Борхес: Кафка и предшествениците му

Писателите и нощта

М

дните ми минават
и ми махат през мръсния прозорец
който няма да изчистя скоро
за да скрие бялата сграда, която гледам от твърде дълго време
и един прозорец на шестия етаж, вляво
единственият прозорец, който забелязвам
не знам защо когато обръщам глава натам
може би само неговата щора се вдига и спуска
и има живот там, зад стъклото


облегнал съм се на неудобния стол
с крака върху капака на пишещата машина
столът е толкова неудобен
че си сменям положението на всеки
петнайсет секунди
което не ми действа добре на концентрацията
столът ми е скапан
не понасям възглавниците
грозните им и изкуствени цветове
леглото, което се вдига и смъква
ежедневието на моряка

вчера щях да бутна с колело един мъж
който внезапно смени посоката
тук никой не го прави
никой не сменя посоката
сега направо съжалявам, че не го бутнах
а леко докоснах ветреещите се краища на панталоните му

после колелото влезе в трамвайните релси
и за малко изгубих равновесие
така е то винаги когато влезеш в чужди релси
една жена едва не писна от ужас
всички са такива паники

даже нямаше трамвай

а долу се чува стърженето от малките недъгави колелца на куфар
този кораб
(защото това е кораб, не е нещо друго)
всъщност е гара

и
след десет дни, в които съм изчел
стотици страници на френски
и съм навъртял някакво количество километри
с колелото
(успях да спукам гума, въпреки че това не е атестат)
в поредната пауза
докато отново местя крака
седя и се смалявам в каютата ми

сещам се да потърся шаржовете на един определено добър
български плакатист
шаржове на писатели
на борхес, платонов, булгаков, бекет, кафка, всички
и търсейки постинга в блога, където са публикувани повечето
изчетох много страници
от този блог
повече, отколкото трябваше
припомних си много снимки места и истории
много часове
и за пръв път наистина се почувствах странно стар
без това да има общо с болките в кръста
и неудобния стол

вчера пуснах едно откъсче от книгата на мангел за борхес
и сега си припомням думите там
"за борхес всяко четене беше препрочитане"



вместо да седя и да слушам граченето на гаргите
отсреща
и вечер да гледам светлините на полицейските коли
и да слушам музика
докато монголската наследница на чингис хан
от съседната стая не започне да удря по стената в религиозен унес
би ми се искало да съм на друго място
времето да е по-добро
условното наклонение да е забранено с декрет
и вместо тялото ми да се изкривява от неудобния стол
да се храня с боклуци
и да чета безусловни закони
бих искал да се порадвам на
стая с бюро
върху него един топ хартия
може би дървена кутия с моливи
стая с бели стени и пердета
толкова искам да има пердета
които да потръпват към четири следобед
прозорецът да гледа към улица
по която минава със стържене и поклащане
червено бял трамвай
слънцето е оттатък, на другия балкон
тук се вижда само сянката му
и един залез по Хопър

искам да дишам
моят свят не е за изпиване
единствената ми стратегия е
да притворя леко уста

ако влезе някоя муха
тя може би ще се почувства като йона
аз може би - като кит
но това няма да събуди желанието за роман у нея
моето желание е налице
всъщност то е единственото сигурно нещо
и изобщо не си задавам въпроса защо се е получило така
наслаждавам се на факта, че не мога да живея
без да мисля за роман

за М

ако приемем, че понякога първо правим нещо
а после търсим обосновка
то в случая с М
(вече е на път да придобие ясни очертания)
то неговата raison d`etre е:
опитвам се да отговоря на въпроса
какво се случва с буквата М
когато октомври се превръща в
oktober
octobre
october
изчезва ли буквата
за кого изчезва
и къде отива

истината е, че не вярвам в дневници
не вярвам в търпението им
нито в непреднамереността им
вярвам в романа
в този маскарад
в безсмъртието му
да, ние живеем в другите и другите живеят в нас
и това е най-добрата възможна форма на безсмъртието
вярвам в това, че един роман
от няколкостотин страници е оправданието на един пишещ
пред това, че си е позволил да заеме няколко изречения
от любимите му автори.
в М има повече цитати, хъкълбери фин би се зарадвал
на това, защото понякога те изглеждат като нахвърляни в кофа за боклук
а това у доста по-удобно за вечеря от подредените блюда
които идват едно след друго
както е бил обичаят в дома на съдията.

