снимка 

едно от момченцата имало цветна снимка 

което предизвиквало дивата завист на всички 

на границата швейцарският офицер отказал да 

пусне само него, защото снимките трябвало да бъдат 

черно бели

считало се, че били по-реалистични

сега е точно обратното 

нямаме право и да се усмихваме

преди билетите в парижкото метро 

били жълти и с големи букви на тях пишело 

coupon jaune

след като ги сменили с тюркоазен

големият надпис coupon jaune останал 

още една година и хората продължавали

да ги наричат така 

след като зрителите в америка масово 

отказвали да гледат черно-бели филми 

започнало "принудителното" им оцветяване

ерик ромер го поканил за консултант 

по костюмите, цветовете и оръжията на "парсифал"

двамата вечеряли няколко пъти и обсъждали детайлите 

когато филмът излязъл и пастуро гогледал

видял, че ромер не е взел предвид нищо от това, което са говорили 

целият филм бил виолетов

а този цвят по това време не съществувал

вторият филм, в който е консултант 

е "името на розата" 

в една от сцените, в която има прасета 

точно преди снимките пастуро се сетил

че по това време прасетата не са били розови 

а черни и се наложило да ги залеят с черна боя 

станало буквално свинщина

жан жак ано бил много доволен

всъщност прасетата станали розове към 19 век

когато европейските били кръстосани с азиатски 

за подобряване

да 

обичам точно това 

обичам да слушам точно такива неща 

и ще продължа да гледам черно-бели филми 

и ще продължа да помня 

и ще оставям въображението да променя спомените ми 

това е новата му книга 

когато го попитах писал ли е върху 

синестезията и интересува ли се от нея 

и му казах, че цялото семейство на набоков са били синестети

оказа се, че това е любимият му автор 

наистина ми стана приятно 

синестетите не разделят любовта между 

цветовете и буквите 

те я събират

една оса в косово

тази сутрин бях на семинар
но вместо да се занимаваме със строго юридически въпроси
си губихме времето да си обясняваме очевидни неща
да изясняваме, че международното право
всъщност е право на по-силния
което подлежи на гъвкаво тълкуване и не зависи от
един или два фактора
че то е изключително разтегливо понятие
че зад обективните норми се крият
дълбоко субективни тълкувания
според личната история на всеки съдия
конкретният пример за това беше обсъждането на
особеното мнение на съдия томас бюргентал
в консултативното мнение на международния съд в хага
дадено във връзка с издигането на стена от
израел в окуяпираните палестински територии

после шеметно преминахме през конфликтите в
афганистан, камбоджа, конго, ирак и стигнахме до
съдебното решение за косово (на което трябваше да е
посветен целият семинар)

докато разтягахме локуми как не било ясно в
кой момент една общност има право да обяви независимост
принципите на самоопределяне, на териториална цялост на
границите и прочие важни неща
едно нещо не спираше да ме занимава

през цялото време като омагьосан
наблюдавах една оса, която се беше залепила
за прозореца и си жужеше
или по-точно - си поджужваше
укротяваше се и пак започваше
на прозореца зад гърба на преподавателя

шумът не бе натрапчив и дразнещ
не и за мен
обичам жуженето на насекомите
много ми е приятно да го слушам
но не всички споделяха моето мнение

и докато говорехме за косово, което обяви независимост
преди две години и международната общност се превъзбуди от този факт
и не можехме да се разберем това вътрешен проблем ли е
или засяга и международното право
гледах осата
тя беше перфектният пример за това, което се случва
вълшебна илюстрация

осата си жужеше и дразнеше някои
други не й обръщаха внимание
тя искаше да излезе навън
тоест - да обяви независимост
но прозорецът изглеждаше непробиваем
докато беше далеч от колегите ми и си жужеше край
преподавателя, тя бе недосегаема
но направи фаталната грешка да се премести на друг прозорец
един по-решителен колега я смаза с папката си
всички въздъхнаха с облекчение
международната сигурност в аудиторията бе възстановена
господството на правото също
нямаше повече натрапници да дразнят спокойствието
на обществото

осата остави неприятна следа на прозореца
нищо
ще я изчистят следобяд

оса - жива метафора
блестяща
ясна
и ужасна

за косово така и не стигнахме до решение
нищо
другата седмица

пожелание

първият ти път с нея
тя си тръгва, а ти отиваш на лекция
въпреки че не си спал цяла нощ
мислиш за това докато
си буташ храната в студентския стол
на лекцията заспиваш.

