Roberto Bolaño - The Savage Detectives

 

Когато нещо ми харесва
и имам петнайсетина минути
мога поне да започна
това е началото на Дивите детективи


Роберто Боланьо

Дивите детективи

"Do you want Mexico to be saved? Do you want Christ to be our king?"
"No."
– Malcolm Lowry

2 ноември

Бях сърдечно поканен да се присъединя към течението на примитивните реалисти. Аз, разбира се, приех. Нямаше церемония по посвещаване. Така и беше по-добре.

3 ноември

Не съм сигурен какво точно представлява примитивният реализъм. На седемнадесет години съм, името ми е Хуан Гарсия Мадеро, и съм първи семестър във факултета по право. Исках да уча литература, не право, но чичо ми настоя и накрая се предадох. Сирак съм и някой ден ке стана адвокат. Това и казах на чичо и леля, после се затворих в стаята и плаках цяла нощ. Или поне дълго време. После, както се бяхме разбрали, започнах в свещените зали на юридическия факултет, но след месец се записах в поетичния уъркшоп на Хулио Сезар Аламо в департамента по литература и така се запознах с течението на примитивните реалисти (висцереалистите) или още вицералистите както те сами се наричаха понякога.
   Оттогава съм посещавал уъркшопа четири пъти и още нищо интересно не се е случило, въпреки че, разбира се, винаги нещо се случва. ние четем поеми, Аламо ги хвали или ги разкъсва на парчета, в зависимост от настроението му. Един чете, Аламо критикува, друг чете, Аламо критикува. Някой трети чете, Аламо отново критикува.  Понякога Аламо се отегчава и ни кара (тези, които още не са чели) за критикуват също и тогава ние критикуваме, а Аламо чете вестник.
   Беше идеалният начин да се подсигури, че никой не е приятел с никого, или че приятелствата ни са нездрави или основани на гняв. Не мога да кажа, че Аламо беше кой знае какъв критик, нъпреки че той говореше доста за критицизъм. Наистина мисля, че говореше заради самото говорене. Той знаеше какво означава да перифразираш. Не много добре, но знаеше. Но не знаеше какво означава пентаподията (стих от пет стъпки в класическата метрика, както всеки знае), нито какво е нихархеански стих (нещо като фалацеанския) или какво е тетрастих (станца от четири стиха). Как разбрах, че не знае? Защото на първия ден на уъркшопа направих грешката да попитам. Не знаех какво да си мисля. Единственият мексикански поет, който знае неща като това наизуст е Октавио Пас (Нашият велик враг), другите просто са глупаци, или поне така ми каза Улисес Лима минути след като се присъединих към примитивните реалисти и те ме приеха като част от тях. Да задавам на Аламо такива въпрос бе, както скоро научих, знак за моята нетактичност. Първо си помислих, че той се усмихва от възхищение. По-късно разбрах, че това всъщност е ненавист. Мексиканските поети (поети общо казано, предполагам) мразят да виждат незнанието им извадено на бял свят. Но аз не се предадох и след като той разпарчадиса няколко мои поеми на втората среща, попитах го знае ли какво е rispetto.
Аламо мислеше, че настоявам за респект към поемите ми и той се впусна в тирата за обективния реализъм, минирано поле, което всеки млад поет трябва да пресече и т.н., но аз го отрязах и след като му обясних, че никога в краткия ми живот не съм настоявал за уважение към скромните ми творения, му зададох въпроса отново, този път колкото може по-накратко.
"О, я остави тия глупости", каза Аламо.
Rispetto, учителю, е вид стих, романтически по-точно, който прилича на страмбото-то, с шест или осем хендекасилабически стиха, първите четири във формата на сервентесио и следващите композирани като римувани куплети. Например... и аз му дадох пример или два, когато Аламо скочи и ме отряза. Какво се случи след това си спомням смътно, (въпреки че имам добра памет): спомням си, че Аламо се смееше заено с четирима или петима от членовете на уъркшопа. май си парвеха майтап с мен.
   Всеки друг на мое място би напуснал и не би се върнал никога повече, но въпреки неприятните ми спомени (или неприятната ми неспособност да си спомня какво се случи, поне толкова неприятна, колкото си мисля, че бе), следващата седмица бях там, точен както винаги.

