безсмъртната

на епифания уведа де робледо, 
която се грижеше за борхес

аз ще ви разкажа всичко за този уважаван сеньор
за когото си мислите, че знаете всичко
но този път ще го разкажа
бих могла да го направя утре
бих могла и вдругиден
то няма да изчезне
то ще остане тук, където е
в кутията от пури
в кутията от кост,
в която гуши се и тръпне тази неспокойна котка
лигавеща кълбо от нервни окончания
моят мозък

ах, този сеньор как би се смял
по неговия начин
вие знаете, разбира се, смехът на слепия човек
е мрачен, но този, неговия
е оранжев. и като казвам оранжев, вие знаете,
че не четете, както аз не мога да чета,
нито да пиша, макар че тридесет и пет години
вървях по стъпките на сляп човек във глуха къща,
внимавах нищо да не пада и нищо да не мести,
и мъничките знаци на лицето да разчитам се научих, но
така и не започнах да чета.

нищо, ще дойде ден,
и това отново ще се случи, защото,
сеньори, вие знаете, аз можех да чета,
преди със него да се срещна и няма да се смеете,
ако призная, че под простото ми име фани
се крие същинска епифания. това е малкото ми име,
а тайното ще си остане другаде. епифания уведа де робледо,
уведо, от грозде, но за него просто фани,
съмнявам се, че беше просто.

на нощното ми шкафче нито книги, нито очила,
зрението ми не отслабна, забравиха да ми го вземат,
защото знаят, че няма да ме заболи така,
тъй като стана ясно, че не мога да чета.
единствено сърцето се обажда и прихлопва
на тази възраст, на която вече беше мъртъв,
разбрах, сърцето не е мускул, а пружина,
спирала
стълба
с начало, край, а по средата истина ръждива.

и нито къщата е същата, нито шкафът, хапчетата за сърце,
на стола котка се люлее, и цвете се поклаща зад пердето
това е най-близкото, което имам до листа. а в стаята,
не тази, в която аз живея, в другата, зад хола, живее майка му,
безсмъртната. тази, която без смърт може да живее.
майка му, на възраст отвъд представата за възраст,
дребно същество с желязна воля и нетърпящо възражения
за нея той е жив и продължава да си бъде джорджи,
момчето на петнайсет във женева,
момчето, което не отиде в университет,
на двайсет, но живя в университетски аули
и учеше професорите да четат където трябва
между редовете.

преди да тръгне за швейцария на последното пътуване
преди да каже, ще умра преди да се завърна или обратното
той сподели, с ръка пред устните, че тайната е ясна
разбрах защо си купуват книгите ми и после
забравят да ги прочетат. защото си ги подаряват
аз съм подарък между хората. и после дойде жената,
не онази, за която първо се ожени на 68 и в първата им нощ
избяга от срам и страх пред майка си, че всичко, което
някога направил бе изглеждаше от нея начертано заповядано
и само написано от него. нима цялата му сила бе да сяда
всеки ден и да чете, за да се бори тихо срещу нея
тъй както се противопоставяш само на хората, които винаги обичаш.

а втората жена дойде, неизмислена и непредвидена от майка му,
същинска смърт на име мария. тя ще довърши всичко, каза леонора
и се обърна на другата страна. пътуване последно за швейцария
променено завещание, тривиални неща. но кой променя завещанието?
единствено побърканите зачертават и писатели, които забравят,
че завещанията не се поправят. писатели са тези, които пишат,
а той така живя. с парите от наградата, не нобелова, нея също
забравиха да му дадат, а другата, се готвеше да купи енциклопедия,
внимавай какво си пожелаваш, защото думите, предадени от радиото
задвижват странни механизми. на следващия ден енциклопедията
по пощата пристигна. а борхес вкъщи нямаше ни радио, ни телевизор.
само врата и майка зад вратата. вечер заставаше на прага и пред двойно
затворени врати той всичко й разказваше с отворени очи.

