The Real Life of Sebastian Knight

In his last Cambridge year Sebastian worked a good deal; his subject — English literature — was a vast and complicated one; but this same period was marked by his sudden trips to London, generally without the authorities' leave. His tutor, the late Mr Jefferson, had been, I learnt, a mighty dull old gentleman, but a fine linguist, who insisted upon considering Sebastian as a Russian. In other words, he drove Sebastian to the limit of exasperation by telling him all the Russian words he knew — a nice bagful collected on a journey to Moscow years ago — and asking him to teach him some more. One day, at last, Sebastian blurted out that there was some mistake — he had not been born in Russia really, but in Sofia. Upon which, the delighted old man at once started to speak Bulgarian. Sebastian lamely answered that it was not the special dialect he knew, and when challenged to furnish a sample, invented a new idiom on the spur of the moment, which greatly puzzled the old linguist until it dawned upon him that Sebastian...

посилната лекота на битието

по-малко билети, повече литература

продължавам да си мисля върху написаното в предния постинг
и всъщност мотивацията ми е съвсем простичка
не обичам книги, в които героите непрекъснато сноват
по летища и магистрали, непрекъснато се озовават на огромни
неутрални публични места
с нарастване на километража на една книга нараства отегчението ми
предпочитам малки неща
бих прочел разказ в който човек си мисли за свое пътуване на ефес
и за баните на веспасиан докато клечи в тоалетната
или роман за едно единствено пътуване
но не някакво безумно препускане и сноване между
ню йорк, париж и прочие
това нищо не ми казва
не е литература, а трупане на фактури
спомен, остърган от тънкия емоционален слой, който ме сритва да го прочета.
това е.
и разказът за невидимите чудовища във влака за париж
който беше прочетен на Зачитане в края на март в кино Влайкова
отразява точно това. Едно пътуване разтеглено до максимум. Целият свят проснат между Точка А и Точка Б.
Когато намеря време ще преведа един предговор на Борхес.
В него той говори за това, че Кафка е обвиняван във фрагментарност, че
Процесът не е завършен роман. Борхес казва, че Кафка е задал точките през които
трябва да се премине, без да запълва разстоянията между тях и привежда като пример
парадоксът с ахил и костенурката, за да докаже, че в написаното от кафка има само две теми
йерархичните зависимости (структури) и безкрайността.

за остротата

новата книга на пол остър
(която се надявам да не се появи на български)
се казва невидим
в нея авторът не е съвсем невидим
всъщност вижда се нещо, но е бледа сянка
на това, което обичам да чета от него
мислейки за това как е започнал да пише преди
трийсет и няколко години
се убеждавам за пореден път
че функцията на професионалния писател
човекът, обвързан с договор
за производство на средна литература
за някакъв несъществуващ среден читател
е нещо долно и меркантилно в най-лош смисъл на думата.
защо не добавят в края на книгата фотокопие на договора между автор и издател
искам да видя колко струва името върху корицата
след като триста страници ме отегчиха до смърт
никога не съм виждал толкова нереално безинтересно и изсмукани персонажи
това трябва да е някакъв алцхаймер, който си смуче пръстите в унес
и именно, защото в последните пет години остър е бил много в мен
ми е два пъти по-неприятно, че е станал доста инфантилен.

както много други той започва да пише
със скок
направо скача в себе си
и колкото повече започва да изплува
толкова магията се отдръпва
кожата му изсъхва
появяват се старчески петна
сухожилията - тц
ставите скърцат
и инерцията е голяма сила
мисля, че се е изписал
че се е worked himself out

в някои книги физиономиите на авторите
надничат твърде нагло от страниците
и присъстват твърде осезаемо
в други съвсем ги няма - само гола техника
нито едно от двете не е учтиво

Борхес: Кафка и предшествениците му

Писателите и нощта

М

дните ми минават
и ми махат през мръсния прозорец
който няма да изчистя скоро
за да скрие бялата сграда, която гледам от твърде дълго време
и един прозорец на шестия етаж, вляво
единственият прозорец, който забелязвам
не знам защо когато обръщам глава натам
може би само неговата щора се вдига и спуска
и има живот там, зад стъклото


облегнал съм се на неудобния стол
с крака върху капака на пишещата машина
столът е толкова неудобен
че си сменям положението на всеки
петнайсет секунди
което не ми действа добре на концентрацията
столът ми е скапан
не понасям възглавниците
грозните им и изкуствени цветове
леглото, което се вдига и смъква
ежедневието на моряка