среща в петък вечер

след осем часа в юридическата библиотека
десетки прочетени и стотици прелистени страници
излизам с празна глава
колкото повече опитвам да вникна
зад смисъла на нормата,
толкова тя се изплъзва
тя не съществува сама за себе си
и може да се чете само във връзка с друга норма
стъмва се
става 7
време е да си ходя

толкова съм отнесен
че си забравям шапката и ръкавиците
столът е затворен
но макдоналдс не е

взимам си хамбургер, чийзбургер, картофки, сладолед
слагам си от белия сос
обикновено го забравям
и започвам да търся място за сядане

в петък вечер е пълно
има само едно свободно място
на една малка маса
сядам срещу себе си
нищо чудно че е свободно

толкова съм изморен
че не се и поздравявам
просто сядам
питам се как съм
не отговарям нищо
явно наистина съм изморен

какво не е наред?
какво виждаш на върха на вилицата?
всичко наред ли е?
нали знаеш, че знаеш
как трябва да правиш нещата
това, че не ги правиш така както знаеш
не е нещо, заради което си заслужава
да се съжалява
след сладолед не можеш да пиеш кола
ако знаеш това
значи знаеш достатъчно

Семейството се мести 2

    Още една вечер с книгата на Дж. Фелони Семейството се мести (A moveable family), който все повече ми става любимец. Беше ми трудно да  преведа заглавието, което на пръв поглед е уж очевидно - нищо по-сложно от заигравка с книгата на Хемингуей Безкраен празник (A moveable feast), която е преведена на български като Безкраен празник. Искаше ми се да наблегна повече на промяната, на несигурността на преместването. Семейството се мести. 
   Харесва ми най-вече непретенциозността, с която пише. Текстът се плъзга уж по най-лекото съпротивление и не заявява никакви претенции, че измерва велики и неизбродими ширини. Допада ми иронията и най-вече липсата на каквито и да е маркери за време, които да обвързват този текст с това, което стои извън него. В самия текст могат да се намерят достатъчно маркери за това. Простичък и непретенциозен. Може да се чете навсякъде. В парк, в тоалетна, в трамвай. Удобен текст.Като илюстрация ползвам 

една картина на Арно Алемани (Arnau Alemany)

5.

Една сряда в началото на март му се обади стар приятел от университета. Не се бяха виждали поне десет години. Имал работа за седмица-две насам, и случайно научил, че живеят в града. Много би се радвал да се срещнат.
   В първия момент, когато поканата бе отправена, той бе твърде изненадан, за да откаже. Разбраха се да се видят на следващия ден. 

   Онзи закъсня с пет минути. Той стоеше и го чакаше. Видя го да се приближава бавно с усмивката на победител. Някой, от когото не можеш да се отървеш лесно. 

   Закъснях ли? 

   Не много. 

   Съжалявам. Трафик. Малък град, не предполагах, че има задръствания. 

   Не е толкова малък. 

   

Край на въведението - помисли си. Сега ще се плъзнем по повърхността.

   Но къде е тя? - попита онзи.

   Трябваше да остане вкъщи, при децата. 

   Щях да се радвам да се запознаем. 

   Малкият е болен. Има температура. Не мога да остана дълго. И аз трябва да се прибера. 

   Аха. Колко са?

   Три броя.

   Аха - кимна разбиращо и започна да чопли това, върху седеше. . 

   Ти?

   Какво аз?

   Деца?

   Не, не още, благодаря.

 

Сградите надвисват заплашително, градът се смалява до длан, която започва да го души. Какво ще иска този сив човек от него, кому е сторил лошо, за да се налага да се среща с хора като него, които отдалеч дъхтят на нещастие, самота и отчаяние.  Или си въобразявам?

   По каква работа си тук?