но така нахвърляни цитатите в един контейнер, в една ракла
в домашен сандък
е единственият начин, по който си представям паметта ми
и нем и се иска да е по-подредена
защото сега, в този момент
когато си помисля за лъжица
се сещам за портрета на пикасо от дали
ако беше малко по-подредено в главата ми, вероятно щях
да се сетя за вилица
което е твърде постно като асоциация.

този сандък е пълен с чуждата памет
на стивънсън, франц, хорхе
когото майка му наричала джорджи
аз в тях
те в мен

Борхес и тигрите

...От ранна детска възраст тигърът беше любимото му животно. "Колко жалко, че не се родих тигър", възкликна един ден, докато четяхме един разказ от Киплинг, в който фигурираше този дух на дивото. Майка му си спомняше как го бе влачила, плачещ, далеч от клетката на тигъра, когато ставаше време да се прибират. Тя бе запазила една от първите му детски рисунки, един раиран звяр, нарисуван с цветни моливи на две страници в албум. По-късно петната на един ягуар, видян в градината на Буенос Айрес го вдъхновиха за една система на писане, отпечатана върху козината на животното - резултатът бе чудесният разказ L`Ecriture du Dieu. По повод на тигрите той цитираше думите на сестра му Нора, изречени, когато били деца: "Изглежда, че тигрите са създадени за любовта."
Няколко месеца преди смъртта си, един богат аржентинец покани Борхес в своята estancia, обещавайки му "изненада". Той сложи възрастния мъж на една пейка, остави го, и изведнъж Борхес усети до себе си голямото гладко и нежно тяло и мощните лапи, които се опряха в раменете му. Юопитоменият тигър на estanciero-то отдаваше почит на своя мечтател. Борхес не показа никакъв страх. Само горещият дъх на сурово месо го смутиха.
"Бях забравил, че тигрите са месоядни."

Алберто Мангел, "При Борхес"

Стефан Иванов: "Аз тепърва се уча да пиша"

http://slovesa.net/index.php?id=2400

Стефан Иванов (1986, София) е завършил Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин” и философия в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал е в Сорбоната. Издал е стихосбирките „4 секунди лилаво” и „Гинсбърг срещу Буковски в публиката”. Участвал е в сборниците „Антология на живите” и „Секс off”. Бил е част от писателската група „Бърза литература”. Публикувал е поезия, проза, пътеписи, интервюта, есета и литературна критика в повече от двадесет вестника и списания. Негова поезия е превеждана на английски, гръцки, хърватски и сръбски. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Разговаряме с него по повод на последната му книга "Списъци".




Как се роди идеята за тази книга? Като книга ли я виждаше изначално или събраният материал те подтикна да я оформиш?

Първоначално даже не знаех, че ще издам стихосбирка тази година, случиха ми се разни лични проблеми и кризи и реших, че както не мога да спя, така мога да си събера една книга.

Прочетох си абсолютно целия блог от последните близо 6 години и всички неща, които съм писал като поезия от този период, но непубликувани там, и ги събрах. Оказаха се около 400 страници на “Уърд” и ги сведох до 130-140. Прочетох ги поотделно и ги разделих на дълги, кратки, сезонни, любовни и ги подредих така, че да се получи някаква логика. Поне аз така си мисля - че има някаква логика, че книгата те води по някакъв път.

Примерно един познат ми каза, че книгата му се вижда като роман в стихове.

Иначе тази година съм обещал на издателите си, че ще им дам роман, който се казва „Търси се”, пишем го с един приятел – Момчил Миланов, който в момента е на специализация в Страсбург. Той ще излезе ноември - декември, най-късно януари догодина и съм обещал да събера всичките си есета, пътеписи, по-дълги рецензии на музика, студии, които съм писал за фотография, за книги, един пътепис за Париж, посещения на гробища, на странни места - всичко, което не е проза, ще бъде подредено и редактирано.

Преди години пишех дълги статии в сп. Intrо (те плащаха на знаци) и тогава свикнах преспокойно да пиша по 6-7-8 страници. Всички статии в списанието бяха ужасно дълги, с много дребен шрифт - имам за Нова Генерация такива статии, за Керуак - за последната му книга, която излезе на български преди 3 години „Видения за Коди” и покрай нея писах за всичко негово, излизало на български. Тогава се запознах със съпруга на Доротея Монова от издателска къща „Парадокс”, която издаваше Керуак, с Цветан Милев, който за съжаление почина миналата година...

