Pont des Arts

stlk.

Жан Франсоа Шамполион, Rue Mazarinе

Пътят между Фижак, където десет годишният Шамполион за пръв път вижда йероглиф
измъкнат от чантата на един наполеонов войник след египетската кампания през 1799,
стаята на рю Мазарин №28, където на 32 години успява да дешифрира кода на йероглифите (1822)
и Père Lachaise e съвсем кратък.

Полиглотът

Събудих се свеж и отпочинал от отварянето на врата. Бях спал с дрехите, с които пристигнах предната вечер. Спомням си, че намерих стаята празна, въпреки предупреждението на мъжа на рецепцията, че в нея има още един човек. Отключих бързо и влязох, но трябваше да мине малко време, докато очите ми свикнат с мрака. Заспах от умора на долното легло. На закъснелия щеше да се наложи да се качи по малката стълбичка към горното.
Вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Той ме изгледа с неприязън и започна да си събира багажа.
- А, все пак се събудихте – каза той.
- Да – отвърнах, без да разбирам причината за яда в гласа му. – Защо? Случило ли се е нещо?
- Нищо особено, освен, че не ми позволихте да спя с проклетото ви бърборене. Не млъкнахте цяла нощ.
- Говорил съм насън? Колко странно, досега никой не ми беше казвал, че го правя.
Удивлението ми беше съвсем искрено.
- В такъв случай с не особено голямо удоволствие ви казвам, че не млъкнахте нито за миг.
- Но какво казах, помните ли? След като не се успял да заспите, може би си спомняте нещо?
Обличайки палтото си, той ми хвърли един презрителен поглед и взе куфара си.
- Не знам. Беше нещо на немски. Не мога да кажа какво, нито думичка не знам от този език, но със сигурност беше на немски – каза той затръшвайки вратата.
Почувствах се неудобно, че съм попречил на съня му, но бях удивен от случилото се, защото не зная повече от петдесетина думи на този език и въпреки, че винаги съм се интересувал от него, така и не успях да постигна дори най-ниско ниво на водене на разговор. Възможно ли е човек да сънува, че говори език или просто човекът не е разпознал родния ми, рядък и бързо изчезващ език, който не ми се е налагало да говоря от години?

Астрид Линдгрен за критиките и анализите

Всъщност те не ме интересуват. Особено анализите, това е пълна глупост. И тя изброявала с наслада интерпретациите на някои педагози, психолози и филолози: Емил като земеделец капиталист, Пипи като реакционна капиталистка, Карлсон като причинител на комплекса на Икар, който пораждал у хората желание да летят в небето, да падат отвисоко, подтиквал към подпалвачество и нощно напикаване. А след излизането на Роня някой написал: “Знаеш ли, че си написала религиозна книга? Дванайсетте разбойници са дванайсетте апостоли, Роня е Исус, а бурята е разцепила на две замъка както завесата на храма.
...
Но тогава, точно по това време, вестниците писаха за изгарянето на книгите в Берлин. Вярно е, че вече бях чула за някой си Хитлер, ала не се тревожех кой знае колко. Не и преди да науча за изгарянето на книгите. Тогава проумях. Осъзнах, че човек не може просто да седи да чака и да вярва, че светът ще се оправи. Задавха се лоши времена, това вече ми бе станало ясно.
...
След обучението като секретарка тя постъпила на работа в една кантора. Няколко години се скъсвах от работа, работех страшно много, хранех се страшно малко и започнах да разсъждавам. Започнах да разбирам, че светът далеч не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Тъкмо напротив. Почти всичко беше сбъркано, а хората бяха нещастни. Четях Стриндберг, който казваше: жалко за хората. И аз мислех така.
...
Освен това не бива да възпрепятства възприемането на действителността от децата, като се смесват приказка и реалност. Затова е нужно да се зададе въпросът: Каква е политическата ориентация на Астрид Линдгрен? Знае ли тя какво всъщност прави? С шестото си чувство ли пише или с главата? Ако пише с главата си – за какъв ум точно става дума – за социалдемократически или центристки, за комунистически или глиструпски или някакъв друг?
...
По повод една политически ангажирана статия, която Линдгрен написва и отправя серия въпроси към един министър:
...задала няколко въпроса, точно тези, които си задавали и останалите гараждани, ако не са си събрали вече багажа като Ингмар Бергман и не са заминали да живеят в чужбина