когато книгите не му допадаха, той ги оставяше под бара и момчето
най-сетне се научи, че тези книги не трябва да се връщат вкъщи.
както аз не се завърнах, когато мария, да, онази, същата, ми каза,
че не съм добре дошла. но аз, сеньори, съвсем не бях си тръгвала.
и каза, че било противно да се вземат разни дребни вещи, какво
тук значи някакъв си спомен. добре, че паметта на приятелите му
е вечно жива и добре, че я написах тази книга, тоест вие, журналисте,
борхес би се смял как странно връщат се нещата, и непознати букви
хранят хората, които не могат да четат.

Абсолютна секретност

THE PSALMS FOR MODERN LIFE (1933)
Arthur Wragg

Артър Раг е социалист със силно религиозно чувство
колкото и противоречиво да звучи това
в книгите, които илюстрира
вмъква стихове от псалми
с възпитателно значение.
Текстът под тази илюстрация е от

Давид, Псалм 38:1

Господи, в негодуванието Си не ме изобличавай, И в гнева Си не ме наказвай.

 Това би било подходяща корица за хардбойл роман, но всъщност този човек позира пред клиника за венерически болести. Абсюлотна дискретност.

link

Студентът по Хармония

 линк

Спомен за Виктор Пасков / Студентът по Хармония

КРАСИМИР ДАМЯНОВ







Викторе, седя, копеле мъртво, в  град Тарагона , където не остана време да те заведа лани, в една сладкарничка в старата част, отново времето е спряло и си мисля кога те видях за пръв път. (Не, не съм пил. Избрах нарочно публично място, за да не плача, а в сладкарничка  - сещаш се - продават само торти. Пия чай.)

Да, беше в Преводачите. Имаше такова благословено място в столицата, където някой ме заведе през осемдесет и първа есента и на дълга, бяла маса, заобиколен от десетина псевдоинтелектуалци, които си биеха глупави шеги с теб  (същите, които след осем години щяха да те превъзнасят и сега да плачат), седеше ти, очилата ти се потяха от ярост, а големите ти късогледи очи  кръжаха отчаяно в  тях като очите на розовата пантера, на която, докато имаше брадичка, винаги си ми приличал. В движенията ти имаше същата печална грация и не ти вървеше близо десетилетие и ти се смееха, точно като на нея. В някакво списание за износ, в някаква мистериозна агенция, където работеше, твърдеше, че е създадена първата безвизова литературна зона. От теб, естествено. Защо не ми изпратите нещо и вие? - попита най-неочаквано в момента, в които дъщерята на писател, която познавах от ученическите си години от Магарешкия рай (по същото време си се драл да пееш с китара наоколо, преди да те изключат и заминеш за Германия), се опитваше да ми обясни какъв идиот си.

Аз? Почувствах се като улавата мома на сватбата си. От две години се бях преместил да живея във Варна и бях издал на 33 години първата си книга. Откъде можеше да знаеш, Викторе, кой съм аз. Дон никой, както казват тук, в страната на Санчо Панса! В погледа ти обаче имаше нега (сега знам – седмата водка!). По-късно прочетох "Невръстни убийства" – новелата в "Съвременник", която почти ми я хвърли смутен от вратата във Варна и избяга на някакъв музикален фестивал  -  бе гениална!

Никога, никога дотогава не бях чел от български автор нещо подобно! Нещо толкова свежо и ново. Дяволски ненормално! Проза, от която ти спира дъхът и, о, боже, иска ти се светът да е по-добър! Ти ме намери тогава да пиша на ериката на покойния капитан Георги Георгиев, вече заклан в Одеса; вегетирах отчаян без другар по перо, експериментирах, разпъвайки разкази на  хитроумното си изобретение  - литературния модулатор или стенд (осем забити пирона в стената и на тях забодени машинописни страници), без да има с кого да си меря оная работа. Литературната, искам да кажа. Помниш невинната хипербола, с която двамата изразявахме отчаянието си да не можеш да научиш нищо повече за думите от обкръжаващите.

Докато не се появи ти.

Прелистих я, спрях, прочетох я, откъдето бях отворил, после от началото до края  и вече я четях за трети път , когато ти почука и отново влезе в таванската стая на тъща ми. Беше много странно. Нали преди два дена беше хвърлил списанието и отишъл на Златните? Нали беше възпитан, млад музикален журналист, малко грацилен наистина, създателят на първата безвизова литературна зона, чийто шедьовър още държах в ръцете си?..

