Отдалечаване на въздуха

ОТДАЛЕЧАВАНЕ НА ВЪЗДУХА


Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста, и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато
непознати отново.


А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.

Георги Рупчев

Второто издание на Зачитане на 30 март ще бъде посветено на Париж и неговите потайности и истории, които са разкрити и разказани в съвременна българска поезия, проза и пътеписи.

Думите на четящите ще се преплитат с образите на екрана, които са белязали Париж – от мостовете на Сена, градините, парковете и влюбените двойки до Маларме, Рембо, Модиляни, Хемингуей, Роден, Дали и дори Ленин, който е живял четири години в невъзможно шарения и жизнен калейдоскоп на града.

Марица Колчева ще разкаже за разходките си из града и за собствената си пяна на дните, котките, коктейлите, книжарниците и гробовете.
Иван Ланджев ще сподели за слона сомнамбул, за една, две, три жени и много повече писатели, също и за една почти самоудавила се в Сена бутилка вино.
Иван Димитров ще прочете поемата си за едно последно парижко сатори, в което дръмендбейсът ще е стара градска песен, но липсата, онази истинската липса, няма да е остаряла.
За Ясен Атанасов Париж е това, което е Хубавата Елена за Парис – нещо невероятно красиво, което би искал да отнесе у дома. Той ще покаже успеха си с красноречив монолог.
Васил Георгиев, чрез помощта на Тома Марков, ще прочете текста си за софийската улица Париж от последната си книга „Уличник”.
Момчил Миланов пътува с влак към френската столица, но може би невидими чудовища ще осуетят пристигането му.
Поетичните думи на Мина Стоянова тичат по безтегловната френска нощ, в която има бутилки, лампи, чадъри, мечета и кафе.
Калин Терзийски ще сподели за първото си (макар и на 40 години) голямо излизане в белия свят с трезво съзнание и чисти, напълно отворени, сетива.
Силвия Чолева ще зачете стихотворенията, които е написала по повод пощенски картички получени от Париж.
Тодор П. Тодоров с разказ за кисели жени и вино, котараци, хашиш, Ван Гог в Париж.
Стефан Иванов се е потопил в кадрите на града, все едно е в непрекъснат и пълен с дим филм на Годар, Бергман, Кешловски и Тарковски.

Литературата на авторите ще бъде редувана с музика на Борис Виан, Les Rita Mitsouko, Мишел Уелбек, Шарлот Гензбур, Милен Фармер, Ян Тиерсен, Caravan Palace, Били Холидей, Карла Бруни, Франсоаз Арди и Иги Поп.

Зачитане на Париж
30 март (вторник), 19.30 часа, Кино „Влайкова”, ул. Цар Иван Асен II 11
вход 4 лева

Кратка биография

Момчил Миланов е роден за пръв път на 19 декември 1686, денят, в който Робинзон Крузо напуска своя остров, за втори път през 1786 под подозрителното име Вилхелм, и за трети, но не последен – през 1986. Завършва френска гимназия, става лауреат на национална награда по литература, влиза право. В момента е в Страсбург. Умира на 3 декември 1894 в Самоа. На 3 юни 1924 в Прага. На 13 юни 1986 в Женева.

Тим Паркс: Скучният нов световен роман

http://www.librev.com/index.php/en/component/content/article/article/21-arts-books/843-2010-03-01-20-22-22

Не всички писатели знаят кои са техните читатели. Много от тях може би дори не мислят, че се обръщат с творбата си към определена читателска аудитория. По същия начин, в историята има такива периоди, когато като цяло авторското усещане за читателската аудитория се променя – което пък неминуемо води до промяна в начина на писане. Най-яркият пример за това е периодът от 14 до 16 век, когато писателите в цяла Европа престават да ползват латински и се ориентират към разговорните си езици. Вместо да дебютират произведенията си както преди, на една международна сцена, ръководена от един главно църковен елит, те „слизат“ на нивото на местните си диалекти и национални езици, за да се представят на зараждащата се средна класа.