все по-често сте заедно
правите го все по-добре
все по-навътре във вас
все по-близо
все по-бавно
удоволствието се извлича от
корените на косата
до връхчетата на пръстите

първите караници за глупости
знаеш, че са глупости
тя не става по-важна за теб
нито по-красива
от първия път, в който си я видял
но тя започва да го разбира
в него е всичко

надявам се да бъде все така
да сте еднакво отдалечени от
началото и края
в средата на пътя
между страсбург и берлин
в средата на секса
преди оргазма
уравновесени

tree of codes

Tree of codes е заглавието на новата книга на
джонатан сафран фоер
тя буквално е изрязана
от любимия роман на фоер
"улицата на крокодилите"
от бруно шулц.

фоер взима ножицата
за да пътешества и да си проправя път
в страниците на книгата на шулц
той буквално иска да провери
възможно ли е една книга
да се крие в друга книга
и да я извади
навън.

дали това е вторичност
хулиганство
странен акт на отдаване на почит
или самостоятелен оригинален
творчески акт

бруно шулц започна все по-често да се
появява пред погледа ми.
първо смятах, че е въображаем автор
измислен от синтия озик
за романа й "месията от стокхолм"
по-късно разбрах, че е реално съществуваща личност
сега чрез джонатан сафран фоер
го срещам отново.

ето как изглежда книгата отвътре и отвън
буквално

 

 

това са реакции на хора, 

които разгръщат книгата 

за пръв път

между двамата

понеделник
в трамвая към университета
е тихо
в този трамвай
хората винаги са уморени
и мълчаливи
този път
само едно момче
болно от полимиелит
говори със свой приятел
с ръце и крака
с уста
се опитва физически да се пребори
с напрежението
да го превъзмогне
да го огъне
както то го огъва
още едно нещо
от което забравяш да дишаш

не разбирам и дума от това,
което момчето казва,
но неговият приятел му отговаря

когато едно момиченце в количка
отваря уста и неговото
ааааааааааааааааааааааааааааааа
затъмнява думите им
двамата млъкват
имитираше ли ги?
отговаряше ли на болново момче?

млъкни -
каза майка й.

неща, които може би някой ден ще направя

- ще се науча да карам кола в америка, не искам нито веднъж да сядам зад волана в софия, в германия, париж или лондон. бих карал кола само там, където мога да изляза от нея и да се търкалям в полето. някъде, където има място за мен. америка, южна африка или австралия.
- ще проговоря немски по-добре от френски и английски. в някои дни това ми се струва напълно възможно, в други изгубвам всякакво желание.езикът ми би се пречупил. немският ми изглежда неулесняващ, неблагозвучен, препъващ. зависи кой го използва. при него, за разлика от други езици, които могат да скрият по-лесно това, в немския си личи кой борави с него.
- ще забравя френския, спреженията ще ми изхвръкнат от главата, защото мозъкът ми ще е разпрегната каруца, натоварена с празни шкафове на два века. ще бъдат твърде стари, за да ги използваш и твърде луксозни, за да ги изхвърлиш. определение за луксозен - съвършено безполезен.
- ще започна да пиша на английски и ще използвам излезли от употреба думи нарочно, за да подчертавам "външността" ми спрямо този език.
-  ще науча шведски. желанията ми са свързани с ученето на нови езици. пожелавам си да науча не само как се говори на един език, но и как се мълчи на него. на български още не съм се научил да мълча.
- ще се науча сам да си поправям повредените уреди.
- ще си купя китара Gibson Les Paul, модел Jimmy Page какъвто има Ханк Мууди от Калифорникейшън.
- ще преподавам за кратко на студенти "история на романа" или нещо подобно. ще се забавлявам много.
- ще се местя често, докато не намеря правилното място.
- ще бъда отговорен и няма да уча, нито да работя неща, които не ме интересуват. другото е безотговорно.
- ще започна да рисувам отново и стаята, в която ще рисувам, ще влиза светлина през големите стъкла на покрива. ще рисувам големи платна с много детайли и миниатюрни хора. ще изучавам брьогел.
- ще чета повече и по-внимателно поезия.
- ще чета повече и по-внимателно това, което чета. ще слушам музиката и ще я чувам.
- ще свиря с приятели за удоволствие както миналата година в страсбург свирех с петер.
- с времето ще спра да бъда идеален читател, какъвто дълго съм вярвал, че съм, много преди да прочета есето на Алберто Мангел. бих искал да пиша по-добре. когато се уморя да пиша, бих искал просто да спра да го правя, а не да го считам като задължение.
- ще направя  stop-motion анимация.
- ще превеждам книгите на хората, които обичам
- ще намирам художници, режисьори, автори и групи, които са ужасно неизвестни и ще орева фейсбук с тях.
- ще пиша книги с него, когато се уморяваме от собствените ни неща. не казвам проекти, защото не обичам тази дума. ужасно е модерно да имаш "проект", CV и прочие, които не показват нищо.
- ще измислям книги с нея.  
- ще се науча да търся това, което събира, а не което разделя. защото разделението започва от мен самия.
- ще се науча да танцувам. може би някога.
- ще се успокоя само тогава когато знам, че има един човек, който носи нещо от мен, способно да съществува, когато не съм наоколо. аз съм твърде голям длъжник.

