Семейството се мести 2

    Още една вечер с книгата на Дж. Фелони Семейството се мести (A moveable family), който все повече ми става любимец. Беше ми трудно да  преведа заглавието, което на пръв поглед е уж очевидно - нищо по-сложно от заигравка с книгата на Хемингуей Безкраен празник (A moveable feast), която е преведена на български като Безкраен празник. Искаше ми се да наблегна повече на промяната, на несигурността на преместването. Семейството се мести. 
   Харесва ми най-вече непретенциозността, с която пише. Текстът се плъзга уж по най-лекото съпротивление и не заявява никакви претенции, че измерва велики и неизбродими ширини. Допада ми иронията и най-вече липсата на каквито и да е маркери за време, които да обвързват този текст с това, което стои извън него. В самия текст могат да се намерят достатъчно маркери за това. Простичък и непретенциозен. Може да се чете навсякъде. В парк, в тоалетна, в трамвай. Удобен текст.Като илюстрация ползвам 

една картина на Арно Алемани (Arnau Alemany)

5.

Една сряда в началото на март му се обади стар приятел от университета. Не се бяха виждали поне десет години. Имал работа за седмица-две насам, и случайно научил, че живеят в града. Много би се радвал да се срещнат.
   В първия момент, когато поканата бе отправена, той бе твърде изненадан, за да откаже. Разбраха се да се видят на следващия ден. 

   Онзи закъсня с пет минути. Той стоеше и го чакаше. Видя го да се приближава бавно с усмивката на победител. Някой, от когото не можеш да се отървеш лесно. 

   Закъснях ли? 

   Не много. 

   Съжалявам. Трафик. Малък град, не предполагах, че има задръствания. 

   Не е толкова малък. 

   

Край на въведението - помисли си. Сега ще се плъзнем по повърхността.

   Но къде е тя? - попита онзи.

   Трябваше да остане вкъщи, при децата. 

   Щях да се радвам да се запознаем. 

   Малкият е болен. Има температура. Не мога да остана дълго. И аз трябва да се прибера. 

   Аха. Колко са?

   Три броя.

   Аха - кимна разбиращо и започна да чопли това, върху седеше. . 

   Ти?

   Какво аз?

   Деца?

   Не, не още, благодаря.

 

Сградите надвисват заплашително, градът се смалява до длан, която започва да го души. Какво ще иска този сив човек от него, кому е сторил лошо, за да се налага да се среща с хора като него, които отдалеч дъхтят на нещастие, самота и отчаяние.  Или си въобразявам?

   По каква работа си тук?

   Фирмата отваря нов клон тук. Имат нужда от хора, които да обучат персонала. И ето ме. Правят го непрекъснато. Последните два месеца бях в Испания, преди това във Франция. Пътувам много. Всъщност не се спирам. 

   Той кимна в отговор. Трябваше да направи нещо. Човекът му стоварваше своя живот, ред по ред, месец по месец. Трябва да направя нещо, да кимна, да запаля цигара.

   Реших да те видя - каза мъжът. Какво правиш.

   Това го обърка малко. Не беше сигурен в количеството въпросителност, влято във въпроса. Краят на изречението увисна като стара шапка. 

   Какво правя ли? Още не беше измислил подходящ отговор на този въпрос. Въпроси като този, зададени уж с добро намерение, показващи внимание, го потискаха. Караха го да се чувства като мравка във водовъртежа на огромна мивка, без спасение, без изход, незначителен и вкопчен в непосилна битка с великите и тайнствени сили на ежедневието. Двамата пресякоха  площада със зеленикавата статуя на някакъв генерал, чието име вече не се четеше. Той беше известен като Египтянина, заради една египетска глава, която седеше ни в клин, ни в ръкав, в краката на генерала. 

  С времето славата й бе надминала тази на зеления колос, който стърчеше над нея. 

   Това място се нарича Египтянина. 

   Защо?

   Заради онази глава. Нямам представа. Има неща, които трябва да останат необясними.

   Като времето?

   Да. Днес е слънчево, горе-долу. 

   И минава бързо. 

   Господи, може би това е началото на Алцхаймер. Седиш до един човек и не искаш да го познаваш. Невидимите нишки, които са ви свързвали някога си, са се скъсали. Някой е минал и ги е забърсал без внимание, без усилие. Не всички животи са свързани и разбираеми. Не всички започват в люлка и завършват в легло с възглавница и скръстени в сюблимно смирение ръце. В такива моменти си мисля за баща ми. Спомням си как го видях зад стъклото, със скреж по ръцете и натежали клепачи. В очите му вече не горяха огньове. Под спуснатите клепачи не блестят далечни светлини с ярки сияния. Нищо. Няма да седна да оплаквам това. То си е някъде там, кой знае къде.

