1

reve-олюция

с устни ръце и крака
аз и тя
измисляме нощната брайлова азбука

с. иванов

животът
от брауново движение
в брайлова азбука
се подрежда

Коледно пожелание

За Коледа си пожелавам
Иглика Василева да преведе
Блед огън

14 юли

вчера забравих да си накупя провизии
и днес вечерта
след като бурята отмина
се завтекох към макдо-то на еспланад
едно място, безспорно обвито в митове и спомени.

всички национални празници
(нека приемем, че и великден е национален празник)
макдоналдс прелива от прегладнели души
хората се събират на глутници

най-тъжни от всички са китайците

на 14 юли градът е мъртъв
само светофарите работят
и то не всички

от всички макдо-та, в които ми е стъпвал кракЪТ
най-бавни са тези в страсбург
отнема около 15 минути въпреки че отпред има не повече от пет души

отнякъде се чува неистов рев
в дъното виждам клетка с разноцветни пръчки
там възрастните са заточили отрочетата си
да не им пречат докато се хранят
и да си играят със себеподобни
събирам си мислите
изяждам си биг мака, картофките
изпивам си колата
пак си събирам мислите
и ги изхвърлям във вежливата уста

Ден през юни

Денят се случи особено топъл, от последните юнски дни. Наболяваше ме гърло и носът ми бе леко запушен, но това можеше да се пренебрегне. Яхнах колелото и отидох в парка на другия край на града. Легнах на пейка край езерото. Наоколо, както винаги, имаше майки с деца. Възрастни жени и мъже гледаха фонтана, който се издигаше на седем-осем метра. В езерото имаше три лодки. В две от тях имаше момчета, в третата – момичета. Момчетата се опитваха да превземат неприятелската лодка на абордаж, но не успяваха. Едно от тях загуби равновесие и щеше да падне във водата, но някак успя да се задържи.
Беше наистина шумно.
Облегнах се върху чантата ми и се проснах на пейката. От единия край на езерото се зададоха два лебеда, стройни и излъскани като в сън, и го прекосиха плавно. Спряха се в другия край, където две момичета им подхвърлиха храна. Едва тогава развалиха симетрията, която бяха създали.
Извадих книга и зачетох разказите на Борхес. Разказ след разказ, той пишеше за това, което го интересува и плаши. За двойниците, за възможността двама души да се сънуват един друг, за лабиринтите, за предците си, за английската си баба, озовала се в Аржентина, за това възможно ли е един човек да умре два пъти, или по-точно да получи възможност да умре втори път както му се иска, и в крайна сметка – за безсмъртието на литературата.
Когато дойдох в парка, главата ми пламтеше от хиляди притеснения свързани с бъдещето ми. Бях напълно объркан що се отнася до него, мисълта ми искаше да блуждае на воля, но непрекъснато се блъскаше в стени, които сама бе изградила. Страхувах се от неизвестността на бъдещето, желаех то най-сетне да настъпи. Самото неведение ме уморяваше, въпреки че погледнато отстрани, аз лежах на пейка и си почивах. А слънцето, пронизващо липовите цветове, ме изпичаше върху дървената пейка. Така съм се унесъл и съм заспал леко. Събудих се от един липов цвят, който падайки, ме близна по носа.
Когато се събудих, видях две неща.
Една костенурка се оттласна от брега, скочи и цопна във водата. Мигом изчезна от погледа ми, въпреки че езерото не бе дълбоко. Нереалността на случилото се се подсилваше от необикновената пъргавост на костенурката.
В далечния край на езерото двойката лебеди отново се показа, този път плъзгайки се още по-бавно по водата. Царствените им шии ми напомниха на стенопис в гробница от Долината на царете, в която никога не съм бил. Фараонът и жена му посещават храма в Луксор, а може би Карнак, събраното множество благоговее край тях, а слънцето протяга лъчите си, които се превръщат в галещи ръце. Някога съм бил там и съм видял това. Гледката не ми е чужда. Защо не записах египтология в Германия или Англия, както исках на шест години. Трябваше да я запиша преди пет години. Преди пет хиляди години бях направил същото.

Nabokov: On the "notion" of life

Would it be fair to say that you see life as a very
funny but cruel joke?