   Фирмата отваря нов клон тук. Имат нужда от хора, които да обучат персонала. И ето ме. Правят го непрекъснато. Последните два месеца бях в Испания, преди това във Франция. Пътувам много. Всъщност не се спирам. 

   Той кимна в отговор. Трябваше да направи нещо. Човекът му стоварваше своя живот, ред по ред, месец по месец. Трябва да направя нещо, да кимна, да запаля цигара.

   Реших да те видя - каза мъжът. Какво правиш.

   Това го обърка малко. Не беше сигурен в количеството въпросителност, влято във въпроса. Краят на изречението увисна като стара шапка. 

   Какво правя ли? Още не беше измислил подходящ отговор на този въпрос. Въпроси като този, зададени уж с добро намерение, показващи внимание, го потискаха. Караха го да се чувства като мравка във водовъртежа на огромна мивка, без спасение, без изход, незначителен и вкопчен в непосилна битка с великите и тайнствени сили на ежедневието. Двамата пресякоха  площада със зеленикавата статуя на някакъв генерал, чието име вече не се четеше. Той беше известен като Египтянина, заради една египетска глава, която седеше ни в клин, ни в ръкав, в краката на генерала. 

  С времето славата й бе надминала тази на зеления колос, който стърчеше над нея. 

   Това място се нарича Египтянина. 

   Защо?

   Заради онази глава. Нямам представа. Има неща, които трябва да останат необясними.

   Като времето?

   Да. Днес е слънчево, горе-долу. 

   И минава бързо. 

   Господи, може би това е началото на Алцхаймер. Седиш до един човек и не искаш да го познаваш. Невидимите нишки, които са ви свързвали някога си, са се скъсали. Някой е минал и ги е забърсал без внимание, без усилие. Не всички животи са свързани и разбираеми. Не всички започват в люлка и завършват в легло с възглавница и скръстени в сюблимно смирение ръце. В такива моменти си мисля за баща ми. Спомням си как го видях зад стъклото, със скреж по ръцете и натежали клепачи. В очите му вече не горяха огньове. Под спуснатите клепачи не блестят далечни светлини с ярки сияния. Нищо. Няма да седна да оплаквам това. То си е някъде там, кой знае къде.

   В главата ми има един свят. Извън главата ми е светът, който очите ми виждат и ръцете ми докосват. Светът в главата ми принадлежи. Другият не. Може би за малко, на закуска и около три следобед, когато децата спят. Тогава световете спират да се притискат. Дишането се успокоява. Всичко си идва на мястото. 

   Добре ли си? Искаш ли вода?

   Добре съм. 

   Изведнъж се отнесе.

   Случва се. Следобед ми става нещо. Изведнъж се уморявам. 

   Може би е от времето. 

   Може би. Кой ден сме днес?

   Сряда.

   Странно. Не изглежда като сряда. Всичко наоколо говори, че е неделя. 

   Другият кимна, но като че ли не разбра. 

   Още два дни съм тук. Какво трябва да разгледам? - попита.

Той не отговори веднага. Пое си въздух по специфичен начин. Прави го винаги, когато е замислен за нещо. 

   Не знам. Наистина не знам. 

   Най-добре да се помотая сам и да разгледам. 

   Аха, май така е най-добре. 

   Трябва да вървя. 

Двамата станаха от каменния ръб, на който бяха седнали. Изтупаха панталоните небрежно и си стиснаха ръцете. 

   Надявам се, че не ти беше скучно. Наистина. 

   Не, не ми беше. 

Преди да се прибере, седна на една пейка край реката. 

   Хората са вампири, които те преследват, за да ти изсмучат живота. Не те оставят на мира. Страдат от всевъзможни болести и мании и искат да ти ги лепнат. Да стоиш край тях в ослепително бял костюм е неестествено. Не можеш да се предпазиш от това. Мразя хора като този. Уморяват ме. Напомнят ми на мен понякога. Могат да седят цял ден и да мълчат, или още по-зле, могат да не млъкват. Единственото, което искат да узнаят е тайната ти. Да си извадиш душата и да я постелеш, а те да си я увият в торбичка и да си я вземат както им харесва.  И да няма повече никаква тайна. Изчоплили са парчето смисъл и го стискат докато не потъмнее в ръцете им.