   В главата ми има един свят. Извън главата ми е светът, който очите ми виждат и ръцете ми докосват. Светът в главата ми принадлежи. Другият не. Може би за малко, на закуска и около три следобед, когато децата спят. Тогава световете спират да се притискат. Дишането се успокоява. Всичко си идва на мястото. 

   Добре ли си? Искаш ли вода?

   Добре съм. 

   Изведнъж се отнесе.

   Случва се. Следобед ми става нещо. Изведнъж се уморявам. 

   Може би е от времето. 

   Може би. Кой ден сме днес?

   Сряда.

   Странно. Не изглежда като сряда. Всичко наоколо говори, че е неделя. 

   Другият кимна, но като че ли не разбра. 

   Още два дни съм тук. Какво трябва да разгледам? - попита.

Той не отговори веднага. Пое си въздух по специфичен начин. Прави го винаги, когато е замислен за нещо. 

   Не знам. Наистина не знам. 

   Най-добре да се помотая сам и да разгледам. 

   Аха, май така е най-добре. 

   Трябва да вървя. 

Двамата станаха от каменния ръб, на който бяха седнали. Изтупаха панталоните небрежно и си стиснаха ръцете. 

   Надявам се, че не ти беше скучно. Наистина. 

   Не, не ми беше. 

Преди да се прибере, седна на една пейка край реката. 

   Хората са вампири, които те преследват, за да ти изсмучат живота. Не те оставят на мира. Страдат от всевъзможни болести и мании и искат да ти ги лепнат. Да стоиш край тях в ослепително бял костюм е неестествено. Не можеш да се предпазиш от това. Мразя хора като този. Уморяват ме. Напомнят ми на мен понякога. Могат да седят цял ден и да мълчат, или още по-зле, могат да не млъкват. Единственото, което искат да узнаят е тайната ти. Да си извадиш душата и да я постелеш, а те да си я увият в торбичка и да си я вземат както им харесва.  И да няма повече никаква тайна. Изчоплили са парчето смисъл и го стискат докато не потъмнее в ръцете им.

   Възможно ли е да съм болен от Алцхаймер или от нещо друго, не толкова популярно? 

   Когато усети, че слънцето го напича, тръгна да си върви. Жена му може би вече го чакаше. Децата тъкмо щяха да са станали и да са кисели след сън, както той бе кисел на техните години. Следобедният сън го объркваше и вкиселяваше. Имаше усещането, че всичко се скапва неудържимо като в някоя от противните картини на Дали. Кашкавалени хора си бъркат един на друг в очите с лъжици.

   На пътеката се натъкна на този, с когото се бе разделил преди малко. Двамата си кимнаха с разбиране, въпреки че нямаше кой знае какво да се разбира, и се разминаха. 

Отключи вратата и хвана дръжката. Топлината на облата дръжка го успокои. Топче метал.
   Ехо, върнах се.
Никой не се обади.
От горния етаж се чуваше музика. 
   Събу обувките без да се навежда. Настъпи лявата с дясната и я изу. После изу дясната с босия крак. Като мързелив ученик.
   Хвърли якето на канапето и легна. Сви се като ембрион и заспа в същата секунда, изморен от битката с невидимите сили, велики и непобедими идеи за щастието и спокойствието на човека.

Семейството се мести

Тези два откъса от книгата на Джордж С. Фeлони "Семейството се мести" ми попаднаха случайно на английски и изкушението да им отдам поне един четивен превод, се оказа по-голямо отколкото можех да понеса. Отне ми една вечер, но ми даде много приятното усещане за нещо любимо, вече четено и срещане някъде другаде. 

Приятно четене.

Семейството се мести

2

Той има три деца и две котки. Намира, че в семейството е успял да спази пропорциите.
"В една къща котките винаги трябва да са по-малко от децата", констатира със задоволство.

Първо дойде синът, който сега е  на осем години и половина. Иска да стане астрофизик и съдейки по характера му, най-лошите очаквания са, че това ще се случи. Баща му го наблюдава унесено, с почти глуповато изражение, сякаш се опитва да отгатне бъдещето на детето в очите му. В поведението на хлапето има очарователно съчетание между безгрижие и амбиция, едно толкова необичайно спокойствие, което може да се забележи само у хора, които са дълбоко уверени в себе си, но някъде дълбоко, а на повърхността са притеснени и изглеждат вечно притиснати до стената. "Дали все пак не греша? Може би не е толкова умен, колкото си мисля. Всъщност няма значение. Това е негова работа, така или иначе. Аз бях по-глупав."

