Мишел Уелбек - Елементарните частици

   Баба му беше сама в стаята на интензивното отделение. Върху ослепително белите чаршафи се открояваха раменете и ръцете й; трудно му бе да снеме поглед от тази гола, сбръчкана, белезникава и ужасно стара плът. Надупчените от инжекции ръце на жената бяха прикрепени с ремъци към леглото. От устата й стърчеше гофрирана тръбичка. Изпод завивката излизаха кабели, свързани с различни апарати. Бяха свалили нощницата й; не я бяха оставили да оправи кока на косата си, както бе правила всяка сутрин в продължение на толкова години. С тези разпилени сиви коси тя дори не беше съвсем неговата баба; беше просто едно живо същество от плът, едновременно много младо и много старо, попаднало сега във властта на медицината. Мишел взе ръката й; само тази ръка си оставаше за него напълно позната. Преди той често я държеше за ръката и този негов навик се бе съхранил до неотдавна, когато бе навършил седемнайсет години. Тя не отвори очи, но може би въпреки всичко бе усетила неговото докосване. Държеше внимателно пръстите й, както бе правил и преди, с надеждата, че тя ще почувства досега с него. 

   Тази жена бе минала през трудно детство, принудена да работи на полето от седемгодишна възраст и да живее сред оскотели алкохолици. Младостта й се бе оказала твърде кратка, за да съхрани някакъв спомен за нея. След смъртта на съпруга си беше работила във фабрика, за да може да отгледа четирите си деца; посред зима бе излизала на двора, за да донесе вода за нуждите на домакинството. Вече превалила шейсетте и в пенсия, се бе съгласила отново да поеме грижите за невръстно дете - сина на своя син. И внукът й не бе страдал от липса на каквото и да било - нито от чисти дрехи, нито от вкусни обеди в неделя, нито от любов. Всичко, което бе получил в живота си, го дължеше на нея. Една повече или по-малко изчерпателна оценка на човешкия род непременно би трябвало да вземе под внимание подобни явления. Историята действително познава такива хора. Човешки същества, които прекарват живота си в труд, в тежък труд, водени единствено и само от преданост и любов, които буквално отдават живота си за другите в името на предаността и любовта, без при това ни най-малко да си дават сметка за своята саможертва; дори не биха могли да си представят друг начин на живот освен себеотдаването в името на предаността и любовта. На практика почти всички тези човешки същества са жени.

неизпратена картичка

пожелавам ти
никога да не живееш 
в страната на лошото време
и киселите физиономии
да не говориш никога на езика
на тази страна
език, в който изреченията са само
времето е хубаво, как си, добре съм
а ти как си и аз също
и хората гледат с празни погледи
и единственото, което имат в главите си
е червей, който им е изял мозъка
а някои и червей нямат
който да мисли вместо тях
пожелавам ти думите да се върнат
там където им е мястото
- при значенията.

p. s. току що нещо влетя през прозореца
и влезе в залата с ксерокса
с малко повече късмет
ще имам ксекрокопирана черно-бяла оса

романи срещу графити banksy срещу lynd ward

трябва да съм бил сляп, за да
не видя общите неща между  бума на
графичните романи през 20те
години на миналия век и
работите на уличните артисти
от последните малко повече от
двайсетина години.

графичните романи на линд уорд и франс мазереел
които се появяват между двете световни
шеги изобщо не са смешни
това са книги, съдържащи обикновено
между сто и двеста гравюри
без нито една дума
в които се разказват съвсем прости истории
или са развити сюжети с две-три линии

графичните романи придобиват известна популярност
но остават сравнително обособено явление в този си вид
труднодостъпни поради цената и тиражите
и всъщност заслугата им е, че проправят пътя на комиксите
такива каквито ги знаем.

класическите графични романи имат за фон
една пред-ноар среда на престъпност и мизерия в градовете
нищо необичайно за 20те и 30те години на ХХ век
което ги сродява с филм-ноар, романите на хамет и малко по-късно
чандлър, с немския експресионизъм, филмите на фриц ланг.

след като гледах exit through the gift shop 
си дадох сметка, че това, което banksy
прави e не по-малко изкуство отколкото труповете, изложени в лувъра
които отдавна са неспособни да произведат някакви последици
работите на banksy и позицията му не са самодостатъчни и вторачени
в пъпа проиведения на претенциозен разглезен смотльо. тъкмо напротив.
той репликира и дава свой отговор на същите въпроси, които винаги са били задавани
а и да не дава отговор, поне задава въпросите по нов начин.
впечатлителни са му нещата.