За всякакви такива неща ще бъде този сборник с не-проза. Иначе поезия мога и вдругиден да издам още, но вече ще е малко нагло спрямо читатели и издатели.



Мислиш ли, че има глад за българска литература? Извън тесните специализирани кръгове?

През 90-те е имало ужасно много и поезия, и проза, много преосмисляне и пренаписване на литературния канон, но това е по-скоро плод на хора филолози, не само писатели или поети, които в по-голямата си част са класически постмодернисти, т. е. играят си с канона, играят си с цитати, с теории. Това е едната страна на модерната поезия, но има и друга. Примерно моята дипломната работа е за декадентството, което е един по-общ термин на преосмисляне на собствения живот и на естетизирането му под една и друга форма. Дали ще са дадаистите, които искат да заличат всеки език и памет и пишат много разрушителни неща, дали ще е Теофил Готие, който си облича оранжевите или пурпурни дрехи и отива на постановка на Виктор Юго, на „Ернани”, за да подклажда духовете и да разклати буржоазията...

Този класически модернизъм, за силния субект, който преживява себе си и живота си, го няма в нашата поезия. Има нещо подобно при Константин Павлов, при Георги Рупчев, по-класическа, критическа поезия, което не е класически постмодернизъм. Според мен има глад за нещо, различно от постмодернизъм, което не приема литературата като игра с намигане, с ирония, защото все пак животът не е само намигане и ирония и литературата също не трябва да бъде. Има глад за по-близки до живота, по-реални неща, не само до игри с литература.



Преди няколко години в интервю Георги Константинов каза, че постмодернизмът вече е преминал и се пише в някакво друго течение, което той самият не знаеше как да формулира. Според теб, как стои въпросът с тези вкарвания в рамки? Преминал ли е постмодернизмът и ние в България вървим ли в крак с останалата част от Европа или пак сме една крачка назад?

Ние всъщност имаме истинска култура и литература от не повече от 200 години. Но ако човек се вгледа максимално, за 200 години сме направили не малко неща и винаги ще наваксваме. Е, надявам се не винаги, но примерно Захари Карабашлиев с романа си „18% сиво” е колкото постмодернизъм, толкова и не е, докато разказите му са сантиментално тъжни, меланхоличини. Не са постмодерни като „И други истории” на Георги Господинов.

Захари Карабашлиев си раздели наградата „Вик” с Милен Русков, който е класически постмодернист като Джон Барт, като Павич, т. е. има ги и двете неща – както постмодернизъм, така и нещо по-различно.

Ето например съпругата на Пол Остър - Сири Хуствет, която има вече 3 романа, два от които са излезли на български: „Какво обичах” и „Мъките на един американец”. В нейните книги има колкото заигравки с художествени теории, с истерия, с митовете за истерията, така и някакъв класически истории, свързани с приятелство, любов, с утвърждаване на някакви класически ценности, които са по-близо до реалността. Не са като Борхес, който би оставил само заигравка с теориите или с невероятната си ерудиция или Мишел Уелбек, който си е класически френски реакционен писател и критик на обществото.

Нямам никаква идея, важното е човек да пише някакви истории, които са смислени не само за него и не са просто игра на абстракции. Ако човек наистина иска да пише за един персонаж и да е реален, той трябва и да е жив, да не е само абстракция.

Много ми беше приятно, че Едуард Олби беше това лято в България и точно това разказваше за драматургията - че „Козата или коя е Силвия” може да бъде разчетена като много сложна заигравка с позовавания на Аристотел и на античната трагедия преобръщането им в съвременна история. То и така се казва подзаглавието на пиесата: „Бележка върху античната трагедия”. Той казва, че най-важното е да се пише за реални, доколкото може да са реални, щом се говори за измислени, персонажи, но не за някаква теория, превърната в тезисна литература, която точка по точка да свързва и да отмята: „Сега свързах тези и тези неща, значи се е получило. Има някаква структура, има и някакви смешни, вицови неща и това е литературата.” За мен не е само това, за мен трябва да преобръща лични неща, трябва да има единство между писател и писане, между персонажи и животи, реалност.



