stlk.
Saturday, February 27, 2010
Жан Франсоа Шамполион, Rue Mazarinе
Пътят между Фижак, където десет годишният Шамполион за пръв път вижда йероглиф
измъкнат от чантата на един наполеонов войник след египетската кампания през 1799,
стаята на рю Мазарин №28, където на 32 години успява да дешифрира кода на йероглифите (1822)
и Père Lachaise e съвсем кратък.
Friday, February 19, 2010
Полиглотът
Събудих се свеж и отпочинал от отварянето на врата. Бях спал с дрехите, с които пристигнах предната вечер. Спомням си, че намерих стаята празна, въпреки предупреждението на мъжа на рецепцията, че в нея има още един човек. Отключих бързо и влязох, но трябваше да мине малко време, докато очите ми свикнат с мрака. Заспах от умора на долното легло. На закъснелия щеше да се наложи да се качи по малката стълбичка към горното.
Вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Той ме изгледа с неприязън и започна да си събира багажа.
- А, все пак се събудихте – каза той.
- Да – отвърнах, без да разбирам причината за яда в гласа му. – Защо? Случило ли се е нещо?
- Нищо особено, освен, че не ми позволихте да спя с проклетото ви бърборене. Не млъкнахте цяла нощ.
- Говорил съм насън? Колко странно, досега никой не ми беше казвал, че го правя.
Удивлението ми беше съвсем искрено.
- В такъв случай с не особено голямо удоволствие ви казвам, че не млъкнахте нито за миг.
- Но какво казах, помните ли? След като не се успял да заспите, може би си спомняте нещо?
Обличайки палтото си, той ми хвърли един презрителен поглед и взе куфара си.
- Не знам. Беше нещо на немски. Не мога да кажа какво, нито думичка не знам от този език, но със сигурност беше на немски – каза той затръшвайки вратата.
Почувствах се неудобно, че съм попречил на съня му, но бях удивен от случилото се, защото не зная повече от петдесетина думи на този език и въпреки, че винаги съм се интересувал от него, така и не успях да постигна дори най-ниско ниво на водене на разговор. Възможно ли е човек да сънува, че говори език или просто човекът не е разпознал родния ми, рядък и бързо изчезващ език, който не ми се е налагало да говоря от години?
Вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Той ме изгледа с неприязън и започна да си събира багажа.
- А, все пак се събудихте – каза той.
- Да – отвърнах, без да разбирам причината за яда в гласа му. – Защо? Случило ли се е нещо?
- Нищо особено, освен, че не ми позволихте да спя с проклетото ви бърборене. Не млъкнахте цяла нощ.
- Говорил съм насън? Колко странно, досега никой не ми беше казвал, че го правя.
Удивлението ми беше съвсем искрено.
- В такъв случай с не особено голямо удоволствие ви казвам, че не млъкнахте нито за миг.
- Но какво казах, помните ли? След като не се успял да заспите, може би си спомняте нещо?
Обличайки палтото си, той ми хвърли един презрителен поглед и взе куфара си.
- Не знам. Беше нещо на немски. Не мога да кажа какво, нито думичка не знам от този език, но със сигурност беше на немски – каза той затръшвайки вратата.
Почувствах се неудобно, че съм попречил на съня му, но бях удивен от случилото се, защото не зная повече от петдесетина думи на този език и въпреки, че винаги съм се интересувал от него, така и не успях да постигна дори най-ниско ниво на водене на разговор. Възможно ли е човек да сънува, че говори език или просто човекът не е разпознал родния ми, рядък и бързо изчезващ език, който не ми се е налагало да говоря от години?
Saturday, February 13, 2010
Астрид Линдгрен за критиките и анализите
Всъщност те не ме интересуват. Особено анализите, това е пълна глупост. И тя изброявала с наслада интерпретациите на някои педагози, психолози и филолози: Емил като земеделец капиталист, Пипи като реакционна капиталистка, Карлсон като причинител на комплекса на Икар, който пораждал у хората желание да летят в небето, да падат отвисоко, подтиквал към подпалвачество и нощно напикаване. А след излизането на Роня някой написал: “Знаеш ли, че си написала религиозна книга? Дванайсетте разбойници са дванайсетте апостоли, Роня е Исус, а бурята е разцепила на две замъка както завесата на храма.