   След това дойде момиченцето, което сега е на шест. То не млъква никога. Прилича на Шърли Темпъл;  и накрая едно русо същество с неустановен пол, на три. Всъщност е момче, красиво като момиче. 

   "Най-красивите и най-грозните създания са без пол", шегува се бащата. Той е горд. Може би дори по-горд от майката, или поне външно изглежда, че е така. Нейната радост е по-тиха и премерена, няма нищо общо с неговото кудкудякане. 

   Той е слаб и чорлав. Носи очила с големи стъкла и тънки  като паяжина рамки Обича бастуни и чадъри. Винаги когато излиза на разходка, взима едното или другото. За разнообразие взима и децата. 

"Те са единственото забавление достъпно за бедни родители" - казва най-добрият му приятел. 

Той е по-богат от него и има пет деца. Казва също, че гените на гениалността трябва да се възпроизвеждат. "Не се обиждай, че имаш само три. Ще ме настигнеш, ако наистина го искаш."

Двете семейства излизат заедно в неделя. Не всяка, разбира се. Това не трябва да се превръща в досаден ритуал. Господи, с времето става все по-приятно да познаваш някой отдавна. Не се налага да обясняваш очевидни неща. 

    Всички пият бира и се препичат като гущери върху филии. Това става в събота. 

   Сутринта са закусвали бухти. След като се прибират от парка, децата изяждат малкото останали бухти. Майката ги ляга да спят. Най-трудно е да ги накраш да заспят в сълбота. Затова тя прави точно това - вместо да им се моли, просто "ги ляга" да спят., за да имат двамата поне два часа са филм или нещо друго. Всъщност, нека по-добре първо другото, а после филма. Бащата отваря вратата. 

- Ще спят ли?

- Не. Искат да им почетеш малко. 

Тя е седнала до леглото на малкия. Изглежда уморена.

- В други времена бащите са хвърляли един бой на децата преди сън. Аз съм с други възгледи. Истински съвременен баща, не може да ми се отрече.

- Какво ще им четеш? 

- Нещо за котки, предполагам - казва той и разгръща книгата. 

- Може ли да остана? После заедно ще отидем оттатък.

- Да, разбира се - едва отвръща той. Вече е потънал в книгата и мърда устни, бърбори си нещо като бебе насън. Господи, на трийсет и пет и отново е бебе. Бебе с очила с едри, леко изпъкнали стъкла и крехки ръце. Красиви ръце, може би по-красиви и от бебешки - помисля си тя, но казва само: 

- Дано не се обидят. Кажи им, че го четеш на тях, не на мен. 

- Не знам какво биха си помислили.

Той им прочита "Имената на котката", любимото му стихотворение. На тази възраст той е получил също своята доза старогръцки митове, и най-вече Елиът. Любимецът на баща му. Сега, когато книгата е в ръцете му, той не го чете. Отдавна не му се налага. Очите му следят редовете от предпазливост.Изпитва свещено вълнение към алитерациите на Елиът.

   Майката се отпуска на стола и заспива. Двете по-големи са се надигнали и са се ококорили. 

- Искате ли да ви прочета за Макавити? - с подкупващ глас пита той и им намигва съучастнически.
   Най-малкото се разплаква и разваля всичко.

   Майката се събужда.

- Каква идилия - измърморва.
Няма да има нищо интересно тази вечер. И двамата са уморени, не, нищо няма да се получи, което не значи, че вечерта е провалена.

5

 ...

- Тази сутрин си умислена. 

- Четох една статия - казва жената. За сиамските близнаци. Знаеш ли откъде произхожда името?

- Не. 

- От Ченг и Енг бънкър. Сиамски близнаци. 

- Каква изненада. 

- Не бъди саркастичен. Всъщност са били китайци. 

- Представяш ли си? Каква ирония. 

- Живели са много дълго, толкова дълго, че не можеш да познаеш колко. Изумително е, като си помислиш само, че това се е случило преди сто и петдесет години. Не знам защо, но мисля за това цяла сутрин. Не съм сигурна дори дали мога да си го представя. Толкова много години в обща кутия с някой друг. Общи ръце, общи крака. Мили боже, за тях тялото не е било 

свещено, не е можело да бъде. другият буквално е част от теб. Не можеш да се скриеш в себе си, защото делиш черупката. Цяла сутрин това не може да ми излезе от главата. Другият е част от теб и най-голяма заплаха. О!