Един поет или писател има ли по-любими свои произведения? Имаш ли по-любими стихотворения от тази книга?

Харесвам си книгата донякъде. Скоро се събрахме с приятели да си четем свои неща. Моите много-много не си ги харесах. Сега буквално бих редактирал книгата да бъде по-изчистена, защото евентуални критики могат да бъдат, че е много разказвателна, описателна – да, такава е, но се надявам, че казва такива неща, които са достатъчно интересни и ценни не само за мен.



Казваш, че би я редактирал. Това постоянен стремеж ли е на автора да мисли да направи нещата си още по-добри. Стига ли се до някакво ниво, на което си доволен – „това е, по-нататък не може”?

Аз лично го нямам това усещане. Ваня Щерева искаше да направи една антология, която да бъде изцяло благотворителна, за фондация „I can too”. Пратих й една любовна поема, която преправях поне 50 пъти и сега, като я прочетох пак, реших, че не е много хубава.

Нямам някаква непоклатима увереност, че пиша както трябва, обаче е важно да пишеш диалогично, отворено, да покажеш картините, които виждаш на максимално отворен непретенциозен език, така че да има някакво въздействие, да показва не това как ти се колебаеш, а да представи ясен образ. Ти можеш да се колебаеш вътрешно, но това е без значение, на читателя му е все тая – или го харесва, или не го харесва.

Има вече класически постмодерни техники, които вкарват автора в самото произведение и той се чуди сега: „аз написах ли го както трябва, може би не”, които примерно при Итало Калвино са много сполучливи, но не се получават при всеки, защото е важно дали писателят е добър или не. Все още нямам особена увереност, че съм толкова добър, за да не се колебая и първото, което напиша да е най-добро, това е невъзможно. Аз тепърва се уча да пиша.



Има ли момент, в който се стига до научаване на писане или продължава цял живот?

Мисля си, че е цял живот. Ще взема за пример Ролан Барт, който е влязъл в теорията веднъж и завинаги като човека, обявил смъртта на автора. Малко преди собствената му смърт последният му цикъл лекции се казва „Подготовката на романа”. Фактически този курс в колежа го провежда за себе си, защото е искал да напише роман, който се казва „Нов живот” и да преобърне живота си по съвсем радикален начин, да стане писател. И целият цикъл лекции „Подготовката на романа” е за писатели, за техните навици, за техните митове, за техните фантазии.

Въпреки че е убил автора, Барт към края на живота си му влива нов живот, за да вкара живот и в себе си като стане писател. Може да си много добър литературен теоретик, да пишеш съвременни митологии, да си гениален семиотик като Барт, но това не е най-важното, ако не ти е окей животът, ако нещо друго ще те накара да ти е по-смислено и по-добре, като при Барт. Неговата голяма криза е, че умира майка му, с която той е невероятно близък, и й посвещава една книга – „Camera Lucida. Записки за Фотографията”, цялата е пропита от смърт и загуба.

Миналата година му излезе „Journal de deuil” (Дневникът на скръбта), която пак е само за това: за траур, за писане, за преосмисляне на живота. Ето как един класически постмодернист в един момент зарязва някои модели на писане и целия си почерк, стил и живот и иска да го направи по-класически, далеч от игра, теория, да е по-реален, да не е „в кавички”.

За мен Барт е преломен момент в разбирането за литературна теория, литература и постмодернизъм. Така че на въпроса дали се получава литературата, опитвам се да чета от много време и да изразявам себе си под формата на някаква история - било поезия, било проза, спрямо неща, които съм прочел, които ми харесват и спрямо личното ми преживяване и искреност, и истина. Дали са интересни за някой друг - много хубаво ще бъде, ако са, но в момента това не го гоня, защото сега в България да се опиташ да се харесаш на някого е малко смешно, нямаме литературен пазар за това, най-важното е човек да бъде честен пред себе си и литературата.



Някакво общо мнение или твоята визия за съвременната поезия в момента?