   Възможно ли е да съм болен от Алцхаймер или от нещо друго, не толкова популярно? 

   Когато усети, че слънцето го напича, тръгна да си върви. Жена му може би вече го чакаше. Децата тъкмо щяха да са станали и да са кисели след сън, както той бе кисел на техните години. Следобедният сън го объркваше и вкиселяваше. Имаше усещането, че всичко се скапва неудържимо като в някоя от противните картини на Дали. Кашкавалени хора си бъркат един на друг в очите с лъжици.

   На пътеката се натъкна на този, с когото се бе разделил преди малко. Двамата си кимнаха с разбиране, въпреки че нямаше кой знае какво да се разбира, и се разминаха. 

Отключи вратата и хвана дръжката. Топлината на облата дръжка го успокои. Топче метал.
   Ехо, върнах се.
Никой не се обади.
От горния етаж се чуваше музика. 
   Събу обувките без да се навежда. Настъпи лявата с дясната и я изу. После изу дясната с босия крак. Като мързелив ученик.
   Хвърли якето на канапето и легна. Сви се като ембрион и заспа в същата секунда, изморен от битката с невидимите сили, велики и непобедими идеи за щастието и спокойствието на човека.

Семейството се мести

Тези два откъса от книгата на Джордж С. Фeлони "Семейството се мести" ми попаднаха случайно на английски и изкушението да им отдам поне един четивен превод, се оказа по-голямо отколкото можех да понеса. Отне ми една вечер, но ми даде много приятното усещане за нещо любимо, вече четено и срещане някъде другаде. 

Приятно четене.

Семейството се мести

2

Той има три деца и две котки. Намира, че в семейството е успял да спази пропорциите.
"В една къща котките винаги трябва да са по-малко от децата", констатира със задоволство.

Първо дойде синът, който сега е  на осем години и половина. Иска да стане астрофизик и съдейки по характера му, най-лошите очаквания са, че това ще се случи. Баща му го наблюдава унесено, с почти глуповато изражение, сякаш се опитва да отгатне бъдещето на детето в очите му. В поведението на хлапето има очарователно съчетание между безгрижие и амбиция, едно толкова необичайно спокойствие, което може да се забележи само у хора, които са дълбоко уверени в себе си, но някъде дълбоко, а на повърхността са притеснени и изглеждат вечно притиснати до стената. "Дали все пак не греша? Може би не е толкова умен, колкото си мисля. Всъщност няма значение. Това е негова работа, така или иначе. Аз бях по-глупав."

   След това дойде момиченцето, което сега е на шест. То не млъква никога. Прилича на Шърли Темпъл;  и накрая едно русо същество с неустановен пол, на три. Всъщност е момче, красиво като момиче. 

   "Най-красивите и най-грозните създания са без пол", шегува се бащата. Той е горд. Може би дори по-горд от майката, или поне външно изглежда, че е така. Нейната радост е по-тиха и премерена, няма нищо общо с неговото кудкудякане. 

   Той е слаб и чорлав. Носи очила с големи стъкла и тънки  като паяжина рамки Обича бастуни и чадъри. Винаги когато излиза на разходка, взима едното или другото. За разнообразие взима и децата. 

"Те са единственото забавление достъпно за бедни родители" - казва най-добрият му приятел. 

Той е по-богат от него и има пет деца. Казва също, че гените на гениалността трябва да се възпроизвеждат. "Не се обиждай, че имаш само три. Ще ме настигнеш, ако наистина го искаш."

Двете семейства излизат заедно в неделя. Не всяка, разбира се. Това не трябва да се превръща в досаден ритуал. Господи, с времето става все по-приятно да познаваш някой отдавна. Не се налага да обясняваш очевидни неща. 

    Всички пият бира и се препичат като гущери върху филии. Това става в събота. 