В историческите книги това пренасочване към разговорния език е заявено като демократично вдъхновение, обогатило писменото слово с местна виталност и дало ново самочувствие на бързо консолидиращите се национални езици. Това е така, но най-вероятно това развитие е резултат както от идеализъм, така и от амбиция и икономически интерес. Дошъл е моментът, в който писането на латински е станало безсмислено, тъй като арбитрите на литературния вкус представляват група от национален, а не международен порядък. Днес ние сме в началото на една нова, още по значима революция, която ни отвежда в съвсем друга посока.

В резултат на все по-забързаната глобализация ние се приближаваме към един световен литературен пазар. Все повече се налага идеята, че за да е велик един автор, той трябва да е световен, а не национален феномен. Може би тази промяна не е така ясно видима в САЩ, както в Европа, благодарение на размера и властта на американския пазар, а и на факта, че английският по принцип се счита за език на глобализацията, така че много повече преводи се правят от, вместо на английски език. Все повече европейски, африкански, азиатски и южноамерикански автори днес обаче считат, че са се провалили, ако не спечелят световен читателски интерес.

В последните месеци автори от Германия, Франция и Италия – страни с големи и добре развити национални читателски традиции – споделиха с мен своето разочарование от факта, че не могат да намерят англоезичен издател за творбите си. Интересното е, че според тях този провал се отразява неблагоприятно на престижа в родните им страни – ако хора от друго място не те искат, значи не си толкова добър. Със сигурност в Италия, където живея, един автор се счита за успешен само ако е публикуван в Ню Йорк. За да разбере колко много са се променили нещата, достатъчно е човек да се размисли в каква нищожна степен щяха да пострадат репутациите на Зола и Верга, ако не бяха своевременно издадени в Лондон.

Електронните системи за пренос на текст ускориха този феномен още повече. Днес, мигновено след завършването на книгата или дори на първата й глава, тя може да бъде разпратена на хиляди издатели по целия свят. Не е необичайна практика да се продават чуждоезични издателски права преди творбата да намери местен издател. Един добър агент след това може да оркестрира едновременното й издаване в няколко страни, използвайки маркетингови стратегии, които обикновено свързваме с мултинационални компании. Така, когато един читател си купи „Изгубеният символ“ на Дан Браун или поредния „Хари Потър,“ или разбира се книга на Умберто Еко, Харуки Мураками и Иън Макюън, той е с ясното съзнание, че същата тази книга се чете в същия този момент по цял свят. Купувайки книгата, читателят се приобщава към едно световно общество. Това прави книгата още по-привлекателна.

Този феномен се отнася не само до популярната литература, съдейки по многобройните международни литературни награди. Нобеловата награда, въпреки съмнителната селекционна процедура и често странен избор на автори, се счита за по-престижна от която и да е национална награда. Импак в Ирландия, Мондело в Италия, международната литературна награда в Германия се радват на все по-голям престиж. Така литературният вкус вече се определя не от сънародниците, а от група хора, която е все по-трудно опознаваема и в която авторът не членува.

Какви са последиците за литературата? От момента, в който авторът започне да вижда своите читатели като международна вместо национална аудитория, начинът му на писане неминуемо започва да се променя. По-специално, забелязва се тенденция към премахване на всякакви пречки за възприемане на творбата в световен мащаб. Пишейки през 1960 година, интензивно потопен в своята собствена култура и сложна политическа обстановка, Хюго Клаус явно не се е притеснявал от факта, че неговите романи ще изискват специално усилие от страна на читателя и най-вече преводача, ако трябва да бъдат четени извън родната му Белгия. За разлика от него, съвременни автори като норвежеца Пер Петерсон, холандеца Гербранд Бакер или италианеца Алесандро Барико ни предлагат творби, които можем да четем без особено усилие или познание, но не предлагат и наградата, която подобно усилие носи.

Още по-важно – пише се на прост, изчистен език. Казуо Ишигуро говори за това колко е важно да се избягват игри с думи и алюзии, за да се улесни работата на преводача. Скандинавските автори, които познавам, ми казват, че избягват да назовават героите си с имена, които ще бъдат трудни за англоезичния читател.