Поезията ни винаги е имала абсолютно гениални автори, които преспокойно биха се влели в канона на всякаква литература: френска, американска, английска, гръцка... Несъмнено поезията ни е на световно ниво, докато прозата е съвсем друго нещо. В поезията си личат монолог и поглед върху света, докато в прозата има много по-сложна полифония от езици, от погледи, които е много трудно да бъдат уловени. Изисква се много работа, последователност, талант и традиция, но романовата традиция в България е много сляпа. Франция и Америка имат полемика около дълги литератури - не че Америка е с много дълга литература, но са наваксали. Когато си в този език и традиции, ти имаш романовата традиция, докато ние нямаме примерно модернизъм, декадентство, такава освободеност и искреност, каквато има при Уелбек или постмодернизъм, какъвто има при Умберто Еко.

Много неща ни липсват, но в момента има много талантливи автори – Милен Русков, Захари Карабашлиев... Има доказани професионалисти като Елена Алексиева, Алек Попов. Георги Господинов - надявам се да издаде нов роман най-сетне и той. Според мен, ако беше продължил в тази археология на миналото, не само на социализъм, но и на каквото и да е друго българско минало, спокойно можеше да направи такова нещо за българската литература, каквото направи Орхан Памук за турската, защото има много близка, автентична, сантиментална връзка с българското и на ниво традиция, и на ниво език.

Има много светли неща пред българската литература. Е, има и много лоши, но нека не ги коментираме...



Защо? Тези неща също не трябва да бъдат премълчавани...

Просто писателите трябва да четат и да пишат, това е, не е много.



Има ли мода в литературата?

Има разбира се и са толкова шарени модите в литературата. Има мода на жанровата литература, тя си продължава от романите с подлистници от Дюма. Още тази линия преминава през черния роман, психотрилърите, криминалетата, жанрови детски книги...

Жанровата литература е нещо много модно, а е много модна, защото е най-продаваната. Все още се надявам да има и мода на високата литература с истински усет, със стил за изкуство на романа, както го нарича Милан Кундера, но нека всеки да си чете каквото иска, литературата и четенето са си удоволствия. Има Дан Браун и Паулу Коелю, но има и противовес, всеки с ценностите си и с разбирането си за реалност и кой какво защитава. Дали защитаваш някакви лексиконни разбирания за история и изкуство или нещо друго. Всеки има право на избор.



Вдъхновява ли те нещо конкретно?

В това отношение съм много елементарен писател. Вдъхновяват ме нещата, които са около мен, примерно и в Париж, и в София – на местата, където съм, се разхождам непрекъснато, подслушвам хората какво си говорят, наблюдавам приятелите си как реагират в някакви ситуации, на някакви истории. Всичките ми приятели, най-близките ми хора всъщност, имат неописуемо странен живот - и емоционален, и любовен, и аз покрай тях. Такива разни тривиални неща ме вдъхновяват, много съм банален.

Иначе ми влияят и всякакви произведения на изкуството: филми, сериали, книги. Ако нещо интересно ме държи в някакво напрежение, се опитвам да го изразя по най-открит и честен начин така, че да е интересно и за някой друг. Иначе за моди, има такава класическа мода на изповедни литератури и поезии, някаква риалити литература, има мода на конспиративната литература.



А каква е литературата, която обичаш и четеш?

Всички имена, които споменах: Борхес, Пол Остър, Сири Хуствет, Георги Рупчев, Константин Павлов, Буковски, Уелбек, Флобер, братя Гонкур... Не се ограничавам в четенето си. Даже Достоевски, въпреки че него не съм го чел толкова. Още не съм си намерил своя прозаичен почерк, с който да пиша и все още съм повече читател, отколкото писател на проза, докато в поезията някак съм го намерил и не смятам тепърва да си го сменям, най-много да се опитвам да го правя по-ясен. Обичам всичко, което чета.



Може ли да се каже, че има сблъсък на поколенията при авторите в България?

Познавам писатели, тежко ангажирани със социализма и за мен, чисто етически, идеологически ангажираната литература от епохата на социализма в България е нещо ужасно, да възпяваш партията е безумна перверзия. Иначе от този исторически период има високи образци на българската литература: Виктор Пасков, Радичков, Блага Димитрова...

Има романова литература, която в момента няма еквивалент в съвременната проза, поне според мен. Има други неща, които ме притесняват – човекът на изкуството, писателят, трябва да бъде независим от идеологията, да е свободен и неангажиран. Не може да казваш „да” на някакви неща, а след 10-20 години да казваш „не” на същите.