Признай ми честно, попитах те след десетата ампула (беше събота или неделя и всичко затворено и ти пристигна  с журналистическа чанта, пълна с петдесетграмови шишенца гроздова, купени от някой павилион, разговаряхме неистово за литература, за словесни хватки, затова, че и аз и ти бяхме разнищвали, анализирали, извеждали емпирични формули, магически пропорции, преписвали ред по ред  - аз  разкази от Хемингуей, ти - Томас Ман, говорихме часове наред, докато  се вцепеним от удоволствие, че  сме един с друг), та признай си, копеле (вече се наричахме така, както щяхме да се обръщаме един към друг за цял живот), евреин ли си?..

Родът на баща ти беше от Видин. Веднага си представих заблуден сефарадски равин, наследник на алхимици и средновековни философи, посял непредпазливо семето си по  десния бряг на Дунава в момент на екзалтация, но ти, Викторе,  скочи и очите ти святкаха с лошия блясък, които понякога умееха  да излъчват: Слушай, копеле, казваш ми го за пети път! Не съм антисемит, но още веднъж - и не отговарям... А и съм много, много бърз, да знаеш! - допълни. - Тренирал съм фехтовка... Не знам дали съм скитникът евреин, по-скоро съм летящ холандец! Между другото, пял съм четиринадесет години в опера в Германия точно в тая опера!
Реших, че ме стягаш. Не ти вярвах докрай. Не ти вярвам и сега, че си умрял! Твърдеше, че си завършил композиция в Германия, също така и оперно пеене. Че това са били най-духовните, най-хубавите години, докато не си почнал да правиш паралел между музиката и литературата, композицията на партитури и композицията на текстове, и си се върнал да ги приложиш в България. Намерил си обетована земя, въздъхнах, но добре дошъл в пещерата! Показа ми от ония години прекрасни стихове, които никога не напечата, защото след "Невръстни убийства" бе открил формулата на прозата. Студентът по Хармония, така те нарече Християна Василева на шега, нашата възрастна приятелка и редакторка, която ти беше дала да прочетеш книгата ми, без да ме познава, и ти по същия начин я беше изгълтал за часове.
През лятото на осемдесет и четвърта ти пристигна с Ингрид и дъщеря си във Варна, за да прекараме лятото заедно. Извади от куфара си грижливо сгънато бельо и безупречно изгладени дрехи и онова малко пожълтяло книжле, история на лютиерството в България. Имаше нескопосана нарисувана цигулка на корицата на брошурата. Не знаех какво е лютиер и ти ми обясни: майстор на цигулки. Жените и децата шумяха оттатък, ти беше необичайно възбуден и те изведох да се поразходим до морето. От тъща ми до плажа имаше двадесет минути, половин час ако се разхождаш бавно. Заклевайки те да не ми доверяваш какво си намислил да напишеш (имаше този гаден навик и все ми се струва, че така човек урочасва добрите неща), ти ми разказа най-красивата и тъжна история, която бях чувал. Слушал съм какви ли не версии за "Балада за Георг Хених", дори че съм ти я разказал аз. А истината е една - когато стигнахме на плажа, беше около един и половина през нощта, хладно и мен, с извинение,  ми се присра,  беше ме втресло от чутото  и изпитото,  бях толкова впечатлен, че докато клечах и разговаряхме  (аз отвътре на най-мръсния нужник,  зад онaзи страна на желязната завеса, ти  - отвън, на пясъка, почти крещейки, за да те чувам), изтървах колана с ключовете в дупката.
Доразказа ми там най-чистата история, която някой от нас е създал, на възможно най-мръсното място! Пред клозет на варненския южен градски плаж от осемдемдесетте години. 

Сред гларусите, захвърлените бутилки, презервативите, загубените стотинки и забравените огризки, подритвайки стари вестници и докато после вървяхме и безнадеждно хвърляхме камъчета по прозорците да ни отворят - не помня как влязохме, кой ни отключи, ти помниш ли? - бях още като замаян, а ти повече от мен. Имах усещането, че ще се пръснеш. А на сутринта ти дадох ериката на капитан Георги Георгиев, който обиколи света (никога не се разделих с нея в многобройните ми преселения), за да напишеш, приятелю мъртви, най-хубавото нещо, написано на български, обиколило света като него!