  

   Чинийката за кафе изтраква. Днес тя наистина е някъде другаде.

- В общото им тяло тиктака бомба, която може да избухне всеки момент. Като концерт, който може да свърши всеки миг. Някой настъпва кабел, музиката угасва, звукът изчезва. 

- Как свършило всичко? Не с кабел, надявам се. 

- През януари 1874 година Ченг се разболял от пневмония. Един следобед Енг се събудил и открил, че брат му е мъртъв. Какво ли е чувството да се събудиш и да откриеш, че вече си мъртъв? Енг умрял три часа по-късно.Не е ли странно?

- Да, странно е.

Тя стана от масата. 

- Ще отида да видя какво правят децата. 

- Вероятно се бият. Остави ги на мира.

- Не се смей - казва жената.

- Трябва. Иначе ставам агресивен и започвам да се бия. Добре, отиди да ги видиш. 

дейвид фостър уолъс

няма да те прочета

списъци и фабрики. йерархии и безкрайност

в началото на миналия ноември написах една книга
казва се "невидимо присъствие".
тя не е фабрично производство. ръчна изработка е.
фабриката за романи не си оправдава името. литературата
не е механична дейност. всъщност тя не е продукт
да замениш "произведение" с "продукт" е престъпно.
продуктът има дефекти.
произведението има недостатъци.
произведението е едно. продуктът е за безразборна употреба.
едното не се превръща в другото. то не мутира.
не е пеперуда.

когато мисля за фабрика, си представям изоставена
сграда с огромни празни пространства
липсващи прозорци
всеки може да се вмъкне както си иска.
да си донесе каквото има и да подрежда
и пренарежда наличното.

в началото на книгата стои едно стихотворение
от стефан иванов
книгите имат нужда от кодове
от ключ сол
стихотворението "тайният път" е такъв код и интерпретативен ключ.
към къщата, в която се развива действието в "невидимо присъствие".
то може да бъде прочетено тук

спомням си, че преди десетина години
опитвах да чета животът. начин на употреба
на тринайсет това не беше моята книга.
сега бих се върнал към нея.
бих опитал да сглобя пъзела на жорж перек
но не мога.

на нощното шкафче
заедно с книгите на мишел турние, пол остър и лорънс норфък
е "списъци"
тя отговаря повече на търсенето ми.
всяка книга има свое време на правене. 
някои се навиват като прежда, други не мърдат
от едно място.
времето на правене на списъци, времето й на случване е
мигът, в който пъзелът се сглобява и блясък минава
в очите на сглобяващия.
(пъзелът е нещо безкрайно)
списъци не е изоставена фабрика за романи
а сглобен пъзел.
описание на един апартамент.

представям си какво пише
на входната врата на този апартамент
мисля че пише:

списъците се правят както се води дневник.
с търпение.
някои списъци не са номерирани
защото следващите не изместват предишните
те просто са свързани в една нишка
но без капка йерархичност.
списъците са безкрайни
защото е безкрайно желанието на списващия
да ги води
да изброи всичко
и никога да не свършва.

краят на историята не е свършекът на света 1

портиерката на студентското общежитие
всяка сутрин си говори с чистачките
тя винаги е там
те са там
не се и опитвам да разбера за какво си говорят
местен диалект

служителките в секретариата
седят на големи столове, а зад гърбовете им
надничат папките с досиетата на студентите
едната жена всеки ден пътува по два часа
от близък град, където живее.
другата беше кретенка
през цялото време
махнаха я.

жените от пощата са си там
проверяват нещо в дебелите книги
и се скриват в малката жълта стаичка
за да вземат поредния колет
едната от тях е по-млада и красива
дали ще уловя точния момент на повяхването й?

жената, която стои права всеки ден
в преддверието на супермаркета
държи нещо в ръцете си и поздравява
не се задържам достатъчно дълго, за да
видя какво точно иска. но тя е там.
повече време от всяка служителка в супермаркета
от осем и половина до осем тя е там.