Човек, на когото се възхищавам, е Мишел Фуко. Той цял живот е писал за това как субектът да бъде свободен в сексуален, в литературен, в психиатричен даже смисъл, за да може да изразява себе си. Писателят също трябва да бъде свободен, за да изразява себе си и литературата си и да не го прави по лицемерен начин, без компромиси със себе си и с литературата си, защото няма смисъл да лъжеш и на живо, и в литературата си и след това да претендираш, че си искрен писател, но това са по-скоро етически, не естетически приоритети. Не може да си главен редактор на списание, от което по-голямата част е реклама на всевъзможни простотии, а след това да говориш за честното и искрено автентично високо изкуство – бият се двете неща.



Само за соц писателите ли се отнася това?

Хората, с които съм участвал в литературни четения, са радикално против някои неща от предишното поколение, защото са живели в социализма. Аз не съм живял в социализма, тези хора не са ми врагове, аз ги чета като текстове. Някои от текстовете са абсурдни и нелепи, част от тях са висока, истинска литература. Много плоско е човек да се изразява крайно, литературата не е „харесва ми/ не ми харесва” и да зачеркваме хора просто така.

А има ли сблъсък между компютрите и хартиената книга?

През последните месеци според статистиката на Amazon са продадени повече книги за четци за електронни книги, отколкото хартиени и това се случва през декември 2009 г. за първи път. Не знам дали това е добре или зле, най-вероятно след не повече от 50 години купуването на хартиена книга ще е някакъв неописуем лукс, ще е точно за хора колекционери. Има друга плашеща тенденция - нали казват, че сега хората не четат. Не е имало, според мен, епоха, в която да се е чело и писало повече и нито мишката ще изяде книжката, нито нещо подобно. Това са някакви много измислени страхове, ще има литература, ще има масова литература, ще има критическа, ще има евтина... важното е да няма Трета Световна война, която може би е неизбежна, но се надявам да не я доживеем, въпреки че в такива трусови моменти се раждат истински силни произведения на изкуството.



Има ли значение дали ще е на хартия или ще е електронна?

За мен като за ежедневен навик има безспорна разлика, не съм свикнал да си разнасям четец за електронни книги, макар че то аз и на лаптоп не съм се родил да пиша.



По какъв начин се отразява това на авторите, да засегнем въпроса с пиратството и авторското право?

Аз свалям много от интернет - имам на хард диска си хиляди електронни книги в .pdf формат – от философия и литературна теория, до Робърт Луис Стивънсън, за филми и музика да не говорим. Ако имах финансовата възможност, бих си ги купил, но не мога да отделя 500$ за една колекция от речници, така че за мен пиратството е абсолютен либерализъм, но той нарушава права. Ако някой ме изпиратства, бих бил много благодарен, не е като от поезия да може да се спечели каквото и да е.

Алън Гинсбърг, може би най-продаваният американски поет на ХХ век, е водил един много скромен живот (каза ми го човек, които го е познавал по един или друг начин), така че има си плюсове, има си и минуси подобно явление, но хората, които са създали нещо, трябва да получават възнаграждение, ако то се радва на широка консумация, не трябва да бъдат ощетявани. Отделен е въпросът дали милиардите, които са спечелили като група „U2”, са достатъчни или трябва да спечелят още милиарди. Има си закони, които трябва да се спазват. Друг е въпросът дали се спазват винаги.



Как определяш една поезия, какво определя съвременната поезия като такава, а не като просто една разпокъсана проза?

Поезията като бял стих е автономно изразяване и е теоретично заявено с книги от средата на ХІХ век. Не си спомням в момента кои бяха теоретиците на белия стих, има си ги от средата на 1800 година, те заявяват, какъвто е големият патос на модернизма, че поезията, подобно на литературата и живописта и скулптурата, трябва да е според личния ритъм и стих на човека. В белия и свободен стих той не спазва формални правила.

Бялата поезия не е за образци, не е за предварително готов ритъм, естествено, ако си неимоверно гениален поет, можеш да направиш феноменални открития и във класическа римувана поезия, но това не е светът на поезията вече век и половина. Тя се е освободила. Имаш правото да пишеш както си искаш, друг е въпросът дали пишеш добре.