След седмица ти се завърна от вилата на тъща ми изтощен от писане, отслабнал, бял като сиренце, както казват варненци. Германката беше тъжна: „пише, той само пише", дъщеря ти падна по гръб от терасата - нищо не можа да те извади от транса, в който пребиваваше, докато не свърши ръкописа и който обхвана и мен, когато прочетох текста. Беше едно към едно! По-късно, вече в София, ми показа писмата на Георг Хених, ателието му на "Волов" (какво ли не бих дал да знам сега в чии ръце ще попаднат!). По моему, не бяха на лист от ученическа тетрадка, а на къс амбалажна хартия. Никога не отиде да посетиш гроба му в Хайредин обаче, макар че те молих. Помолих те също да посветиш текста на мене, а когато четири години по-късно ти станах редактор (пипнах съвсем малко и за да не подразним началството, писахме Християна за редактор), в зависимост от това в какви отношения бяхме през годините, скарани или не, книгата е ту с посвещението, ту без на езиците, на които я преведоха...

Не знам защо обичаше да разправяш, че съм бил бръкнал и съм бил извадил ръкописа от кошчето за боклук! Истина  е, че за "Балада за Георг Хених" не се бих посвенил  да бръкна и в задника на дявола! Само да има кой да  напише такава книга отново, да ми разкаже най-чистата история в една мръсна нощ, да  пее Цар и Дърводелец, цялата опера от Варна до София , за да не заспя на волана…О, Вики, Вики! Защо не ме изчака?І Нали щеше да идваш в Барселона? На Разпети петък нищо не се прави, гадно момченце, не знаеше ли, не се умира дори!

на празника - с любов и омерзение

 42% of people who graduate from college never read another book.

само на мен ли ми е странно
как преди пет дни ученици убиват
момиче от техния клас, което има шизофрения
дете изчезва и бива открито под мост
група психично болни неуспели актьори
с политически амбиции, в които дори
най-отчаяните няма как да повярват,
палят, бият се и провокират етническа омраза

нито трагедията се възприема като трагедия
нито празникът е празник
двете се вплитат в гоблена на ежедневието
в пяната на дните
от която сякаш няма измъкване.
само дето измъкване има.
не е нужно да си ял букви като малък
нито спанак, като по-голям, за да го знаеш.
бъди съвестен не само когато пресичаш
и не си гледай в краката, когато трябва да гледаш в очите.

и изведнъж днес, от нищото - празник.
да живее българския език и прочие.
като е празник - разходете се и разгледайте какво има
на двете сергии с книги на орлов мост
на телефоните на СУ,
на спирката на тролеите на патриарх евтимий
купете си нещо. буквите, които ще видите вътре
може да ви се сторят познати.

хората, които продават там, студуват с буквиге всяка зима
по същите тези спирки, а лятото се крият по сенките, за да
не ги заболи от светлината на познанието. всяка зима,
в продължение на години, съм седял и съм си говорил с
някои от тях. наистина не знам как успяват да издържат
на толкова студ. всяка зима изживяват своя личен
сталинград, но не мисля, че го възприемат като трагедия,
нито като саможертва. да седят и да продават книги е
работата им. всеки си има работа и е по-добре да я обича,
отколкото да я върши с омерзение.
дори хората, които работят на славейков, повечето от които
нямам никакви причини да харесвам, но
ако се спреш да видиш как сутрин и вечер бутат количките, върху които са
натоварени кашони с книги, и това е всеки ден,
всеки ден
всеки ден,
дори те ти стават симпатични.

признанието и уважението към работата на другия
му помагат да върши по-добре тази работа.