Comment se fait un roman. 1

Comment se fait un roman

1

pendant les dernières cinq années

peu après que j`ai fini ma première année

dans la faculté de droit à l université de sofia

j’ai commencé à prendre des notes

et de d’entasser des brouillons

sur un roman qu’on peut appeler

un roman éventuel

pendant les années suivantes

je continuais à travailler sur lui

à n`importe quelle place je me trouvais

à ce moment-ci

surtout en sofia

plus tard à strasbourg

même si je passais 2 jours à paris

ou à londres

la pensée de ce roman ne me laissait pas tranquil.

elle incitait et stimulait mon imagination

et donnait du sens à mon existence

et beaucoup de plaisir aussi.

peut-être je me préoccupe avec quelque chose

qui n’a pas l’importance que je lui ai conféré

quelque chose qui est devenu une simple profession

question d’habileté technique

inventer des histoires en utilisant des modèles qui

ne peuvent être appliqués que mécaniquement

machinalement

pendant les dernières 5 ans j`ai rempli des centaines de pages

en essayant, littéralement, de pénétrer dans une histoire

tout ce que j’ai lu m`a beaucoup influencé

j’ai essayé d`appliquer des „storytelling” techniques inventéеs et

appliquées par des auteurs connus et assez éminents

l`écriture d`un roman ressemble de la solution d`une étude aux échecs

il faut qu`elle soit belle, souple et efficace

il pourrait sembler ridicule d’admettre que le procès de composition d`un texte de

plus de 30 000 mots est une tâche facile.

elle comprend une goutte de naïveté et confiance

en soi-même de la part de l’écrivant.

pour une période longue et indéterminée dans le temps

Il doit croire, d’admettre comme une réalité incontestable

les personnages qu`il a crée, le sujet et l`intrigue

Il est indispensable q’il aie un sens de messianisme

quant à la mission qu’il a

en bref – il faut que l’auteur potentiel soit un peu stupide

(l`œuvre est toujours plus sage que son créateur)

sinon, la méfiance et l’incertitude tueront son ouvrage

le sens que ce que je fais

satisfait une certaine nécessité interne

et donne un sens à mon existence est

incontestable.

mais il y a quelque chose qui s’oppose à ce sens

et c’est le temps.

Фабриката за романи. 1

1

На Борислава

Но в тази строфа няма да изказвам

Неизразимото - а само ви докладвам

Че и тогава в сутрешния злак

От точка А към точка Б пътувал влак

Т. Марков

 Влакът се бухна със скърцане, стържене и трещене в дъното на перона. В същия миг се събудих. Разтърках очи и се обърнах. Най-припрените пътници вече се изнизваха в тънка нишка. Седях в мръсното купе и чаках процесията да се разреди, за да изляза. През зле уплътнените стъклени врати се носеха миризми на евтини закуски и сутрешни вестници, които е сливаха в една единствена обща миризма – на влак. Бях пътувал толкова дълго, че тя се бе пропила в дрехите ми.