...
Но тогава, точно по това време, вестниците писаха за изгарянето на книгите в Берлин. Вярно е, че вече бях чула за някой си Хитлер, ала не се тревожех кой знае колко. Не и преди да науча за изгарянето на книгите. Тогава проумях. Осъзнах, че човек не може просто да седи да чака и да вярва, че светът ще се оправи. Задавха се лоши времена, това вече ми бе станало ясно.
...
След обучението като секретарка тя постъпила на работа в една кантора. Няколко години се скъсвах от работа, работех страшно много, хранех се страшно малко и започнах да разсъждавам. Започнах да разбирам, че светът далеч не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Тъкмо напротив. Почти всичко беше сбъркано, а хората бяха нещастни. Четях Стриндберг, който казваше: жалко за хората. И аз мислех така.
...
Освен това не бива да възпрепятства възприемането на действителността от децата, като се смесват приказка и реалност. Затова е нужно да се зададе въпросът: Каква е политическата ориентация на Астрид Линдгрен? Знае ли тя какво всъщност прави? С шестото си чувство ли пише или с главата? Ако пише с главата си – за какъв ум точно става дума – за социалдемократически или центристки, за комунистически или глиструпски или някакъв друг?
...
По повод една политически ангажирана статия, която Линдгрен написва и отправя серия въпроси към един министър:
...задала няколко въпроса, точно тези, които си задавали и останалите гараждани, ако не са си събрали вече багажа като Ингмар Бергман и не са заминали да живеят в чужбина
...
Но тогава, точно по това време, вестниците писаха за изгарянето на книгите в Берлин. Вярно е, че вече бях чула за някой си Хитлер, ала не се тревожех кой знае колко. Не и преди да науча за изгарянето на книгите. Тогава проумях. Осъзнах, че човек не може просто да седи да чака и да вярва, че светът ще се оправи. Задавха се лоши времена, това вече ми бе станало ясно.
...
След обучението като секретарка тя постъпила на работа в една кантора. Няколко години се скъсвах от работа, работех страшно много, хранех се страшно малко и започнах да разсъждавам. Започнах да разбирам, че светът далеч не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Тъкмо напротив. Почти всичко беше сбъркано, а хората бяха нещастни. Четях Стриндберг, който казваше: жалко за хората. И аз мислех така.
...
Освен това не бива да възпрепятства възприемането на действителността от децата, като се смесват приказка и реалност. Затова е нужно да се зададе въпросът: Каква е политическата ориентация на Астрид Линдгрен? Знае ли тя какво всъщност прави? С шестото си чувство ли пише или с главата? Ако пише с главата си – за какъв ум точно става дума – за социалдемократически или центристки, за комунистически или глиструпски или някакъв друг?
...
По повод една политически ангажирана статия, която Линдгрен написва и отправя серия въпроси към един министър:
...задала няколко въпроса, точно тези, които си задавали и останалите гараждани, ако не са си събрали вече багажа като Ингмар Бергман и не са заминали да живеят в чужбина
Friday, February 12, 2010
Хенри Милър и Оруел
откъс от "Вечна бдителност" на Кийт Гисън
http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/article/21-arts-books/588-2009-06-17-15-52-28
За Оруел от ранните есета, случаят с Хенри Милър е особено труден. Защото, докато политическите възгледи на Дикенс в края на краищата са му достатъчно близки, то съзерцателността и пасивността на Милър далеч не са такива. „За пръв път срещнах Милър в края на 1936, когато минавах през Париж на път за Испания“, пише Оруел. „Онова, което най-много ме заинтригува в него беше, че той не се интересуваше ни най-малко от Испанската война. Просто ми каза, с доста груби думи, че да се отиде по това време в Испания е нещо идиотско.“ Въпреки това Оруел отива в Испания и участва във войната. Той е писател, който счита, че е важно политиката да съживява творчеството му; Милър е негова противоположност.