днес

пълно с велики третостепенни събития
след пет минути търсене в гугъл за резултатите
на литературен конкурс с 40 годишна история,
откривам, че съм получил поощрителна награда.
това много ме развесели, но малко се поуморих
да ме поощряват. първо място не е присъдено.
както казва хемингуей, победителят нищо не печели
особено когато отсъства. после играхме федербал,
времето уж се развали, за да се оправи само пет минути
след като си тръгнахме.
разгледах най-страхотния апартамент от дълги години насам,
в който модерно изкуство и мебели бидермайер съжителстват
щастливо. гледах един епизод на Lie to me, най-вече заради тим рот
в епизода по случайност? ставаше въпрос за обир на банка, което
неизбежно доведе до реминисценции за пълп фикшън. този път
нещата не се объркаха. гледах и "някои го предпочитат горещо"
четири години по-късно. цяла сюжетна линия ми се губеше.наистина
усетих очарованието на тези филми, които са толкова нечовешко човешки
джак лемън е истеричен като анимационен герой, мафиотите са
адски тъпи и всичко е сякаш пълно с клишета, освен ако не си дадеш
сметка, че всъщност това кино създава клишетата, които са мултиплицирани
до смърт в следващия половин век. тягостна работа.
вчера с марго открихме, че на български и на френски ton père est vitrier? произнесено
с подходяща интонация, означава едно и също.
баща ти да не е джамджия.
влакът от базел за офенбург закъсня с 15 минути и едва успях да си хвана
малкото влакче до страсбург след това. хората се накачулиха върху голямата червена
мравка и потеглихме. после минах край старото общежитие. китайско семейство прибираше дъщерята. комбито беше натъпкано до горе. вълна от спомени ме заля, но изплувах бързо.
отидох до паркинга за колела и дълго търсих моето. не го бях карал от половин година.
най-накрая намерих едно останало колело, завързано с яката верига, подарък от любимата ми словенка тина през април миналата година. стана ми доста смешно. кражбата не ме впечатли и не ме подразни, даже направо се изненадах приятно. не знам защо. после се прибрах. това вече знам.

политическата амбиция и безотговорност
на група хора, ще навлече толкова вътрешни
и външни проблеми, че за пореден път
ще ми е неудобно да казвам откъде идвам.
неспособността да се разрешат наистина
съществени проблеми води до отклоняване
на вниманието на медиите и на това 
общество с неподредени или липсващи ценности.
и не е въпросът, че то  най-вероятно
няма да се хване на провокацията, същественото
е тази провокация да не се повтаря. нещо, което
в момента силно се съмнявам, че ще стане. това
е един от рисковете, когато правителството се прави,
че не вижда евтините игри на националистите,
един нарастващ конфликт
ще покаже пълния крах на това общество, разпад по шевовете.

мръсни танци с новините

чета по международно гражданско процесуално право
междувременно министри си заминават
кметове си купуват дипломи
(никога не съм имал копнежи към кметско място,
но се надявам поне дипломата ми да е истинска)
шефът на международния валутен фонд ще прекара
близките си два живота в затвора, (живот и здраве)
саркози и марин льо пен потриват ръце, нищо чудно
льо пен да стане президент и европейският съюз
да се поразтури, или поне в частта със свободното движение на лица
тя не е известна като особен радетел за правата на емигрантите
въпреки че който и да се застои в централната сграда на социалните служби
повече от петнайсет минути, ще му се вкисели деня.
може би това е причината за лошото ми настроение. а бях в социалните
преди около шест часа.

междувременно в кан ларс фон триер решил, че е нацист.
общественото мнение във франция е като копче
натискаш го и започваш да гледаш невинно.
малко табута останата неразбутани, но нацизмът
продължава да работи. ако искаш да блеснеш.

днес отново прекарах цял ден в библиотеката
сред хора, по-голямата част от които са неспособни да изпитват каквито
и да е съмнения. тяхната вродена неспособност да се съмняват
има обратен ефект върху мен и за 45 минути се превръщам
в пълно отрицание на всичко. после огладнявам и ме заболява глава
и ми става тъжно.всички са луди, просто им трябва простор, за да си проличи.
толкова много амбиция на едно място. така и не разбирам каква е целта.
не трябва да идвам. или трябва да се крия някъде,
за да не ме виждат и за да не виждам. не съм си на мястото. и това е свързано
с чувството, че си губя времето.