бавно: изговорен свят ІІІ / slow: spoken world III

 

поезия от
стефан иванов
момчил миланов
радослав чичев

музика от
блуба лу

образи от
яна лозева

този четвъртък от 19 часа
в театрална работилница сфумато
вход: 10/6/3 лева

ще се радвам да се видим там

винаги е било трудно за каквото и да е

винаги е било трудно за каквото и да е
гениално отключващо изречение
никой не би се сетил да започне така, честно
пускам си BlakRoc, да ми вървят по-лесно редовете
навън е неприлично слънчево
в стаята дъни хип-хоп с китари и черни женски вокали
трябва да пиша дипломна работа
цял живот се надявах да ме отмине поне това.

чудя се съвсем ли се скрих, свих, капсулирах
един месец без пътуване, един месец напред назад
до библиотеката и обратно само за да спя
един месец само на сериали
имам за най-добър приятел влюбен лекар-социопат
и един черен блог за писане

от време на време, когато се изнервя
обикновено следобед, когато имам работа
сядам и пиша по някой откъс от книга
в която става въпрос за странен университетски
преподавател и красивата му жена
и останалата част от семейството му
знам какво се случва в цялата история но
не я правя от началото до края
а си хващам парчета и ги развивам както ми харесва
но пазя линията и маниера на разказване
защото официално авторът на книгата се казва
джордж с фелони. не съм аз.

джордж фелони е
американец, на 30 е, дошъл е в българия за малко
но още не може да си тръгне. и не знае защо.
за разлика от него, аз знам защо го правя.
защото ми е весело. защото се получава леко.
защото се чете още по-леко, без да е съвсем
повърхностно. защото става за четене, мисля си.
фабриката за романи затова е фабрика.
тя произвежда текстове за всички и за никого.
текстове, които не са за стадиони, нито за зали
те са като подлистници, които излизат нередовно
поредица, която избираш да следиш и да знаеш
защо този герой е такъв и казва това, а онзи не е.

човек трябва да може да се забавлява сам. трябва
да може сам да си го прави интересно. винаги съм го знаел.
трябва да има общо с това, че като малък не се разбирах
с момчетата от квартала. трябваше да ми е весело
и интересно. и си го правех интересно сам. и ако някой
иска да се присъедини, е добре дошъл. само трябва
да спазва елементарните правила и да му е интересно нататък.
поредицата от текстове ще продължи докато напиша това
което ми се завъртя в главата като идея. или докато спре да ми е интересно.
двете неща могат да се случат едновременно. но автор не съм аз, а
джордж фелони. когато пиша през него, това ми дава лекотата и
безотговорността да знам, че не съм аз, този, който отговаря за написаното.

в крайна сметка е все едно. като не четеш каквото ти се чете
хващаш и си го написваш сам.

Семейството се мести 4

   Той, като гостуващ преподавател, нямаше право на собствен кабинет. Налагаше се да дели тясната стаичка с един вампир, който преподаваше относително литературонезнание. Присъствието на това същество го стимулираше да си върши административната страна на нещата с голямо усърдие и да я приключва колкото може по-бързо, само и само да се разкара от стаята. Тя представляваше постен кафкиански кабинет, в който живее едно бюро. Бюрото бе толкова огромно, че имаше собствен характер. Проскърцваше и измъркваше по собствена воля и с малко повече въображение би могъл да го вземеш за роял с ревматизъм. Стаята бе очевидно твърде малка за туловището му. Бюрото пулсираше под тежестта на папки, отчети, покани за конференции и тревожни писма.

   Той седеше от своята страна на барикадата и съзнанието му се гърчеше в конвулсии. Гледаше самодоволната физиономия на вампира, присмехулните му очилца, острият нос и гушката на дрозд. А може би на кос? Флобер бе писал, че е достатъчно да гледаш нещо дълго време, за да ти стане интересно, но колкото повече наблюдаваше дроздобрадия вампир, толкова повече нещо в него се пропукваше. Яйцето на погнусата се тресеше, но нищо добро нямаше да се роди от това.

   Той отново вдигна поглед, за да се увери сякаш в правотата на мислите си. Нима някога този човек, преподавател от четиридесет години, истински специалист с един господ знае колко издадени книги, някога бе казал за себе си, че е лош? Бе ли го признал публично? Би ли признал, че е болезнено честолюбив, отвратително заядлив и единственото нещо, което го интересува е как еди-кой-си- руски емигрантски поет от двайсетте години е подредил думите в стихотворение за първата си детска любов, починала на петнайсет години от туберкулоза малко след първата световна война. А всъщност дали и това го интересуваше? Той имаше виждане за съдбата на всяко стихотворение без да е написано. Той вече имаше теза. За да я защити, бе готов да напише стихосбирка и да я издаде под чуждо име, а после да я представи на широкия свят като наскоро открита. И щеше да се забавлява от това.