И въпреки това Оруел предпочита Милър пред У. Х Одън[1], който в стихотворението Испания от това време имитира мислите на добрата партия за „необходимите убийства“. Милър е толкова далеч от подобни чувства, толкова задълбочен в своя индивидуализъм, че Оруел почти ги приема: „Вероятно не ни остава нищо друго освен един пацифизъм, премахващ ужасите на реалността чрез простото им приемане. Влез вътре в кита – или, по-скоро, признай, че си вътре в него (защото ти си, разбира се).“ Само че Оруел не казва това на сериозно. Той може и да е вътре в корема на кита, но няма намерение да се отказва от това да пречи на храносмилането му, не възнамерява да бъде повече квиетист.
Онова, от което той се възхищава у Милър, е неговата готовност да върви срещу духа на времето си. Да, всяко изкуство е пропаганда, но не е задължително то да пропагандира нещо „правилно“. Важното е самият автор да вярва в него.
Но има и неща, в които човек просто не може да повярва. „Никой не е писал велик роман в защита на Инквизицията“, твърди той. Вярно ли е това? Почти по същото време, Жан-Пол Сартр (един писател, за когото Оруел неправилно смята, че е „въздух под налягане“) пише в Що е литература?: „Никой не може да предположи дори за момент, че е възможно да се напише добър роман в защита на антисемитизма.“ Вярно ли е това? Изглежда, че това е проблем, с който левите писатели от 1940-те просто трябва да се сблъскат, чрез безцеремонни твърдения.
За Оруел броят на вярванията, враждебни на литературната продукция, изглежда нараства все повече и повече. Четирите квартета на Елиът той нарича „петенски“[2] – доста силно определение по адрес на една дълга експериментална поема, която дори не е написана в рима. А Салвадор Дали в Неподсъдността на духовенството просто е „плъх“.
http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/article/21-arts-books/588-2009-06-17-15-52-28
За Оруел от ранните есета, случаят с Хенри Милър е особено труден. Защото, докато политическите възгледи на Дикенс в края на краищата са му достатъчно близки, то съзерцателността и пасивността на Милър далеч не са такива. „За пръв път срещнах Милър в края на 1936, когато минавах през Париж на път за Испания“, пише Оруел. „Онова, което най-много ме заинтригува в него беше, че той не се интересуваше ни най-малко от Испанската война. Просто ми каза, с доста груби думи, че да се отиде по това време в Испания е нещо идиотско.“ Въпреки това Оруел отива в Испания и участва във войната. Той е писател, който счита, че е важно политиката да съживява творчеството му; Милър е негова противоположност.
И въпреки това Оруел предпочита Милър пред У. Х Одън[1], който в стихотворението Испания от това време имитира мислите на добрата партия за „необходимите убийства“. Милър е толкова далеч от подобни чувства, толкова задълбочен в своя индивидуализъм, че Оруел почти ги приема: „Вероятно не ни остава нищо друго освен един пацифизъм, премахващ ужасите на реалността чрез простото им приемане. Влез вътре в кита – или, по-скоро, признай, че си вътре в него (защото ти си, разбира се).“ Само че Оруел не казва това на сериозно. Той може и да е вътре в корема на кита, но няма намерение да се отказва от това да пречи на храносмилането му, не възнамерява да бъде повече квиетист.
Онова, от което той се възхищава у Милър, е неговата готовност да върви срещу духа на времето си. Да, всяко изкуство е пропаганда, но не е задължително то да пропагандира нещо „правилно“. Важното е самият автор да вярва в него.
Но има и неща, в които човек просто не може да повярва. „Никой не е писал велик роман в защита на Инквизицията“, твърди той. Вярно ли е това? Почти по същото време, Жан-Пол Сартр (един писател, за когото Оруел неправилно смята, че е „въздух под налягане“) пише в Що е литература?: „Никой не може да предположи дори за момент, че е възможно да се напише добър роман в защита на антисемитизма.“ Вярно ли е това? Изглежда, че това е проблем, с който левите писатели от 1940-те просто трябва да се сблъскат, чрез безцеремонни твърдения.