Ако езиковата виртуозност и специфичните културни препратки са се превърнали в пречка, то други стратегии се поощряват, като например ползването на явни тропи, непосредствено разпознаваеми като „литературни“ и „белетристични“, аналогични на изнурената лингва франка на специалните ефекти в съвременното кино, както и акцентирането върху политическа чувствителност, която нарежда автора сред онези, които „работят за международния мир“. Така пресилените фантазийни прийоми на Рушди и Памук винаги вървят ръка за ръка с определена либерална позиция, тъй като, по думите на Борхес, „повечето хора имат толкова малко естетическо чувство, че разчитат на други критерии за оценка на творбата, която четат.“

Това, което изглежда е обречено на смърт или поне забрава, е една творба, която се наслаждава на тънките нюанси на собствената си езикова и литературна култура, типът писане, който заклеймява или чества начина на живот на дадена езикова група. В световния литературен пазар няма да има място за автори като Барбара Пим и Наталия Гинзбърг. Шекспир щеше да изостави каламбурите, а една нова Джейн Остин въобще може да забрави за Нобел.

Ænima 1: The Mysterious Geographic Explorations of Jasper Morello

Няколко постинга свързани с анимации, които са ме впечатлили в някакъв момент, дълготрайно, филми с атмосфера. Първият е този. Тежки дирижабли, викториански дим.

The Mysterious Geographic Explorations of Jasper Morello is a 2005 Academy Award-nominated animated short film. The first episode is labeled Jasper Morello and the Lost Airship.

The short films are set in a world styled after mid-Victorian England with Steampunk style, iron dirigibles and steam powered computers, where giant mechanical airships are the main mode of transport. The characters are animated in the style of Wayang (Indonesian shadow puppets) best described as silhouettes. The visual style of the characters is similar to that used by the 1926 film The Adventures of Prince Achmed (one of the oldest-surviving animated feature films)





The First Voyage - Jasper Morello and the Lost Airship

The film opens in the city of Gothia, a smoky industrial metropolis where steam-powered dirigibles are the primary mode of transportation, and where a terrible flesh-eating plague is decimating the population. The protagonist, royal navigator Jasper Morello, is deployed by the government at the outset to distribute mobile weather beacons along the route of his next voyage. He has difficulty concentrating on the task, however, as he is still stricken with guilt over the recent death of one of his crewmembers which was caused by a mistake in his calculations. The situation is further complicated by the fact that the leader of Jasper's newest expedition, Captain Griswald, still holds a grudge against Jasper for this error, and relations between the two of them are strained. Their dirigible, the Resolution, is crewed by Kemp, a technician; Kovacs, a linesman; and Emile LeBrun, the ship's cook. They are also joined by another passenger, the eccentric Dr. Belgon, a Royal Academy physician searching for a cure for the plague.



















Пълна версия на филма

http://www.youtube.com/watch?v=vORsKyopHyM

http://www.jaspermorello.com/gazette/

http://en.wikipedia.org/wiki/The_Mysterious_Geographic_Explorations_of_Jasper_Morello