служителките в супермаркета и петте апарата
на които сам можеш да маркираш продуктите
да си ги подредиш и да платиш на вресливия
автомат. някои хоран а опашката са ужасно бавни
трябват им десет минути, за да маркират пет продукта
кой да им каже, че ще направят по-голямо добро
ако се наредят на обикновените опашки? понякога им
казват и стават скандали. това уморява. да слушаш
скандали на френски е неприятно. кресливо е, стържещо
без кой знае какъв драматизъм. и вечно се нарушават някакви права.
не гледай непознати в очите. не гледай никого.
всъщност гледай, но не и докато те гледат.
хората се наблюдават, дебнат се да се хванат в крачка
състезават се.
супермаркетите са пълни.
магазините са пълни.
университетите са пълни
луксозните влакове са пълни
дори библиотеките са пълни
информацията е навсякъде
можеш да си отрежеш парче


информация в космически количества
неспособен си да обработиш толкова много информация
неспособен си да я обхванеш
и да я споделиш не можеш
не цялата.

краят на историята не е свършекът на света 2

прибирам се
(след като си бил в университета, в пощата, в супермаркета)
прибирам се
в огромната сграда с петстотин стаи
кафяв кафков замък
пълен с хлебарки и студенти
и докато влизам в тъмната стая казвам на глас
има ли смисъл?
ако смисълът е разпределeн на глава от населението
то в количествено отношение все повече намалява
преди е можело да режеш големи парчета
късове самородно злато
за две хиляди години измислиха бог, убиха го от
първа институция църквата стана призрак
конкиста, реконкиста, велики географски открития
велико преселение на народите
(колкото и да е странно в тази поредност)
книгопечатане, университети, пощи, влакове
електричество, френски структурализъм
колонизация, деколонизация
човек на луната, телевизия
интернет
край

и фукуяма стана доктор на науките
историята, такава каквато я познаваме свърши
какво значи това? коя история? на някои географски
места тя не е и започвала. там, където хората имат триминутна памет.
там, където хората, не могат да говорят помежду си.
там, където казват едно, а си мислят друго
където езикът не върши работа.
където институциите дори не са облечени във власт и омраза.
историята свърши означава, че повече няма вчера днес и утре.
има едно безкрайно днес, момент удължен в безкрайността
животите ни са успоредни, запознаваме се и си забравяме
имената още преди да сме си стиснали ръцете, заболяваме от
алцхаймер и децата ни ни пращат по дяволите
краят на историята означава край на индивидуалните ни истории
незначителни, неносещи никаква ценна информация
"другият" повече не е огледало, в което можеш да се огледаш
а е просто тяло, което измества единица въздух в пространството
неразгадаема карта
пътуването не пътешествие
успехът е нещо еднозначно
смисълът се губи лесно от поглед
вече не го режем на парчета
а го търсим както се търси изгубено топче
под масата. но и топче не е.
троха е. как се търсят трохи?
музиката преди подреждаше шума.
сега тя е зле подреден шум.

други хора със сериозен тон казват, че
за да се направи филм по книгата им
са нужни поне три милиона лева
същите хора говорят за изкуство и пишат приказки

един от преподавателите ми обича да използва изразa
glissement sémantique -  семантично подхлъзване, подмяна
и когато си мисля за смисъл, то първата ми мисъл е
чувство на удовлетворение. това ми създава усещане за
смисъл. а не когато извършвам консуматорско поклонение
в местния храм на изобилието.
хора със слънчеви очила в метрото слушат музика
от която можеш да получиш паник атака.
изглеждат като големи мухи. слепи и глухи.

краят на историята означава край на паметта като съзнателно усилие
паметта означава отговорност. след като историята не се помни
никой не е отговорен за нищо, освен за публичните си задължения
съществуването в общество е договор между индивида и обществото
който се преподновява по сто и двайсет пъти на ден.

но дори историята да е свършила и езикът да не си върши работата
нима миждувременно в главите ни не текат вътрешни монолози
може би дори като цели текстове, навързани изречения с начало и край?

преди обществото да се самоизгради и да си забие златния връх на пирамидата отзад
езикът е съществувал като отключена крепост и чакал някой да го окупира.
бекет успява да го направи, да изрази контракциите на езика, преди да се роди и след това. 
впрочем бекет е живял много пъти, веднъж през 13 век, виждали са го през 16 и следващите
на различни места в европа и два пъти дори в америка. последният бекет известен засега
се е родил в ирландия.
на него му е било най-трудно. той е знаел за предишните и нищо не е можел да промени
история означава вписване в цикличност.краят на историята означава да не си спомняш какво си правил вчера.
означава да отвориш книга, която си чел и да откриеш, че имаш бегла идея от нея
всичко изглежда някак познато на пръв поглед, известно. всяка новина е новина за малко,
винаги ще има следваща. краят на историята е вечност, в която някой се самоубива, защото
любимата му попзвезда е мъртва, означава да  седнеш върху печката и да осъдиш компанията, защото в инструкциите за ползване не е написано, че не трябва да сядаш върху нея. и не е животът книжка с упътване ли е, която всеки си мисли, че е чел?
новина, която отминава. свален от стената некролог.