За Оруел броят на вярванията, враждебни на литературната продукция, изглежда нараства все повече и повече. Четирите квартета на Елиът той нарича „петенски“[2] – доста силно определение по адрес на една дълга експериментална поема, която дори не е написана в рима. А Салвадор Дали в Неподсъдността на духовенството просто е „плъх“.
Wednesday, February 10, 2010
софия лондон париж страсбург
днес
момичето във влака
от лондон до париж
час и половина
пише нещо на някаква машина
не беше iphone
ай-под
нито ай-над
после извади книга с
крещящо червена корица
приличаше на кървава баня
вгледах се
беше спасителят в ръжта
и се зачете
вяло
аз си водех бележки върху Подвиг
на Набоков
и пътуванията с влак
минавах ту край полета
над които е валяло сняг
вчера
ту край слънчеви места
докато слънцето залязваше с радиационно сияние
и нощта приближаваше
заминавайки преди три дни от софия
заваля неистов сняг
в лондон ме посрещна сняг
който не издържа дълго
днес сутринта отново заваля
в париж имах време да изпия едно кафе
и да хвана влака за страсбург
от разсеяност забравих да си компостирам билета
но това нямаше особено значение
два часа говорих с французин от турски произход
който преподава история в колежа в мюлуз и
е докторант
пише теза за френско-турските отношения през 16 и 17 век
разказах му за административното устройство
и юридическите актове на османската империя
имам чувството, че нещата ми бяха доста ясни
в страсбург, пет минути след като затворих
вратата зад гърба ми
заваля сняг
вали и в момента
на рождения ми ден преди два месеца заваля сняг в полунощ
не беше валяло от години
аз съм снежен човек
пускам збигнев прайснер - wandering in time and space,
която винаги слушам щом завали сняг
Saturday, January 23, 2010
Невидими чудовища
Невидими чудовища
Ако се погледне на нас просто, по житейски, ние сме в положение на пътници,
претърпели катастрофа в дълъг железопътен тунел и при това на такова място
където не се вижда светлината в началото, а светлината в края е толкова слаба,
че погледът току само я търси и отново я губи, но дори в съществуването на началото
и края не можем да сме сигурни. А около себе си, дали поради объркване на
сетивата, дали поради изострянето им, виждаме само едни чудовища, и още, в
зависимост от настроението и от раните, увлекателна или уморителна игра, досущ
като в калейдоскоп. Какво да правя? Или Защо да правя това? Не питат по тези места.
Франц Кафка, Пътници във влак.
Пристигнах в Париж с два часа закъснение заради животните, които бяха застанали на линията. В началото бях много притеснен, дори се обадих на Валдемар, за да се извиня, но после започнах да се успокоявам. Бях закъснял толкова много, че вече почти не чувствах неудобство. Закъснението ми бе толкова обективно, че не се нуждаеше от обяснения. Ако бях закъснял само половин час щях да се чувствам ужасно, защото половин час наистина много. Точно толкова време би ми било необходимо, за да стигна от гарата до квартирата на Валдемар. Но два часа вече бе съвсем различно. При всички случаи той щеше да отиде на работа преди да успея да стигна. Това е ползата от големите закъснения – след определен момент няма значение колко късно ще пристигнeш. Ако влакът закъснееше половин час, Валдемар щеше да ме чака до два без пет тоест имаше теоретична възможност да успея да стигна навреме, ако хвана автобус и се ориентирам бързо, но това би означавало да изчисля всичко твърде добре. За щастие животните застанаха на релсите и не се наложи да проявявам съобразителност. Сега просто трябваше да се отбия в театъра, в който работеше Валдемар, за да взема ключа и това ме успокои. Нямаше нужда да тичам и да търся автобус. Можех дори да се разходя пеша по рю Лафайет. Зарадвах се на закъснението, защото ако животните не бяха попречили на влака и той бе пристигнал навреме щях да съм задължен да успея да стигна преди два без пет у Валдемар.