това са част от най-известните му неща

а това са някои от нещата на линд уорд и франс мазереел

самосъвет

не е страшно
непрежалимо
и ужасно
да се провалиш в нещо което си правил
дълго време 
невъзможно е да продължиш нанякъде
без идея
тогава всеки вятър е неподходящ

Banksy

отговор до роберто боланьо

Слаби метафори

Домът е мястото, отдето се започва

Т. С. Елиът

   Светът се състои не от нещата, които можеш да направиш, а от тези, които не можеш да не направиш. Историята на това как си купих романа на Дейвид Стори, „Ако се събудиш в шест” не говори в моя полза. 
   В книжарницата, в която се отбивам веднъж седмично има канапе, благодарение на което мога да седна на спокойствие и да прочета първата страница. Бях воден от нездравословно любопитство, което само смъртта може да създаде в последствие. Дейвид Стори се бе самоубил преди две години и оттогава творчеството му се радваше на нестихващ интерес. Книгите му се преиздаваха, организираха се конференции, през лятото щеше да излезе втори филм, този път документален. Хората започнаха да купуват книгите на Стори, когато стана ясно, че повече книги няма да има. Това е смъртоносният гъдел да знаеш, че си властелин на творчеството на един автор, което вече не му принадлежи. Можеш да имаш всичко, което той няма.

   Отворих първа страница. Неразбираемо посвещение. Нататък. 

Първа глава

Защо всеки иска да говори за всичко?

   Той си метна халата, който го правеше да изглежда като пациент-преди-операция и потърси списанието. Намери го и се затътри с хлопащите чехли към тоалетната. Това бе единственото място, където все още можеше да чете на спокойствие. На балкона винаги имаше някой, който се е проснал на слънце със самодоволна физиономия и очила, нетърпящи какъвто и да е контакт. В общата стая пък не ставаше за каквото и да е. Гледката, особено през пролетта, бе толкова красива, че не можеш да се съсредоточиш. Оставаше само тоалетната, със скосения таван и малкото прозорче, колкото да влиза светлина. По стената плакати на минали концерти.

   Той се огледа, за да е сигурен, че никой от хората, с които делеше етажа, не го вижда. После хлопна вратата. Отвън се чуваше църцоренето на тънка струйка вода, за да заглуши евентуалните шумове от физиологичните му дейности. Той пикаеше седнал, придърпал пижамата нагоре, в случай, че някой го изненада. Той никога не бе сигурен, че е затворил добре. Но и и никога не проверяваше. 

Дотук става. Непретенциозно четиво, което не казва нищо съществено и все пак е приятно. Прелистих две страници. 

   Смъртта все още е нещото, за което си струва да се говори. Това патологично чувство за вина, което те преследва, това омерзение, че времената, в които живееш, са най-несигурните, в които стълбовете на обществото са разклатени из основи. Това са времена, в които хората показват най-лошото от себе си, битката за ценностите е ежедневна и домът е единствената опора, защото никой не поставя под съмнение собственото си минало.   

   Предговор от десет страници уверява автора в огромните усилия на редактора да подреди този текст, който е намерен в безобразно състояние няколко месеца след самоубийството на автора.

   Разбира се, има много повече аргументи срещу издаването на една подобна книга, отколкото в нейна полза. Но пред мен въпросът не стоеше поставен по този начин. Степента на завършеност на една книга е нещо, което стои извън автора. С две думи казано, за мен роман е всеки текст, по-дълъг от пет думи. „Ако се събудиш в шест” е точно това.

   Излязох от тоалетната без да си купя книгата.

последен концерт

на 24 юни 1990 КИНО
правят концерт
на стадион лужники
свирят всички песни много по-бавно
от обикновено
барабаните слагат акцентите
някак тържествено
като за последно
китарите звучат далечно
или това е само усещането на този
който слуша нелегалните записи
впоследствие

какво е вкъщи?

подлезът на плиска
сергията с гривничките
на които пише SMILE
просякът на стълбите
който рисува лица с големи очи
тази вечер до него бе седнало
момиче с чанта на цветчета
четири налягали кучета
и едно, което се лута между тях
киното стана на супермаркет
нищо не е същото - обичат да казват
да си повтарят като мантра
а на мен ми е същото
нито хората са станали по-приветливи и усмихнати
нито аз съм си изгубил невинността
толкова лесно
домът ми е същия
същите миризми
същите цветове
същите книги
тръгваш си
свива ти се гърлото
а порастваш
как става?