вчера щях да бутна с колело един мъж
който внезапно смени посоката
тук никой не го прави
никой не сменя посоката
сега направо съжалявам, че не го бутнах
а леко докоснах ветреещите се краища на панталоните му

после колелото влезе в трамвайните релси
и за малко изгубих равновесие
така е то винаги когато влезеш в чужди релси
една жена едва не писна от ужас
всички са такива паники

даже нямаше трамвай

а долу се чува стърженето от малките недъгави колелца на куфар
този кораб
(защото това е кораб, не е нещо друго)
всъщност е гара

и
след десет дни, в които съм изчел
стотици страници на френски
и съм навъртял някакво количество километри
с колелото
(успях да спукам гума, въпреки че това не е атестат)
в поредната пауза
докато отново местя крака
седя и се смалявам в каютата ми

сещам се да потърся шаржовете на един определено добър
български плакатист
шаржове на писатели
на борхес, платонов, булгаков, бекет, кафка, всички
и търсейки постинга в блога, където са публикувани повечето
изчетох много страници
от този блог
повече, отколкото трябваше
припомних си много снимки места и истории
много часове
и за пръв път наистина се почувствах странно стар
без това да има общо с болките в кръста
и неудобния стол

вчера пуснах едно откъсче от книгата на мангел за борхес
и сега си припомням думите там
"за борхес всяко четене беше препрочитане"



вместо да седя и да слушам граченето на гаргите
отсреща
и вечер да гледам светлините на полицейските коли
и да слушам музика
докато монголската наследница на чингис хан
от съседната стая не започне да удря по стената в религиозен унес
би ми се искало да съм на друго място
времето да е по-добро
условното наклонение да е забранено с декрет
и вместо тялото ми да се изкривява от неудобния стол
да се храня с боклуци
и да чета безусловни закони
бих искал да се порадвам на
стая с бюро
върху него един топ хартия
може би дървена кутия с моливи
стая с бели стени и пердета
толкова искам да има пердета
които да потръпват към четири следобед
прозорецът да гледа към улица
по която минава със стържене и поклащане
червено бял трамвай
слънцето е оттатък, на другия балкон
тук се вижда само сянката му
и един залез по Хопър

искам да дишам
моят свят не е за изпиване
единствената ми стратегия е
да притворя леко уста

ако влезе някоя муха
тя може би ще се почувства като йона
аз може би - като кит
но това няма да събуди желанието за роман у нея
моето желание е налице
всъщност то е единственото сигурно нещо
и изобщо не си задавам въпроса защо се е получило така
наслаждавам се на факта, че не мога да живея
без да мисля за роман

за М

ако приемем, че понякога първо правим нещо
а после търсим обосновка
то в случая с М
(вече е на път да придобие ясни очертания)
то неговата raison d`etre е:
опитвам се да отговоря на въпроса
какво се случва с буквата М
когато октомври се превръща в
oktober
octobre
october
изчезва ли буквата
за кого изчезва
и къде отива

истината е, че не вярвам в дневници
не вярвам в търпението им
нито в непреднамереността им
вярвам в романа
в този маскарад
в безсмъртието му
да, ние живеем в другите и другите живеят в нас
и това е най-добрата възможна форма на безсмъртието
вярвам в това, че един роман
от няколкостотин страници е оправданието на един пишещ
пред това, че си е позволил да заеме няколко изречения
от любимите му автори.
в М има повече цитати, хъкълбери фин би се зарадвал
на това, защото понякога те изглеждат като нахвърляни в кофа за боклук
а това у доста по-удобно за вечеря от подредените блюда
които идват едно след друго
както е бил обичаят в дома на съдията.

но така нахвърляни цитатите в един контейнер, в една ракла
в домашен сандък
е единственият начин, по който си представям паметта ми
и нем и се иска да е по-подредена
защото сега, в този момент
когато си помисля за лъжица
се сещам за портрета на пикасо от дали
ако беше малко по-подредено в главата ми, вероятно щях
да се сетя за вилица
което е твърде постно като асоциация.

този сандък е пълен с чуждата памет
на стивънсън, франц, хорхе
когото майка му наричала джорджи
аз в тях
те в мен