   Мили може, сякаш постмодернизмът никога не е съществувал. Но какво да каже той, който преподава руски формалисти? Той беше ли длъжен да признае, че постмодернизмът съществува? Може би трябва да отрича докато не му предложат да води курса по постмодернизъм?

   А аз лош ли съм? Нима аз не съм същия като това чудовище? Възпитан съм да виждам злото у другите, окото ми в талантите на тоз, в обзора на тогоз да се заглежда. Възпитан съм да виждам треската в чуждото око, но не и гредата в моето. Възпитан съм безмълвно да вярвам, че злото у мен съществува единствено под формата на възможност, която разбира се, никога не се проявява. Някаква мъглява вероятност, като болест, елиминирана още в начален стадий. Чувствал ли съм наистина някога вина? Чувствал съм срам, това е сигурно, но сериозно трябва да помисля за вина. Срамът е по-непохватния й брат. Но зло все пак съществува, и тъй като съществува, вички са негови творения. A priori светът е зъл. Всичкое позволено, стига да е облечено в подходящата титла и обосновка.

   Мисълта протече за част от секундата и едва не го събори от стола. Както се люлееше на стола, залитна и трябваше да се хване здраво за бюрото. Стисна ръба му конвулсивно, до побеляване. Бюрото измърка като издъващ хармониум. Ехххх.

- Какво? - измърмори вампирът без да вдига глава от корекциите на поредната курсова работа.

- Нищо, нищо. Ох, ще изляза малко навън - каза той и закърши ръце.

- Хубаво, хубаво. То времето чудесно днес.

Вампирът имаше навика да говори без глаголи.

Как са се справили руските формалисти с тоя живот? - мина му през ум, докато излизаше в коридора. А там, на кълба се валяха кълба прах и студенти. И всички искаха нещо. Беше зловеща тази слаба светлина, но академичният дух не вирее добре на светло.

   И после му присветна, че не всички руски формалисти са успели да се справят с живота, но това не го успокои много.