Your term "life" is used in a sense which I cannot apply
to a manifold shimmer. Whose life? What life? Life does not
exist without a possessive epithet. Lenin's life differs from,
say, James Joyce's as much as a handful of gravel does from a
blue diamond, although both men were exiles in Switzerland and
both wrote a vast number of words. Or take the destinies of
Oscar Wilde and Lewis Carroll-- one flaunting a flamboyant
perversion and getting caught, and the other hiding his humble
but much more evil little secret behind the emulsions of the
developing-room, and ending up by being the greatest children's
story writer of all time. I'm not responsible for those
real-life farces. My own life has been incomparably happier and
healthier than that of Genghis Khan, who is said to have
fathered the first Nabok, a petty Tatar prince in the twelfth
century who married a Russian damsel in an era of intensely
artistic Russian culture. As to the lives of my characters, not
all are grotesque and not all are tragic: Fyodor in The
Gift is blessed with a faithful love and an early
recognition of his genius; John Shade in Pale Fire leads
an intense inner existence, far removed from what you call a
joke. You must be confusing me with Dostoevski.

две срещи между Набоков и Джойс

Bely lived in Berlin in 1922-23. Did you know him there? You and Joyce lived in Paris at the sane time; did you
ever meet him?

Once, in 1921 or 1922, at a Berlin restaurant where I was
dining with two girls. I happened to be sitting back to back
with Andrey Bely who was dining with another writer, Aleksey
Tolstoy, at the table behind me. Both writers were at the time
frankly pro-Soviet (and on the point of returning to Russia),
and a White Russian, which I still am in that particular sense,
would certainly not wish to speak to a bolsbevizan
(fellow traveler). I was acquainted with Aleksey Tolstoy but of
course ignored him. As to Joyce, I saw him a few times in Paris
in the late thirties. Paul and Lucy Leon, close friends of his,
were also old friends of mine. One night they brought him to a
French lecture I had been asked to deliver on ! Pushkin under
the auspices of Gabriel Marcel (it was later published in the
Nouvelle revue frangaise). I had happened to replace at
the very last moment a Hungarian woman writer, very famous that
winter, author of a best-selling novel, I remember its title,
La Rue du Chat qui Peche, but not the lady's name. A
number of personal friends of mine, fearing that the sudden
illness of the lady and a sudden discourse on Pushkin might
result in a suddenly empty house, had done their best to round
up the kind of audience they knew I would like to have. The
house had, however, a pied aspect since some confusion had
occurred among the lady's fans. The Hungarian consul mistook me
for her husband and, as I entered, dashed towards me with the
froth of condolence on his lips. Some people left as soon as I
started to speak. A source of unforgettable consolation! was the sight of Joyce sitting, arms folded and glasses glinting, in the midst of the Hungarian football team. Another time my wife and I had dinner with him at the Leons' followed by a long friendly evening of talk. I do not recall one word of it but my wife remembers that Joyce asked about the exact ingredients of myod, the Russian "mead," and everybody gave him a different answer. In this connection, there is a marvelous howler in the standard English version of The Brothers Karamazov: a supper table at Zosima's abode is described with the translator hilariously misreading "Medoc" (in Russian transliteration in the original text), a French wine greatly appreciated in Russia, as medok,!
the diminutive of myod (mead). It would have been fun to recall that I spoke of this to Joyce but unfortunately I came across this incarnation of The Karamazovs some ten years later.

Алкохолен подвиг

преди година и половина в болницата прочетох Подвиг
един пренебрегван роман на Набоков
много ранен, писан в Берлин издаден под европейския му псевдоним Владимир Сирин.
Романът не е известен, защото вътре няма нимфетки, братовчедки и прочие
няма нищо скандално.
В Подвиг едно момче, израстнало в Русия, с швейцарски корени
което учи в Англия, се измъчва от несподелена любов и носталгия към страната, която
след ревюлоцията никога няма да е това, което е била.
Нищо скандално.

Четях си книгата в леглото, от мен стърчеше един маркуч
и през него се оттичаха разни лоши течности
никога не съм прекалявал с алкохола, не съм пушил
и с наркотични приключения не мога да се похваля
тялото ми беше чисто, а и към хората исках да съм чист
и се чудех защо съм заслужил това изпитание - операцията
но няма нищо за чудене
така се е случило.

животът, освен всичко друго, е маратон
42 километра
нали толкова беше?
маратонците живеят добре
калин терзийски е маратонец
който може да пази много добро темпо
и го прави.

Когато си мисля за Алкохол, се сещам за Тропика на рака.
Тези книги са като дренажи.
Има много неща вътре.

Хък Фин се оплаква на Том Сойър, че е избягал от дома на съдията, защото не може да
понася подредеността му. Всяко ядене се сервира в отделна чиния. В кофата за боклук, както Хък е свикнал, всичко е накуп. Това му е по-привично. Калин Терзийски е като някакъв порастнал Хък Фин на 21вия век, който иска да разкаже за замъка на Кафка. Той е влязъл там приживе.

http://www.capital.bg/light/lica/2010/06/30/925859_life_begins_at_40/