Примерно Елиът може да бъде преведен, но преводът няма да е перфектен. Аз много харесвам този на Владо Левчев и Ани Илков, обаче ако го четеш на английски, както се води за бял стих, има такова невероятно количество алитерация и вътрешни рими, че там въпросът е и да го слушаш, да го четеш на глас. Въпрос на ритъм. Новата добра и бяла поезия винаги има ритъм, никога не е само добре наредени думички, не е просто разграфена проза. Мога да ти докажа емпирично, като ти прочета нещо.

Писал съм с и без рими, но от един момент нататък почти интуитивно съм свикнал да пиша с алитерация и с ритъм, без да търся думи. Ако нещо ти звучи интересно в дадени 5 реда, то може да е, защото се повтарят 5 пъти буквата „е”, 8 пъти „о” и 3 - „г”, което понякога, ако не си ги подредил както трябва, може да звучи смешно като скоропоговорка, но в повечето случаи звучи мелодично. Т. е. това е пак бяла поезия, която си има своята мелодия и ритъм.

Естествено че има хора, които просто нареждат думи ей така и казват: „да, това е поезия”, обаче не е само това. Човек трябва да е чел, да има някакъв усет за ритъм, за мелодия, което става с писане и четене. Нямам някакви особени претенции все още, като стана на 75 години мога да имам претенции, че съм оставил някакви 5 стихотворения, които стават за четене и ще живеят повече от приятелите и читателите от настоящото поколение. Така че засега нямам право да казвам нещо за себе си, не е честно.



Какви са твоите изкушения?

Разходки! Обичам да ходя, искам ужасно много да пътувам. Искам да отида до Виена следващия месец и пак да се върна през лятото в Париж за малко, и в Италия ми се ходи. Искам и до Задар да отида в Хърватска. Там има морски орган. Намира се на брега на морето и отива дълбоко в земята. Така е построен, че всяка вълна създава произволна мелодия във въздуха. Ти си стоиш на земята и усещаш как вибрира под краката ти, защото има бас, басовите тонове се издигат нагоре и мелодията звучи във въздуха. Този орган е там от 7-8 години. Хичкок и преди това е ходил там и е казал, че точно на това място е най-красивият залез, който някога е виждал. Така че пътува ми се, чете ми се, пише ми се. Искам да си обичам близките и да са живи и здрави, не е много!

Fantômes

Fantômes

Je revenais de la bibliothèque et je marchais vers l’arrêt du tramway quand quelque chose d’étrange m’est arrivé. Mon chemin passait parmi les bâtiments de la manufacture d’armes désertée, une place maintenue par personne, une place que les gens préféraient dépasser en vélo ou détourner. Je marchais et l’herbe touchait presque ma poitrine. Je marchais longtemps sans croiser à personne. Je marchais sans me tourner de crainte de voir le peu de chemin que j’ai passé et pour ne pas voir l’énorme bâtiment sombre de la bibliothèque au milieu du champ. J’ai entendu que quelqu’un marchait derrière moi mais je ne me suis tourné non plus. Je ne pouvais pas tout simplement regarder celui qui marchait derrière moi, donc j’ai légèrement accéléré l’allure. Les pas n’ont pas cessé, j’ai même eu l’impression qui celui ou cela qui marchait derrière moi s’était approché encore un petit peu. Je me suis dépêché encore, je trottinais presque mais je continuais d’entendre le croquement des cailloux. Sur ma tempe une veine anxieuse s’est mise à pulser. Je ne pouvais m’imaginer rien de concret donc je m’imaginais tout. Je voyais les feux de l’arrêt et les gens qui attendaient dans le lointain. C’était comme s’ils étaient à l’autre bout du monde. Je me sentais mal, disposé à tous types de dangers parmi les anciens bâtiments un desquels était transformé en bibliothèque. Je me suis brusquement retourné et j’ai vu un homme vêtu de pardessus noir, chapeau noir et cheveux noirs et longs qui marchait d’un pas décidé. Son expression montrait catégoriquement que quelque chose d’effrayant lui était passé et qu’il était pressé de s’évader. D’un coup il m’a paru un peu plus sympathique.
-Pourquoi me poursuivez-vous ? – j’ai demandé en m’efforçant de garder la voix ferme et de ne pas révéler ma propre inquiétude. En réalité j’avais commencé de me calmer sans avoir une raison fondée.