Мъжът до мен четеше вестник съвсем невъзмутимо, сякаш влакът не закъсняваше. Опитах да заспя, но телефонът на мъжа започва да звъни. Обади му се една жена, на която той обясни, че ще бъде в Париж за няколко часа. Слушах разговора му и хвърлях по едно око на пътниците срещу мен. Те надигаха глава, за да видят как разчистват животните от пътя. Дали влакът е ударил някоя крава? Въпросът ме занимаваше известно време като си представях познатите картини на Рембранд и Сутин с проснатите меса и ребра. Съседът ми извади криминален роман и отвори сякаш на произволна страница. Извърнах се към прозореца. Тези романи никога не са ме привличали. Дементиралото наследство на Едгар Алан По и Честъртън. Толкова наивно е това изместване на фокуса през цялото време да се разбере кой е престъпникът вместо да се разгледа нехуманността на престъплението, това никак не ми допада. Поради липсата на друга книга, се принудих да извадя учебника по криминалистика, който носех от дълго време с мен. Беше ми дори малко смешно да седим така двамата. Спомних си преподавателя ми по наказателно право, който се забавляваше да ни дава примери от литературата, за да се упражняваме. Това бе любимото му занимание. Всеки път носеше книга и трябваше да определим съставът на престъплението по наказателния кодекс. Започвайки със сбиванията на дон Кихот с един бискаец, като преминем през Хамлет и Макбет, курсът ни продължаваше с Престъпление и наказание и двойното убийство, което извърши бедният студент по право Расколников, за да завърши с криминалистичните методи на Огюст Дюпен, Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и Жул Мегре. В крайна сметка курсът ни по наказателно право приличаше повече на разходка из историята на престъпленията в класическата литература, отколкото на сухо изброяване на членовете на наказателния кодекс, нещо, което можехме да направим и сами, както казваше преподавателят ми. Той мотивираше метода си на преподаване с това, че това е единственият удобен случай бъдещите хора на закона да се запознаят с най-гъвкавата материя – литературата. Юристът не може да бъде юрист, ако познава само света на правните норми. Той би бил жалко същество, търсещо опора в нещо напълно неспособно за самостоятелен живот като правната норма, която винаги се нуждае от висшестояща норма, която да оправдае съществуването й. Законите са неудобните дрехи, които хората навличат, когато излизат, за да се сблъскат със света. Литературата е плаващият във въздуха остров над главите им, който те не виждат, въпреки гигантските му размери. Защо литературата е остров? Защото е способна да се носи сама, тъкмо обратно на нещастните норми, с които се сблъскваме. Без нея не бих могъл да поставя пред съзнанието ви надеждна леща, за да смените фокусът, който моите колеги се опитват да ви набият в главите, дърдорейки с чук в ръка. Когато първият първобитен мъж е бил открит от сродните му същества в дъното на някоя тъмна пещера първо се е появил разказът за убийството му, и едва след това подобните нему са решили да открият убиеца, ако изобщо са го решили, в което искрено се съмнявам.
Телефонът на мъжа започна да звъни отново. Той се обади и каза, че ще пристигне със закъснение, защото някакви животни са блокирали линията. Какви животни – трябва да го е попитала жената, защото той отвърна, че вероятно става въпрос за крави. Разговорът продължи по-дълго отколкото трая любопитството ми и започнах да се отегчавам. Седях и не знаех какво да правя с ръцете си. Пригладих косата и се увих с шалчето ми, защото усетих студ. Започнах да си измислям история за човек, който се родил с разменени ръце. Палецът на дясната ръка бил последният пръст отдясно, а палеца на лявата – най-вляво на лявата. Реших, че човекът е писател, който си е направил собствена пишеща машина, че си шие ръкавици по поръчка. Представях си го как върви през зимата в черното си палто, черен шал и шапка, криейки ръцете си в джобовете на палтото. Фигурата му бе толкова впечатляваща, че не можех да се откъсна от нея и да измисля историята. Не знаех какво му се е случило. Може би животът му е бил провал, защото всички са се спирали на най-външното нещо у него. Запознал се е с жена си у шивача и в началото това му се е струвало забавно, но после е започнал да я обвинява в повърхностност. Решил да избяга от нея, но не можел да се скрие. Светът бил прекалено тесен за някой с толкова очевиден недостатък или предимство.