емигрантска литература

   вчера разглеждах програмата на най-голямата книжарница в града. щяха да гостуват ирански поетеси в изгнание. за хора в изгнание по моите представи изглеждаха доста добре. изгнаничеството винаги е вървяло. франция е хубаво място за хора, които нямат къде да отидат. в тази категория включвам и себе си. всъщност съдбата на иранските поетеси във франция не ме интересува. интересува ме съдбата на емигрантите в българия. вътрешните емигранти.
   има една група хора в българия, които всеки ден хващат автобус от плиска или румънското посолство, или ндк, минават край попа и въпреки че физически пребивават на територията на българия, те отдавна са емигрирали вътрешно. емигрирали са в някакъв си техен свят, защото този, извън главите им е невъзможен за живеене. той просто не е годен за живееене, грозен е за гледане и засяда между зъбите.
   аз не пиша журналистически текст, слава богу. нито другите неща, които съм слагал тук са поезия. аз не пиша поезия и никога не съм писал.
   това, че говоря на български, слушал съм лекции на български и пиша на български съвсем не значи, че ще го правя винаги. човек сменя езици както сменя къщи. не е задължително да завършиш живота си в къщата, в която си се родил. местиш се, купуваш нови мебели и понякога се налага да изхвърлиш старите. човек не е придатък на територията, не е някаква си акцесорна вещ. за мен животът не започва и не свършва с вазов, не уча "вишу", чалгата във всичките й форми не ми е вътрешно присъща, политически се чувствам неадекватен и непредставен, защото няма адекватен модел който да се е обърнал към мен. осъзнавам, че в българия думите никога нямат последици, затова всеки се чувства свободен да говори каквото си иска и свободен да не слуша какво му се казва. и не само това. казваш едно, а мислиш друго. и не само това. този, който те слуша, знае, че казваш едно и мислиш друго. той знае много добре какво имаш предвид, но кима с глава и се съгласява. после и двамата извъртате очи. питайте тим рот от Lie to me да ви каже какво значи този знак.
   виждам, че обединяващата сила, най-малкото общо кратно в българия отдавна не са някакви ценности или дзен-ности с положителен отенък, а три мощни сили - сбърканата представа за миналото, омразата към съседите и финансовата невъзможност да емигрират, (перефразирам Карл Дойч по уикипедия).извратени медии, самозабравени политици и милиони смачкани хора, които живеят в омагьосан кръг от смазващо ежедневие. недоволството се предава по въздушно капков път в автобусите или в трамваите. ако някой тръгне да анексира тази държава или да я окупира недай си боже, ами той ще си тръгне. ще си каже, о, те са минали много преди мен и са взели каквото е можело. никой не би искал да окупира държава с народ като този.
   слава богу, аз нямам съмнение как нещата ще се подобрят, как ще се "оправим". проблемът е в тази група хора, за която стана въпрос в началото. тя просто не се вписва в средата. тези университетски преподаватели, лекари, хора със собствен бизнес, екзотични докторанти, поети, музиканти, издатели, те просто трябва да изчезнат. да се пръснат нанякъде, да ги няма.
   аз съм спокоен, защото това ще се случи. когато закрият министерство на културата, аргументът ще бъде, че културата може да съществува и без министерство. панаирът на книгата ще бъде прекръстен на "сеир на книгата".  да се прекръсти на сеир на книгата, литклуб, литернет и издателствата, които се занимават не с техники за отслабване и т. нар самоусъвършенстване, а издават упадъчна европейска литература просто трябва да изчезнат. тази група хора просто не се вписва в пейзажа. веднъж като изчезнат малките уютни книжарнички с уморени и отчаяни продавачи, които продават по пет книги с поезия на месец, всичко ще си дойде на мястото. единството на нацията ще се върне. най-клуб ще се премести в парламента, или обратното, все едно, няма да има литературен вестник, вестник култура, иглика василева да превежда джойс и пол остър за никакви пари, няма да има никола георгиев, алтера, 703, този или онзи.
   парламентът ще приеме закон, с който българският език ще бъде обявен за свещен, а след това за рядък и застрашен език. ще молим юнеско да го защити от самите нас. юнеско ще се заеме с нелепата задача да защитава нещо, което умира в устните на хората. ако българинът не говори български юнеско ли трябва да му дава пари да го проговори? но това ще се случи. убеден съм.
   защото всичко в тази държава изглежда самодейно и евтино, невдъхващо и невдъхновяващо, хората, които го правят, независимо дали става дума за поезия, организиране на събития, преподаване наистина го правят за без пари. водени от някакво месианско убеждение, че ако не го свършат те няма кой друг да го свърши. един ден, натоварени на влака, на балканския експрес, ще прекосят сърбия с алеко константинов в ръка, като доказателство. за да им повярват, че такава страна съществува. но това няма значение. никой няма да им повярва, защото никой не би разбрал алеко. или станислав стратиев. освен ако не си българин. но тогава не би искал да си спомняш.

доматът. начин на употреба и стимул за живот

втори и последен изпит утре
все повече се чудя как съм издържал
толкова години сесии с по 5-6 изпита
четене и наизустяване на сравнително
слабо написани учебници
и никакво излизане 

вероятно е било заради слънцето
което тук отсъства осезаемо
а може да е заради доматите?

днес един приятел
разпалено ми разказваше
че трябва да си намери
любимите домати от един руски магазин
в ница. не можел да издържа повече без тях
половин година мечтаел за мъничките домати
и мисълта за тях го стимулирала да върви напред
и да се бори с трудната материя на международното право.
днес търсихме един руски магазин, в който според моя руски другар
трябваше да фигурират и тези домати
оказа се, че магазинът не съществува от две години
maps.google.com ни подведе подло.

оказа се също, че доматите са български.
ще направя всичко възможно да му помогна да ги намери.
това епично търсене ми осмисли деня.

I am the Queen! Yeeees you are.

на 8 март кучките нямат право да празнуват 

само същества като това по-долу 

There's a whisper down the line at 11.39

When the Night Mail's ready to depart,

Saying `Skimble where is Skimble has he gone to hunt the thimble?

We must find him or the train can't start.'

All the guards and all the porters and the stationmaster's daughters

They are searching high and low,

Saying `Skimble where is Skimble for unless he's very nimble

Then the Night Mail just can't go.'

T. S. Eliot, Skimbleshanks the Railway cat

внимание, внимание, всички мишки на събрание!

Речникът на Eugene Goldin

 

за разлика от някои, те винаги правят каквото трябва

Джон Кейдж

 Хулио Кортасар

РеймъндЧандлър

 Джак Керуак

 Реймънд Чандлър

 Уилям Бъроуз

кради отвсякъде / нищо не е грешка, няма провал, важното е да се краде

 