-Je ne vous poursuis pas – il a répondu en s’approchant. J’ai décidé de l’attendre et je me suis arrêté à côté du chemin. – Je me suis dépêché parce que j’ai l’impression qu’il y a quelqu’un derrière moi, vous voyez comme c’est dangereux par ici, j’ai l’impression que quelqu’un marche derrière moi mais je ne peux pas me tourner. Vous voulez qu’on marche ensemble jusqu’à l’arrêt ?
J’ai ri et cela l’a peut-être encore effrayé mais il m’a paru particulièrement amusant de voir la réaction de l’homme effrayé par la même chose qu’aurait m’effrayer d’autant plus qu’il était la cause de ma peur. En ce moment-là j’ai vu une petite lueur devant moi qui me semblait venir du phare d’un cycliste. Je l’aurais demandé de me prendre avec lui à tout prix, j’aurais même me jeter devant sa bicyclette uniquement pour m’éloigner de cette place. J’ai entendu un bruit derrière moi, peut-être un sifflement ou un souffle bruyant et je me suis retourné instinctivement mais je n’ai rien vu. La lueur du cycliste était disparue.

12.24.3.2.1

на 12 март
вървях към пале юниверситер
симпатична сграда, в която не бих отказал да имам лекции
(за разлика от мавзолея с пропукани стъкла)
но пале юниверситер се ползва за особени поводи
на 12 март имаше особен повод да съм там
алберто мангел пристигна от
мондион
бившето абатство, което сега е негов дом

дойде, за да говори за вавилонската кула
като наказание, което се е превърнало в щастливо стечение на обстоятелствата
защото единственият език, на който хората са говорели със себе си и с бог
не е можел да покрие голям диапазон
един език никога не е достатъчен и достатъчно богат за всички нюанси
на истината
но всъщност говори за свободата на словото
и нежеланието на институциите (тук подметна нещо за фуко)
да слушат този глас
говори за убит турски журналист, който прави репортажи за арменския геноцид
говори за "кралят е гол" и какво ли се е случило на момченцето от приказката
най-вероятно лагер
говори за сократ
за дон кихот
и за още много неща
направих клипче с първите петнайсетина минути, но не знам
и като че ли не искам да науча как се кропва
за да кача десет минути в ютюб
толкова е ограничението

когато свърши лекцията
една жена вдигна ръка и каза, че според еди кой си
немският език е бил предпоставка за възникването на нацизма
от което направо настръхнах
такава дивотия отдавна не бях слушал
толкова елементарно и журналистическо в смисъла на плиткоумно твърдение
за предпоследна страница на жълт вестник през лятото
мангел беше доста деликатен в отговора

когато свърши срещата тръгнах към него от единия край на
дългата маса, отрупана с плодове
които всъщност бяха книги
той ми махна
отидох и разменихме няколко думи
за това, че не може да се отхвърлят и да се обвиняват езици
нима френският е езикът на съскането на гилотината?
можеше ли кафка да се роди другаде
освен в среднозаможно еврейско семейство в прага
в австро-унгария
разбира се, че да

говорихме за вътрешно присъщата способност на езика да изразява съмнение
коефициент на сигурност
за това, че когато един французин или англичанин говори за близко бъдеще
това не е начинът, по който един българин говори за близките си планове
той взе, книгите, които бях донесъл
бяха Black Water - една антология, съставена през ранните `80
той я погали и каза, че е невъзможно да се намери
попита как съм успял
ами успях
исках го и успях
а това е библиотеката през нощта, тя дойде от америка
а това е история на четенето на български
три книги от три места
подадох му няколко текста на английски и френски
бяха за него
няколко къси разказа
той се зарадва и каза, че ще ми пише
помоли ме да му напиша адреса
после си тръгнах
и във факултета някой каза, че
едно момче се е хвърлило от последния етаж на сградата
не ми се умираше
адски много ми се живееше
човекът, който е държал ръката на борхес
и книгите му
очите на борхес
бяха съвсем живи
и ме изучаваха
мислех за него
той беше щастлив
и вдъхваше спокойствие
живееше ли наистина
или наблюдаваше живота зад пращна стъкленица
череп и книга
не зная

но наистина ми писа
картичката дойде в особен момент
когато най-малко я очаквах
все пак е първи април
картичката е много мила
и искрена и ме стимулира да правя това, което трябва
тоест
това, което искам
за пръв път се припокриват

благодаря на всички, които
бяха на Зачитане
аз бях там