Влакът постепенно започна да намалява скоростта и накрая спря в Gare de l`Est. Излязох бавно с куфара. Мъжът бе прегърнат и целунат от някакво момиче. Прекалено големият куфар се влачеше след мен. Докато вървях към театъра, репетирах какво да отговоря на въпросителния поглед на Валдемар, който вероятно вече бе решил, че съм загинал във влакова катастрофа. За моя изненада открих, че ме чака пред театъра. Беше облечен с фрак, а папийонката потрепваше от вятъра и искаше да отлети в детската градина-парк отсреща. Той не ме попита защо съм се забавил и не се наложи да му разказвам историята за животните. Аз дори не ги видях. Не видях никакви животни, никаква основателна причина защо съм закъснял.
Париж, 2009
Ако се погледне на нас просто, по житейски, ние сме в положение на пътници,
претърпели катастрофа в дълъг железопътен тунел и при това на такова място
където не се вижда светлината в началото, а светлината в края е толкова слаба,
че погледът току само я търси и отново я губи, но дори в съществуването на началото
и края не можем да сме сигурни. А около себе си, дали поради объркване на
сетивата, дали поради изострянето им, виждаме само едни чудовища, и още, в
зависимост от настроението и от раните, увлекателна или уморителна игра, досущ
като в калейдоскоп. Какво да правя? Или Защо да правя това? Не питат по тези места.
Франц Кафка, Пътници във влак.
Пристигнах в Париж с два часа закъснение заради животните, които бяха застанали на линията. В началото бях много притеснен, дори се обадих на Валдемар, за да се извиня, но после започнах да се успокоявам. Бях закъснял толкова много, че вече почти не чувствах неудобство. Закъснението ми бе толкова обективно, че не се нуждаеше от обяснения. Ако бях закъснял само половин час щях да се чувствам ужасно, защото половин час наистина много. Точно толкова време би ми било необходимо, за да стигна от гарата до квартирата на Валдемар. Но два часа вече бе съвсем различно. При всички случаи той щеше да отиде на работа преди да успея да стигна. Това е ползата от големите закъснения – след определен момент няма значение колко късно ще пристигнeш. Ако влакът закъснееше половин час, Валдемар щеше да ме чака до два без пет тоест имаше теоретична възможност да успея да стигна навреме, ако хвана автобус и се ориентирам бързо, но това би означавало да изчисля всичко твърде добре. За щастие животните застанаха на релсите и не се наложи да проявявам съобразителност. Сега просто трябваше да се отбия в театъра, в който работеше Валдемар, за да взема ключа и това ме успокои. Нямаше нужда да тичам и да търся автобус. Можех дори да се разходя пеша по рю Лафайет. Зарадвах се на закъснението, защото ако животните не бяха попречили на влака и той бе пристигнал навреме щях да съм задължен да успея да стигна преди два без пет у Валдемар.