аз
и ти
сме последните парчета
от пъзел, изграден от близките ни
за нас. когато те изчезнат, за да се подредят
отново другаде, пъзелът ще се нареди още веднъж.
всеки от нас върви по улицата, по тайния път. отвън изглежда
отворен като напусната крепост. в теб и мен има невидими градове,
които ще надделеят. евтината музика, супермаркетите, стачките
на автобусните шофьори, неделите, в които нищото
внезапно се ококорва насреща. ще се справиш
когато си спомниш за детските
енциклопедии в шкафа
вечерите
котките
денят
нощта
светът
и аз

пепелната сряда / сряда на пепелите

когато говорим за преводите на поезия
винаги си спомням как обсъждахме
преводите на вл. левчев и вл. свинтила
единият просто не се е получил
не съм сигурен, че съм разбрал ash wednesday
не съм сигурен, че става въпрос за разбиране
за разбиване на някакъв код
кодът в "пепелната сряда" е глобален
нещо като да откриеш часовников механизъм в орех

Т. С. Елиът
Пепелната сряда 


превод на Владимир Левчев 

I

Понеже аз не се надявам да се върна тук
Понеже аз не се надявам
Понеже аз не се надявам да се върна
Поревнал дарбата на този или порива на друг
Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам
(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)
Защо да съжалявам
За свършеното царство на видимия свят?

Понеже аз не се надявам да позная пак
Несигурната слава на издигащия час
Понеже аз не мисля
Понеже зная че не ще позная
Единствената истинска преходна власт
Понеже аз не бих могъл да пия
Където клоните разцъфват и потоците текат, тъй като няма нищо пак.

Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице
И гласа отхвърлям
Понеже аз не се надявам да се върна пак
Следователно се радвам, тъй като трябва да създам
Нещо за което да се радвам

И се моля на Бога да има милост към нас
Аз се моля да мога да забравя
Това което твърде много съм обсъждал сам на глас
Твърде много съм обяснявал
Понеже да се върна пак не се надявам
Нека тези думи отговарят
За туй което е направено и да не бъде пак направено
Нека не бъде твърде тежка присъдата над нас

Понеже моите крила сега не са крила за летене
А като веялки с въздуха играят
С въздуха който е пресъхнал и смален
От волята е по-смален и по-пресъхнал е
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да замлъкваме

Моли се за нас грешните сега я в часа на нашата смърт
Моли се за нас сега и е часа на нашата смърт.

Сряда на пепелите 


превод Владимир Свинтила 


І

Аз нямам повече надежда да се върна,
аз нямам повече надежда,
аз нямам повече надежда да се върна пак,
окото ми в талантите на тоз, в обзора на тогоз да се заглежда
аз повече не се стремя да се стремя към тия ти неща
(защо криле да опва старият орел? Не ща! ),
защо ли да оплаквам
изчезналата власт на царството, което споменах.

Защото аз не се надявам вече да узная пак
на недвусмисления час недъгавата слава,
защото аз не мисля,
защото знам, че в мене нищо няма да съзнава
единствената истинска преходна власт,
защото аз не мога повече да пия,
виж там цъфтят дървета, пролети текат, и няма нищо пак.

Защото знам, че времето то винаги е време,
че мястото е винаги и само място,
че актуалното е актуално само за определено време
и за едно едничко местице
възрадвам се, че работите са тъй както са,
отричам аз благословеното лице,
отричам и гласа,
защото нямам повече надежда да се върна
и следователно се радвам, че нещо построявам,
с което да се радвам от сърце.

И моля Бога да е милостив към мен,
и моля аз да мога да забравя
нещата, за които в себе си говоря много,
неща, които вечно обяснявам,
понеже да се върна аз не се надявам,
то нека отговарят вместо мене тези думи,
защото стореното то е сторено, но умолявам
съдът върху ни да не гледа строго,

защото тез криле за полет повече не са настръхнали,
но бият въздуха като ветрила книжни,
тоз въздух недостатъчен изсъхнал и
по-недостатъчен от воля,
учи ни да се грижим и да бъдеме безгрижни,
и да стоиме неподвижни, моля,

моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт
моли се за нас сега и в часа на нашата смърт.