   Сутринта са закусвали бухти. След като се прибират от парка, децата изяждат малкото останали бухти. Майката ги ляга да спят. Най-трудно е да ги накраш да заспят в сълбота. Затова тя прави точно това - вместо да им се моли, просто "ги ляга" да спят., за да имат двамата поне два часа са филм или нещо друго. Всъщност, нека по-добре първо другото, а после филма. Бащата отваря вратата. 

- Ще спят ли?

- Не. Искат да им почетеш малко. 

Тя е седнала до леглото на малкия. Изглежда уморена.

- В други времена бащите са хвърляли един бой на децата преди сън. Аз съм с други възгледи. Истински съвременен баща, не може да ми се отрече.

- Какво ще им четеш? 

- Нещо за котки, предполагам - казва той и разгръща книгата. 

- Може ли да остана? После заедно ще отидем оттатък.

- Да, разбира се - едва отвръща той. Вече е потънал в книгата и мърда устни, бърбори си нещо като бебе насън. Господи, на трийсет и пет и отново е бебе. Бебе с очила с едри, леко изпъкнали стъкла и крехки ръце. Красиви ръце, може би по-красиви и от бебешки - помисля си тя, но казва само: 

- Дано не се обидят. Кажи им, че го четеш на тях, не на мен. 

- Не знам какво биха си помислили.

Той им прочита "Имената на котката", любимото му стихотворение. На тази възраст той е получил също своята доза старогръцки митове, и най-вече Елиът. Любимецът на баща му. Сега, когато книгата е в ръцете му, той не го чете. Отдавна не му се налага. Очите му следят редовете от предпазливост.Изпитва свещено вълнение към алитерациите на Елиът.

   Майката се отпуска на стола и заспива. Двете по-големи са се надигнали и са се ококорили. 

- Искате ли да ви прочета за Макавити? - с подкупващ глас пита той и им намигва съучастнически.
   Най-малкото се разплаква и разваля всичко.

   Майката се събужда.

- Каква идилия - измърморва.
Няма да има нищо интересно тази вечер. И двамата са уморени, не, нищо няма да се получи, което не значи, че вечерта е провалена.

5

 ...

- Тази сутрин си умислена. 

- Четох една статия - казва жената. За сиамските близнаци. Знаеш ли откъде произхожда името?

- Не. 

- От Ченг и Енг бънкър. Сиамски близнаци. 

- Каква изненада. 

- Не бъди саркастичен. Всъщност са били китайци. 

- Представяш ли си? Каква ирония. 

- Живели са много дълго, толкова дълго, че не можеш да познаеш колко. Изумително е, като си помислиш само, че това се е случило преди сто и петдесет години. Не знам защо, но мисля за това цяла сутрин. Не съм сигурна дори дали мога да си го представя. Толкова много години в обща кутия с някой друг. Общи ръце, общи крака. Мили боже, за тях тялото не е било 

свещено, не е можело да бъде. другият буквално е част от теб. Не можеш да се скриеш в себе си, защото делиш черупката. Цяла сутрин това не може да ми излезе от главата. Другият е част от теб и най-голяма заплаха. О!

  

   Чинийката за кафе изтраква. Днес тя наистина е някъде другаде.

- В общото им тяло тиктака бомба, която може да избухне всеки момент. Като концерт, който може да свърши всеки миг. Някой настъпва кабел, музиката угасва, звукът изчезва. 

- Как свършило всичко? Не с кабел, надявам се. 

- През януари 1874 година Ченг се разболял от пневмония. Един следобед Енг се събудил и открил, че брат му е мъртъв. Какво ли е чувството да се събудиш и да откриеш, че вече си мъртъв? Енг умрял три часа по-късно.Не е ли странно?

- Да, странно е.

Тя стана от масата. 

- Ще отида да видя какво правят децата. 

- Вероятно се бият. Остави ги на мира.

- Не се смей - казва жената.

- Трябва. Иначе ставам агресивен и започвам да се бия. Добре, отиди да ги видиш. 