Мъжът до мен четеше вестник съвсем невъзмутимо, сякаш влакът не закъсняваше. Опитах да заспя, но телефонът на мъжа започва да звъни. Обади му се една жена, на която той обясни, че ще бъде в Париж за няколко часа. Слушах разговора му и хвърлях по едно око на пътниците срещу мен. Те надигаха глава, за да видят как разчистват животните от пътя. Дали влакът е ударил някоя крава? Въпросът ме занимаваше известно време като си представях познатите картини на Рембранд и Сутин с проснатите меса и ребра. Съседът ми извади криминален роман и отвори сякаш на произволна страница. Извърнах се към прозореца. Тези романи никога не са ме привличали. Дементиралото наследство на Едгар Алан По и Честъртън. Толкова наивно е това изместване на фокуса през цялото време да се разбере кой е престъпникът вместо да се разгледа нехуманността на престъплението, това никак не ми допада. Поради липсата на друга книга, се принудих да извадя учебника по криминалистика, който носех от дълго време с мен. Беше ми дори малко смешно да седим така двамата. Спомних си преподавателя ми по наказателно право, който се забавляваше да ни дава примери от литературата, за да се упражняваме. Това бе любимото му занимание. Всеки път носеше книга и трябваше да определим съставът на престъплението по наказателния кодекс. Започвайки със сбиванията на дон Кихот с един бискаец, като преминем през Хамлет и Макбет, курсът ни продължаваше с Престъпление и наказание и двойното убийство, което извърши бедният студент по право Расколников, за да завърши с криминалистичните методи на Огюст Дюпен, Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и Жул Мегре. В крайна сметка курсът ни по наказателно право приличаше повече на разходка из историята на престъпленията в класическата литература, отколкото на сухо изброяване на членовете на наказателния кодекс, нещо, което можехме да направим и сами, както казваше преподавателят ми. Той мотивираше метода си на преподаване с това, че това е единственият удобен случай бъдещите хора на закона да се запознаят с най-гъвкавата материя – литературата. Юристът не може да бъде юрист, ако познава само света на правните норми. Той би бил жалко същество, търсещо опора в нещо напълно неспособно за самостоятелен живот като правната норма, която винаги се нуждае от висшестояща норма, която да оправдае съществуването й. Законите са неудобните дрехи, които хората навличат, когато излизат, за да се сблъскат със света. Литературата е плаващият във въздуха остров над главите им, който те не виждат, въпреки гигантските му размери. Защо литературата е остров? Защото е способна да се носи сама, тъкмо обратно на нещастните норми, с които се сблъскваме. Без нея не бих могъл да поставя пред съзнанието ви надеждна леща, за да смените фокусът, който моите колеги се опитват да ви набият в главите, дърдорейки с чук в ръка. Когато първият първобитен мъж е бил открит от сродните му същества в дъното на някоя тъмна пещера първо се е появил разказът за убийството му, и едва след това подобните нему са решили да открият убиеца, ако изобщо са го решили, в което искрено се съмнявам.
Телефонът на мъжа започна да звъни отново. Той се обади и каза, че ще пристигне със закъснение, защото някакви животни са блокирали линията. Какви животни – трябва да го е попитала жената, защото той отвърна, че вероятно става въпрос за крави. Разговорът продължи по-дълго отколкото трая любопитството ми и започнах да се отегчавам. Седях и не знаех какво да правя с ръцете си. Пригладих косата и се увих с шалчето ми, защото усетих студ. Започнах да си измислям история за човек, който се родил с разменени ръце. Палецът на дясната ръка бил последният пръст отдясно, а палеца на лявата – най-вляво на лявата. Реших, че човекът е писател, който си е направил собствена пишеща машина, че си шие ръкавици по поръчка. Представях си го как върви през зимата в черното си палто, черен шал и шапка, криейки ръцете си в джобовете на палтото. Фигурата му бе толкова впечатляваща, че не можех да се откъсна от нея и да измисля историята. Не знаех какво му се е случило. Може би животът му е бил провал, защото всички са се спирали на най-външното нещо у него. Запознал се е с жена си у шивача и в началото това му се е струвало забавно, но после е започнал да я обвинява в повърхностност. Решил да избяга от нея, но не можел да се скрие. Светът бил прекалено тесен за някой с толкова очевиден недостатък или предимство.
Влакът постепенно започна да намалява скоростта и накрая спря в Gare de l`Est. Излязох бавно с куфара. Мъжът бе прегърнат и целунат от някакво момиче. Прекалено големият куфар се влачеше след мен. Докато вървях към театъра, репетирах какво да отговоря на въпросителния поглед на Валдемар, който вероятно вече бе решил, че съм загинал във влакова катастрофа. За моя изненада открих, че ме чака пред театъра. Беше облечен с фрак, а папийонката потрепваше от вятъра и искаше да отлети в детската градина-парк отсреща. Той не ме попита защо съм се забавил и не се наложи да му разказвам историята за животните. Аз дори не ги видях. Не видях никакви животни, никаква основателна причина защо съм закъснял.
Париж, 2009
Subscribe to:
Posts (Atom)