Семейството се мести 3

   Бащата не е страшен. Трябва да страхуваш от него колкото от обувка. Преподава теория на литературата в университета в града. Сутрин става рано и пие чай, за да  се настрои за деня. Винаги се притеснява преди лекция. Винаги. Не е от курдисаните играчки на пружини, които идват, за да си изпеят наизустеното още от студентските години. Той се притеснява от всичко. От студентите, на които не им пука кой e някой си Shklovsky или Bachtine, чието име той се старае да произнесе възможно по близо до оригинала, затова се получава нещо като Ba –kh- teen. После го записва на дъската с фин като паяжина почерк. На бялата дъска с черен флумастер. Притеснява се от материята, която преподава и се съмнява в нея. Ако не беше стипендията, нямаше да дойде тук. Щеше да е гост-професор някъде другаде, да си разказва финтифлюшките и безкрайните теории пред други също-толкова-заинтересувани студенти. Някои се отличават и идват да си говорят с него, поздравяват го в коридорите, той им кима, но истината е, че не ги помни. Освен едно-две лица. Симпатичното момиче от втория ред. Не защото е невероятно красива. Забеляза я няколко пъти в кафето и тя му се усмихна, което вероятно означаваше, че е от неговите студенти.

   За да провери, реши да я погледне пак. Тя отново се усмихна. Значи това беше. Можеше да го прави колкото пъти си иска и винаги работеше. Поглеждаш я и тя се усмихва. Чаровно. Не изглеждаше като момичетата от тук, руси и ниски или високи и груби, с изхвръкнали кокали като камили. Със сигурност не беше от тук.

   Притесняваше се от акцента. Това никога нямаше да се промени. Като студент беше имал гост-лектори от други държави и си спомняше с каква досада ходеше на лекциите им. Самодоволни старци с двойни-тройни и петорни брадички, в които вероятно крият ключа от някаква тайна, но никога няма да я споделят. Или може би в следващата книга...  

   Преподаваше им руски формалисти без да е руснак и това объркваше студентите. Караше ги съвсем да не му вярват. Как можеш да преподаваш руски формалисти без да си руснак? Не е достоверно. И те настойчиво не му вярваха. Не, той не беше руснак и не можеше да разбира руските формалисти по правилен начин. В това се състоеше борбата им. Той се опитваше да убеди студентите, че няма правилен начин, а те го смятаха за подла диверсия от негова страна. Иска да скъса всички и да си замине там, откъдето е. Не и Русия, разбира се.

   Външният му вид също не им всяваше страх, нито им вдъхваше доверие. Чорлава коса, очила с големи стъкла и тънки рамки, сако, което му стоеше като на беден роднина, както казват в този край и сини дънки, в които са се намърдали тънките му крачета. Освен това не пушеше. Преподавателите им пушат непрекъснато и навсякъде. Който не пуши, има задни мисли. Крои нещо. Този човек имаше план. Не е от онези безобидни добряци, на които им е все едно колко души ще присъстват на лекцията и които ще напишат отлични оценки, за да си отидат вкъщи, при дебелата жена, кучето и бутилката. Този човек най-вероятно не пиеше. Той имаше план, вероятно свързан с продължителността на живота. Отдалеч си личеше, че иска да живее дълго.

    А и кибритената кутия. Толкова е дразнеща. По време на лекция той се ухилва, тънките му вежди (с форма на траектория на снаряд) подскачат към петолинието на набръчканото му чело и опитват да се закачат там, но не успяват. Той се усмихва по инфантилно-чаровния си начин и бръсва в джоба. Вади една кибритена кутийка и я разклаща.

   Какво има вътре? М? М? Вече пет лекции го прави. После я прибира отново в джоба и го потупва два пъти. Винаги два пъти. Вероятно е луд.

   Момичетата му се подиграват. Наричат го Pnin-itch, заради досадния навик да се почесва по тила. Всъщност го харесват. Трябва да вземеш позиция. Или ти харесва, или не ти харесва. Безразличието не е избор. Те го харесват и опитват да го срещат в библиотеката, но той ходи рядко. Не се задържа дълго. Не мога да издържам толкова много хора на едно място, които не знаят защо са там.  След лекция  се прибира вкъщи, при нея и децата. Веднъж, в петък вечер група студенти го виждат да влиза в киносалона, следван от висока и слаба жена, която се извисява поне две глави над него. Зад тях се кламбуцат две хлапета, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще се изръсят на пода като конфети.

-          Тук добре ли е?  Добре ли е? – повтаря той и трие чело с ръка, по неговия си начин, когато е тревожен. – Аз нали не виждам добре – продължава и мига и вдига вежди.

-          Да – отговаря жена му и четиримата се настаняват. На първия ред не седи никой.

Той грейва, без да спира да бърчи вежди зад „бръмбарските” очила. Този човек, който изглеждаше така, сякаш би поискал разрешение от майка си да отиде до тоалетна, имаше жена и две деца. Може би е просто късмет и спасението дебне за всички загубени хора. Или поне за някои.