Полиглотът

Събудих се свеж и отпочинал, въпреки студа, от отварянето на врата. Бях спал с дрехите, с които пристигнах предната вечер. Спомням си, че намерих стаята празна, въпреки предупреждението на мъжа на рецепцията, че в стаята има още един човек. Отключих бързо и влязох, но трябваше да мине малко време, докато очите ми свикнат с мрака. Намерих я празна и заспах от умора на долното легло. Реших, че който е закъснял, ще му се наложи да се качи по малката стълбичка за горното.
В стаята влезе мъж, хвърли ми един не особено одобрителен поглед и започна да се разхожда и да събира багажа си.
- Все пак се събудихте – каза той.
- Да – отвърнах, без да разбирам причината за яда в гласа му. – Случило ли се е нещо особено?
- Нищо особено, освен, че не ми позволихте да спя с проклетото ви бърборене насън.
- Говорил съм насън. Колко странно, досега никой не ми беше казвал, че го правя.
- В такъв случай с не особено голямо удоволствие ви казвам, че не млъкнахте нито за миг.
- Но какво казах, помните ли? След като не се успял да заспите, може би си спомняте нещо?
Обличайки палтото си, той ми хвърли един презрителен поглед и взе куфара си.
- Не знам. Беше нещо на немски. Не мога да кажа какво, нито думичка не знам от този език, но със сигурност беше на немски – каза той затръшвайки вратата.
Почувствах се неудобно, че съм попречил на съня му, но бях удивен от случилото се, защото не зная повече от петдесетина думи на този език и въпреки, че винаги съм се интересувал от него, така и не успях да постигна дори най-ниско ниво на водене на разговор. Възможно ли е човек да сънува, че говори език или просто човекът не е разпознал родния ми, рядък и бързо изчезващ език, който не ми се е налагало да говоря от години?

Тези,които не пишат

Преди малко "се отъждествих" с Шатобриан, който тичал да запише фразата си (отъждествявам, а не сравнявам). Позволявам си да продължа тази "самонадеяност", споделяйки моите собствени чувства на "писател" (субект, който се кани да стане писател): животът ми по някакъв начин е отдаден на Писането, непрекъснато се тревожа дали ще имам време и сили за него; тревожа се = желая и се чувствам виновен, ако не успея. Често обаче имам следното чудовищно (шизоидно) усещане: като виждам край мен хора, често приятели (които покрай професията си имат време да пишат), да се занимават с разни неща, да почиват, накратко, да прекарват времето си и често много добре, без да пишат, без да мислят за това и без да са превърнали писането в същност на живота си, аз съм повече от учуден: аз не разбирам, не разбирам как прекарват времето си, към какво време се насочват, неразбиране, което е белег на мания; за мен обратното на писането не може да бъде проста случайност: мога да го призная само като философия (вж. по-долу за бездействието) Друга форма на това неразбиране (или на тази невинност), въпрос, който избягнах, когато говорих за диалектиката на Чета и Пиша: ако Пиша идва от Чета, ако има връзка на принуда между тях, как можеш да четеш без да бъдеш принуден да пишеш? С други думи, задавам си чудовищния въпрос: как може да има много повече читатели, отколкото писатели? Как може да си щастлив от четенето, да бъдеш голям любител на четенето и никога да не преминеш към писане? Дали това е някакво потискане? Не мога да оговоря на този въпрос: знам само, че у мен той приема известна настойчивост: всъщност постоянно се учудвам, че има читатели, тоест читатели, които не пишат. Все същият въпрос, който е същността на невъзможността за общуване (не, че "посланието" не минава), а как да разберем желанието на другия (как да се отъждествим с това желание - с това удоволствие) Тип въпрос, прикрит от либерализма (преструваш се, че разбираш желанието, което не разбираш)

Ролан Барт, Подготовката на романа

Rêve

Je me trouvais au bout du quai, mais je n’attendais pas un train, sinon un tramway. Je pensais au livre que je dois écrire. Je pense à lui pendant des années. La pensée est si obsédante que je ne peux pas me concentrer sur les mots concrets et le sujet. Et pourquoi me concentrer ? C’est comme s’il est écrit, il est tout prêt dans ma tête. Je connais sa langue, c’est ma langue. Ses mots sont mes meilleurs mots, ses histoires – l`histoire de ma vie et la vie de mon double. Le livre est parfait grâce au manque total de concrétion. Je suis son unique lecteur mais dès que le tramway arrive je monte et je vais l’écrire. Il fait froid. Mon souffle sort en nuées. Je réfléchis, je réfléchis, je réfléchis, je vais éclater de désir de l’écrire pour que cela finisse. Il y a un train qui apparaît, pas un tramway. Ma tête s’alourdit des pensées et devient grande. Comme un ballon de plomb. Je m’écroule sur le rail. Les roues-rasoirs arrachent la corde fine par laquelle le ballon est attaché à la terre. Ma tête s’envole au-dessus de la ville. (Adieu, mama, ville, monde). Le corps reste sous le train.