   Хората се спускаха внимателно по стълбичката и търсеха с поглед близките им, оито ги чакаха на перона.  Слязох по стълбичката и се огледах. Никой не ме чакаше. И все пак, не исках да се слея с всички останали, да ме погълне гъмжилото с куфари и чанти и да се стопя. Облегнах се на една колона под кръглия швейцарски часовник и продължих да се оглеждам.

     Подът на източната гарата на W. се състои от черни и бели плочи, съвършено споени една за друга. На всяка премръзнала фигура се полага една черна или бяла плоча. Сенките, които хвърля покривът на гарата, вдъхват на лицата восъчно търпение.

   Влакът стои, потънал до половината в дълбокия коловоз и чака, притаен в полумрака на гарата. От тук чак до края й, там, където започва пътят, е прострял тежкото си змийско тяло и гладката му кожа блести със стоманено сияние. Сивото властва в различни нюанси и това се виждаше от пръв поглед. Металните люспи, които го покриват, каменният бордюр на перона, колоните на гарата, стъпалата към ешафода, (както веднага нарекох ескалатора), сакото на началник-влака.

   Сиво, безупречно сиво. 

   Посрещачи и пристигащи се срещат още тук, на перона, хвърчат целувки и потупвания по рамото, а аз продължавам да се провирам между тия фиксирани с паста кадри, посрещачи и току-що пристигнали, застинали завинаги в радостта си. Гарата е музей. В главата ми още ехти нечий глас: а представяте ли си, навремето и Орсе е било гара, а пък сега там... ех... кои бяха там, че ми изхвръкна от главата... импресионистите, Ван Гог, Сисли, Сусам... Неизбежно е да не се сетиш откъде си тръгнал, от оная сиво-черна грамада, която прилича на антично радио, огромният навес, мръсните синьо-червени влакове с провиснали от прозорците мъже, които пушат отегчено, плачещите деца и истеричните им баби, ех, истина ли е? Ето тук, в чакалната на гарата във В. споменът започва да губи силата си и лека полека се изличава, ерозията напредва към сърцето на паметта, страшното мина, уж. Но къде са посрещачите, прегръдките, свидетелите на пристигането ми? Излиза, че никъде не съм пътувал, нищо не се е случило... 

В трамвая, десет минути по-късно, двама непознати оживено обсъждат предстоящо пътуване, което съвсем не ме интересува, но не мога да направя нищо, освен да продължа да ги слушам.    

       - Кога е влакът? – пита единият.  Утре, в 15.15.

       - Да се срещнем под таблото с разписанието в три?

   В този миг си спомних, че не бях погледнал в каква посока съм взел трамвая. Дали не пътувах наобратно?

    Започнах да се питам дали не съм се объркал.

-          Извинете, това ли е правилният трамвай?

   Никой не ми отговори. Вратите на трамвая са е отвориха и двамата мъже слязоха на някаква спирка, чието име не запомних . Никой друг не се помръдна, за да ми направи път.

-          Дръжте вратата, ще слизам! – извиках и момчето, което стоеше до мен, почти  задрямало, се стресна, но успя да хване вратата, преди да се е затворила безвъзвратно.  

 Изхвръкнах от консервната кутия, в която ме бяха вкарали, и се огледах. Имах само подозрения къде точно се намирам.   

      Далеч отпред видях двамата мъже от трамвая.  Извадих джобния часовник и го погледнах три пъти. Избързах, за да ги настигна.

       Извинете, аз... Спомняте ли си, видяхме се...

       Единият леко притвори уста и прокара език по изпръхналата горна устна. Другият кимна.

-          Аз... току що пристигам, а вече успях да се изгубя. Вие слязохте в последния момент и реших, че това е знак, нали разбирате, да сляза и аз... Не знам защо, реших, че може би ще ми помогнете, а и за мен беше все едно къде ще сляза... Градът ми е еднакво непознат. Трябва да намеря една улица преди да се е стъмнило съвсем.   

Подаръкът

 Това е откъс от един от последните излезли романи на Пол Остър, "Бруклински безумства". 

Това е една от любимите ми страници, не само от тази книга и ми се струва едно добро обяснение за възможностите на литературата. Какво може и какво прави тя. 

Тъй като преводът на Иглика Василева ми е недостъпен в момента, опитах да си го преведа 

сам.

Ревю на книгата в Капитал Light има тук

"Добре. А сега ми разкажи историята.”