Хенри Милър и Оруел

откъс от "Вечна бдителност" на Кийт Гисън

http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/article/21-arts-books/588-2009-06-17-15-52-28

За Оруел от ранните есета, случаят с Хенри Милър е особено труден. Защото, докато политическите възгледи на Дикенс в края на краищата са му достатъчно близки, то съзерцателността и пасивността на Милър далеч не са такива. „За пръв път срещнах Милър в края на 1936, когато минавах през Париж на път за Испания“, пише Оруел. „Онова, което най-много ме заинтригува в него беше, че той не се интересуваше ни най-малко от Испанската война. Просто ми каза, с доста груби думи, че да се отиде по това време в Испания е нещо идиотско.“ Въпреки това Оруел отива в Испания и участва във войната. Той е писател, който счита, че е важно политиката да съживява творчеството му; Милър е негова противоположност.

И въпреки това Оруел предпочита Милър пред У. Х Одън[1], който в стихотворението Испания от това време имитира мислите на добрата партия за „необходимите убийства“. Милър е толкова далеч от подобни чувства, толкова задълбочен в своя индивидуализъм, че Оруел почти ги приема: „Вероятно не ни остава нищо друго освен един пацифизъм, премахващ ужасите на реалността чрез простото им приемане. Влез вътре в кита – или, по-скоро, признай, че си вътре в него (защото ти си, разбира се).“ Само че Оруел не казва това на сериозно. Той може и да е вътре в корема на кита, но няма намерение да се отказва от това да пречи на храносмилането му, не възнамерява да бъде повече квиетист.

Онова, от което той се възхищава у Милър, е неговата готовност да върви срещу духа на времето си. Да, всяко изкуство е пропаганда, но не е задължително то да пропагандира нещо „правилно“. Важното е самият автор да вярва в него.

Но има и неща, в които човек просто не може да повярва. „Никой не е писал велик роман в защита на Инквизицията“, твърди той. Вярно ли е това? Почти по същото време, Жан-Пол Сартр (един писател, за когото Оруел неправилно смята, че е „въздух под налягане“) пише в Що е литература?: „Никой не може да предположи дори за момент, че е възможно да се напише добър роман в защита на антисемитизма.“ Вярно ли е това? Изглежда, че това е проблем, с който левите писатели от 1940-те просто трябва да се сблъскат, чрез безцеремонни твърдения.

За Оруел броят на вярванията, враждебни на литературната продукция, изглежда нараства все повече и повече. Четирите квартета на Елиът той нарича „петенски“[2] – доста силно определение по адрес на една дълга експериментална поема, която дори не е написана в рима. А Салвадор Дали в Неподсъдността на духовенството просто е „плъх“.

софия лондон париж страсбург

днес
момичето във влака
от лондон до париж
час и половина
пише нещо на някаква машина
не беше iphone
ай-под
нито ай-над
после извади книга с
крещящо червена корица
приличаше на кървава баня
вгледах се
беше спасителят в ръжта
и се зачете
вяло

аз си водех бележки върху Подвиг
на Набоков
и пътуванията с влак

минавах ту край полета
над които е валяло сняг
вчера
ту край слънчеви места
докато слънцето залязваше с радиационно сияние
и нощта приближаваше

заминавайки преди три дни от софия
заваля неистов сняг
в лондон ме посрещна сняг
който не издържа дълго
днес сутринта отново заваля
в париж имах време да изпия едно кафе
и да хвана влака за страсбург
от разсеяност забравих да си компостирам билета
но това нямаше особено значение
два часа говорих с французин от турски произход
който преподава история в колежа в мюлуз и
е докторант
пише теза за френско-турските отношения през 16 и 17 век
разказах му за административното устройство
и юридическите актове на османската империя
имам чувството, че нещата ми бяха доста ясни

в страсбург, пет минути след като затворих
вратата зад гърба ми
заваля сняг
вали и в момента

на рождения ми ден преди два месеца заваля сняг в полунощ
не беше валяло от години

аз съм снежен човек

пускам збигнев прайснер - wandering in time and space,
която винаги слушам щом завали сняг