Bartok

Bartok


Peter, the youngest son of Bela Bartok, wrote to his father in the summer of 1940. He was staying in Lisbon, hoping to take one of the next ships to New York. The censure cleared the letter from any additional information. Only one phrase, purely abstract: I`ll be in one of the next ships.
That`s it.
A week later his feet touched the sidewalk of Broadway street.
His feet touched the earth but he could not cease to feel that his whole world was still shaking. He stood in front of the train station, looking around, not knowing which way to go. Each direction seemed equally wrong for he had not his father`s address. Peter felt like he was lying under the debris of a giant puzzling labyrinth without any idea how to escape from it. He had left the old world not having the key for the new.
Perhaps at the same time Bela Bartok lunched unaware of the dilemma of his son dilemma. Peter assumed that the unique solution was to leave himself on the pure chance, to take the first street, to catch the first clue which could eventually lead him out of that labyrinth to his new home. The pure chance appeared in the person, more precisely, in the back of an old man who passed by him at the same time.
Peter went after him, not led by curiosity (sooner or later the man would be eventually swallowed by an obscure entrance). He had to ask someone, anyone, even that old man with grey hairs, under the Borsalino hat and that white a bit worn out trench coat.
My father is famous, no doubt. Anyone should know where he lives.
Excuse me, Mister, do you know where lives Bela Bartok, the famous composer? No, I`m not one of his pupils, I`m his son.
Peter imagined the conversation that would follow.
But things went differently for the Bartok`s family. They were living in a small two room apartment and the neighbours were constantly complaining about the piano. Peter could not suppose that America is flooded with hundreds of thousands painters, writers, musicians, who have left Europe just like him. Yes, he could ask the old men who was walking in front of him, wearing a cheap Borsalino hat and white trench coat.
Someone should know, Peter said to himself, the world is not an endless road, and he hoped that the end is near, for example, this sidewalk.
Peter was shortening the distance little by little. The man was walking slowly so Peter had to slow down. He was nervous, because, except Mr. Kleinman, a bizarre man he met on the ship, that would be his first conversation in english. I must start with “Excuse me, Mister” I must do it now.
He approached the man, still embarrassed and mumbled “Excuse me”, but didn`t finish the phrase (already rehearsed numerous times in his head), because his old father turned round.

сняг

легнах си към три снощи
почти ненадейно се озовах на място
наречено кафе дез анж
свидетелствам, че не видях ангели

когато се прибирах първите снежинки
вихрушкаха
и правеха придвижването с колело
още по-непривлекателно
направих си компрес от памук, пипер и уиски
прахосах малко уиски
но перспективата е да се оправя, все пак

не обичам да вдигам щорите сутрин
това е най-омразното движение
винаги е адски светло
заслепяващо е
отново е 11
седял си досреднощ
чакал си чудото
никакво чудо няма

---

хората те питат откъде си
струваш им се един такъв познат
ами от българия идвам
и един спазъм на мускулите
една такава извинителна усмивчица
ама как се пише boulgarie или bulgarie
бюл бюл
ние да не сме в boulangerie
и неловко мълчание
а ти откъде си?
от стокхолм съм
питам го от кой квартал
казва ми
коя улица?
отговаря ми, малко е учуден от въпроса
казвам му, че знам улицата му и знам какво е близо до нея
и кои паркове са там
и че на тая улица е живял еди кой си
сърдечна усмивка
той е доволен
щом някой знае къде е домът ти
значи наистина си живял там