„Добре. Историята, историята за куклата... В последната година от живота си, Кафка се влюбва в Дора Диамант, момиче на деветнайсет или двайсет години, което избягва от хасидическото си семейство в Полша и заживява в Берлин. Тя е едва наполовина на годините му, но успява да му вдъхне смелост да напусне Прага – нещо, с което той се бори отдавна. Тя става първата и единствена жена, с която той някога е живял заедно. Кафка пристига в Берлин през есента на 1923 и умира на следващата пролет, но тези няколко месеца, са вероятно най-щастливите от живота му. Въпреки влошаващото му се здраве, условията в Берлин, недостигът на храна, бунтовете, най-ужасната инфлация в немската история. Въпреки че знае, че скоро ще напусне този свят. 
   Всеки следобед, Кафка се разхождал в парка. Понякога Дора го придружавала. Един ден, те попаднали на малко момиченце, което плачело. Кафка я попитал какво й се е случило и тя му разказала, че си е изгубила куклата. Той моментално започнал да измисля история, за да й обясни какво й се е случило.

„Твоята кукла е заминала на пътешествие”, казал той.

„Откъде знаеш?” – попитало момиченцето.

„Тя ми написа писмо”, отвърнал Кафка.

Момиченцето го погледнало недоверчиво.

„Имаш ли писмото у теб?” – попитало то.

„Не, съжалявам, казал той. Забравих го у дома, но ще го взема с мен утре.” Той звучи толкова убедителен

Че момиченцето вече не знае какво да мисли. Възможно ли е този странен човек да казва истината?

Кафка се прибира и започва да пише писмото. Той сяда пред бюрото и докато пише, Дора забелязва същата сериозност и съсредоточеност, които показва, докато работи над останалите си творби. Той няма намерение да лъже малкото момиче. Това е истинска литературна работа и той го знае много добре. Ако той може да създаде красива и убедителна лъжа, тя ще замени загубата на момиченцето с различна реалност – фалшива, може би, но вярна и истинска според законите на фикцията.  

На следващия ден, Кафка бърза към парка с писмото. Малкото момиче вече го чака и тъй като тя още не може да чете, той й прочита писмото на глас. Куклата съжалява много, но се е уморила много да живее с едни и същи хора през цялото време. Тя има нужда да пътува и да види света, да си намери нови приятели. Не, че не обича момичето, но има нужда да смени пейзажа, затова те трябва да се разделят за известно време. Куклата обещава да пише на момиченцето всеки ден и да й разказва за всичко, което й се случва.

И ето на това място в историята, една буца ми засяда на гърлото. Удивителен е дори самият факт, че Кафка се захваща да пише това първо писмо, но сега той е обещал да пише по едно писмо всеки ден – и то само за да утеши момичето, което му е напълно непознато, срещнато по случайност един следобед в парка. Какъв човек трябва да си, за да направиш подобно нещо?

   Той го прави в продължение на три седмици, Нейтън. Три седмици. Един от най-великите писатели, живели някога на този свят жертва времето си, неговото най-скъпоценно и топящо се време, за да пише въображаеми писма от изгубена кукла. Дора казва, че той е пишел всяко изречение с изключително внимание към детайла, че прозата е била премерена, забавна и увлекателна. С други думи, това е прозата на Кафка и всеки ден, в продължение на три седмици той отивал в парка и четял писмата на момичето. Куклата  расте, отива на училище, запознава се с нови хора. Тя продължава да уверява момичето в любовта си, но намеква за някои усложнения в живота й, които правят завръщането й у дома невъзможно. Малко по малко, Кафка подготвя момичето за момента, в който куклата ще изчезне от живота й завинаги. Той се старае да даде на историята задоволителен завършек, притеснен, че ако не успее, магията ще бъде развалена. След като опитва различни възможности, най-накрая решава да ожени куклата. Той описва мрадия мъж, в който тя се е влюбила, годежа, сватбата и дори къщата, в която куклата и мъжът й живеят. И с последния ред, куклата се сбогува с нейната любима приятелка. „От този момент, разбира се, на детето не му било толкова мъчно за куклата. Вместо нея, Кафка й е дал нещо друго, и през тези три седмици, писмата са излекували тъгата й.

Тя има историята и когато човек е достатъчно щастлив да живее в нея, да живее във въображаем свят, болката на този свят изчезва. Докато историята продължава, реалността не съществува.