дейвид фостър уолъс

няма да те прочета

списъци и фабрики. йерархии и безкрайност

в началото на миналия ноември написах една книга
казва се "невидимо присъствие".
тя не е фабрично производство. ръчна изработка е.
фабриката за романи не си оправдава името. литературата
не е механична дейност. всъщност тя не е продукт
да замениш "произведение" с "продукт" е престъпно.
продуктът има дефекти.
произведението има недостатъци.
произведението е едно. продуктът е за безразборна употреба.
едното не се превръща в другото. то не мутира.
не е пеперуда.

когато мисля за фабрика, си представям изоставена
сграда с огромни празни пространства
липсващи прозорци
всеки може да се вмъкне както си иска.
да си донесе каквото има и да подрежда
и пренарежда наличното.

в началото на книгата стои едно стихотворение
от стефан иванов
книгите имат нужда от кодове
от ключ сол
стихотворението "тайният път" е такъв код и интерпретативен ключ.
към къщата, в която се развива действието в "невидимо присъствие".
то може да бъде прочетено тук

спомням си, че преди десетина години
опитвах да чета животът. начин на употреба
на тринайсет това не беше моята книга.
сега бих се върнал към нея.
бих опитал да сглобя пъзела на жорж перек
но не мога.

на нощното шкафче
заедно с книгите на мишел турние, пол остър и лорънс норфък
е "списъци"
тя отговаря повече на търсенето ми.
всяка книга има свое време на правене. 
някои се навиват като прежда, други не мърдат
от едно място.
времето на правене на списъци, времето й на случване е
мигът, в който пъзелът се сглобява и блясък минава
в очите на сглобяващия.
(пъзелът е нещо безкрайно)
списъци не е изоставена фабрика за романи
а сглобен пъзел.
описание на един апартамент.

представям си какво пише
на входната врата на този апартамент
мисля че пише:

списъците се правят както се води дневник.
с търпение.
някои списъци не са номерирани
защото следващите не изместват предишните
те просто са свързани в една нишка
но без капка йерархичност.
списъците са безкрайни
защото е безкрайно желанието на списващия
да ги води
да изброи всичко
и никога да не свършва.

краят на историята не е свършекът на света 1

портиерката на студентското общежитие
всяка сутрин си говори с чистачките
тя винаги е там
те са там
не се и опитвам да разбера за какво си говорят
местен диалект

служителките в секретариата
седят на големи столове, а зад гърбовете им
надничат папките с досиетата на студентите
едната жена всеки ден пътува по два часа
от близък град, където живее.
другата беше кретенка
през цялото време
махнаха я.

жените от пощата са си там
проверяват нещо в дебелите книги
и се скриват в малката жълта стаичка
за да вземат поредния колет
едната от тях е по-млада и красива
дали ще уловя точния момент на повяхването й?

жената, която стои права всеки ден
в преддверието на супермаркета
държи нещо в ръцете си и поздравява
не се задържам достатъчно дълго, за да
видя какво точно иска. но тя е там.
повече време от всяка служителка в супермаркета
от осем и половина до осем тя е там.

служителките в супермаркета и петте апарата
на които сам можеш да маркираш продуктите
да си ги подредиш и да платиш на вресливия
автомат. някои хоран а опашката са ужасно бавни
трябват им десет минути, за да маркират пет продукта
кой да им каже, че ще направят по-голямо добро
ако се наредят на обикновените опашки? понякога им
казват и стават скандали. това уморява. да слушаш
скандали на френски е неприятно. кресливо е, стържещо
без кой знае какъв драматизъм. и вечно се нарушават някакви права.
не гледай непознати в очите. не гледай никого.
всъщност гледай, но не и докато те гледат.
хората се наблюдават, дебнат се да се хванат в крачка
състезават се.
супермаркетите са пълни.
магазините са пълни.
университетите са пълни
луксозните влакове са пълни
дори библиотеките са пълни
информацията е навсякъде
можеш да си отрежеш парче


информация в космически количества
неспособен си да обработиш толкова много информация
неспособен си да я обхванеш
и да я споделиш не можеш
не цялата.