а ти кой си
страннико който
знаеш чуждите паркове и градини
в библиотеката ти живеят пчели
а си такъв един никакъв
уморен от музеи и гари
говориш с всеки за страната му
само за твоята не ти се говори
добре че никой не те пита
някъде там е
ако се загледате ще я видите
не е малка
с размерите на американски щат е
някой от джуджетата
да, ние сме в страната, която си убива поетите
но това вече отмина
няма нужда от крайности
сега само ги псуваме във форуми
и се правим, че ги няма
и като се правим, почти ги няма
ама почти
ама напишете книга за това
е как да я напиша
тя ще е нечитаема
едните ще кажат, че е просташка
другите, че съм претенциозен
абе измислена работа
ще си играем на държава
ще я кръстим зоорландия
там всички са еднакви
и равни
и планините ще ги заравним
как си позволяват да стърчат
на националните празници ще се увиваме в знамена
малко поомачкани защото вчера сме били на мач с тях
но ще изкарат още три въстания и две световни войни

в зоорландия за какво друго да мечтаеш
освен за блестящ живот
направо радиоактивен
да учиш литературни теории
в страната, в която се смята, че след 1945
литература не съществува
с две думи
ти си едно луксозно същество, пич
ти си леко отвеян
не ги разбираш нещата
не си прагматичен
ти си некъв лукс
просто не те виждам в моя списък
и гроздето, за което всички говорят
не ми е кисело
защото никой не знае какво е трябвало да изям
преди това

да правиш теория в зоорландия е опасно
на теория всичко там е чудесно
практиката е противопоказна

---

една мило същество
ме пита аз на какъв език говоря по принцип
пита ме в българия имаме ли си български
имаме си
отвръщам
а на какво прилича?
на румънски ли?
не, не точно
на руски, по скоро
и на румънски и на руски
на нея й е еднакво чужда и тъмно
и нищо не й говори
знае, че има кирилица
но би я гледала както аз гледам
надписи на иврит
с религиозен плам и възхита
и 78 градуса невежество
но от това само ползи
никой не може да се скрие от теб
хората не могат да си кажат нищо тайно
английски, френски, испански, няма къде да избягат
а ти нямаш такъв проблем
винаги можеш да застанеш в сянката на българския
той е от групата на мъртвите езици
много е интересен
има трудна граматика, която обаче може да не спазваш
в гръцкия като кажеш "не", значи "да"
в българския като кажеш два пъти "да" значи "не"

---

снегът спря

---
та за какво говорехме?
за езиците,
е то няма кой знае какво за казване
не съм учил семиотика
няма и да я науча
навсякъде знаците означават едно
само в зоорландия точно обратното

---

времето минава
седиш си на неудобния стол
и чакаш съботата и неделята да минат
за да си починеш

вчера пристигна по пощата
camera obscura
петият роман на набоков
написан на френски
преведен на английски като laughter in the dark
и досега мисл, че това е едно от най-добрите заглавия
които съм чувал
първото му издание
оръфано и пред разпадане е тук
и ще продължи да бъде

стаята ми е като бърлога на писател
само че няма писател вътре

мишел се оплаква от бившата си приятелка
х се оплаква от у
й е под всякаква критика
седиш и слушаш
чакаш снегът да спре да вали
и си като героя на макс фриш от
"човекът се появява през холоцена"
т.е. трябва да стане наводнение
да останеш съвсем изолиран,
да ти се отложат неотложните ангажименти
за да седнеш и
да си направиш
равносметка
която вече не ти е нужна

---

такъв буламач ти е в главата
говориш за някакви неща
и обясняваш колко са важни
пък после
"в крайна сметка това не е толкова важно"

---

снегът отново започна

Gershwin

Gershwin

Moritz Gershowitz left Russia for New York on a ship in 1890. Aside the necessary suitcases stored in the hold, his true treasure consisted of an old Borsalino hat which costed a considerable amount of roubles but inside she was hiding a much more valuable treasure. Inside was written the address of Moritz`s rich uncle, who promised to accept and support him until he finds his feet.
The ship approached the New York`s harbour, Moritz turned up on the deck and when he saw the first vague silhouettes of the skyscrapers appearing in the morning mist, he started to dance and jump just like the marooned Ben Gunn on his desert island.
A sudden blast of the wind blew his hat away.

M. Milanov