Bookface

бих си направил читателски бележник
офлайн.

Върху усещането за ценност, пространство и време

Върху усещането за ценност, пространство и време

Момчил Миланов

   Често съм бил упрекван, че прекарвам твърде много време в изпълване на наличното пространство с книги, които не успявам да прочета. Книги, за които имам едва смътното намерение да прочета. Томовете се трупат един върху друг и отлежават по прашните рафтове като вино. Или по-точно – като ценни книжа. Всъщност за мен книгите винаги са представлявали по-ярък пример за ценни книжа от която и да е облигация, издадена от която и да е държава в това несигурно настояще. По своята същност те са ценни книжа. В този кратък текст не става дума за някаква пламенна защита на книгите или за изместването на хартиения носител. Става въпрос за нещо далеч по-човешко.  

   Вчера с приятелката ми се разхождахме по една уличка във Фрайбург. Богат, свободен и красив град, той сякаш е проектиран по картички. Почти случайно се натъкнахме на една книжарница, в която бяхме влизали и преди. Този път тя изглеждаше по-просторна.

   Огромна част от книгите липсваха по рафтовете. Дървените лавици бяха по-празни от обичайното. За сметка на това много кафяви кашони се извисяваха на вавилонски купища до тавана. Те странно ми напомниха на кашоните от банани, които се използват за същата цел в София. Книжарницата изглеждаше като ограбена гробница, от която са останали само колоните. Пръснати предмети навсякъде свидетелстваха за спешността на взетите мерки[1]. Обърнах се към собственика на книжарницата. Той беше човек с прошарени коси, но изключително жизнено младежко лице. Толкова младежко, че ми бе невъзможно да определя възрастта му.

-          Местим се. До една седмица... трябва да освободим стаята – отвърна той, леко заеквайки. Той вдигна ръка и започна да ми посочва оголелите рафтове като генерал, чиято армия се е стопила, но в главата му той продължава да оперира с пълния брой дивизии и оръдия. Като един Наполеон в края на Ватерло. – Тези тук са по 1 евро. Тези са на половин цена. Картичките са по 20 цента. (Картичките в по-голямата си част представляваха репродукции на руски, холандски и фламандски художници. Стойността на тези картички надминаваше значително жизнерадостните, но кухи картички, педантично подредени по стойки пред магазините из целия град).

-          Това не е възможно – успях да измърморя. - Тези книги очевидно не струват толкова малко пари.

-          О, не. Възможно е – енергично отвърна господинът. В този момент погледите ни се срещнаха и, кой знае защо, моят се спря на очилата му. Рамките изглеждаха простички, но изключително издръжливи. Метални рамки, с които можеш да четеш книга, да водиш лекция или да отидеш на война и знаеш, че те ще издържат. Сякаш волята на немския дух се бе вселила в един предмет, толкова необходим и създаден да предпазва очите. Съвършено метални, те бяха не само защитата, но и инструментът за работа на този човек. Зад стъклата ме гледаха очите му. Няма да е преувеличено ако кажа, че очилата му изглеждаха така, сякаш  бе родил с тях.

-          В тази зала има три хиляди тома. Трябва да ги продам до седмица. Ще се радвам да купите колкото може повече. Ако имате достатъчно голяма кола – продължи той, без да отговаря, мога да ви ги дам за четиристотин евро.  

За пръв път в живота ми не се радвах, че купувам книги. Двамата с нея разглеждахме лавиците и слагахме книгите на един куп, който изглеждаше незначителен в сравнение с кашоните, които се извисяваха до тавана.

-          Вижте, ще ги купя, но само за малко. Когато се установите и отворите нова книжарница, ще ви ги върна.

-          Не мисля, че ще има нова книжарница. Ще продавам книги в интернет... О, впрочем... много добър избор – каза той и кимна към книгата, която държах в ръце. „История на изкуството в Швейцария”. Солиден том с бяла подвързия и черно бели, илюстрации. – Това, което ме удивява е, продължи той, че хората все повече се хвърлят на цветните илюстрации и пренебрегват черно-белите. Забележете тук например - той разтвори „История на Египет” на Брестед, която също бях отделил настрана. – Вижте какво усещане за пространство има в тези изображения! Това се вижда най-ясно при скулптурите. Усещането, което създават тези черно-бели фотографии, не може да бъде заместено от която и да е посредствена цветна фотография. И все пак те са предпочитани...

   Разговорът ни увисна във въздуха, тъй като междувременно в помещението бяха влезли още няколко купувачи и той трябваше да им обърне внимание. Те бяха мъже на средна възраст с неугледен вид и хищни погледи, които се стрелкаха по опразнените рафтове. Заделихме книгите и излязохме с обещанието, че ще се върнем в късния следобед, за да ги вземем с нещо по-голямо. Тъй и го оставихме да се щура сред лешояди.

   Няколко часа по-късно се върнах в книжарницата с един голям червен куфар и докато товарех томовете, си дадох сметка, че не мога да ги пренеса. На око тежаха не по-малко от 40 килограма, но вероятно бяха още повече. История на средновековна Европа, Columbanus Brugger от 1904, история на изкуството на Хаман, The literature of England, Якоб Буркхарт, учебници по география от времето на Първата световна война, роман на Макс Брод, „История на Египет” на Брестед, „Изкуството на Гърция” на фон Шефер, черно-бели репродукции на Рембранд и цветни на Ханс Мемлинг. Помъкнах червения куфар нагоре по улицата към най-близката автобусна спирка. След двайсетина метра удобната дръжка се счупи и трябваше да продължа с по-късата и обикновена дръжка  за носене в ръка. Куфарът ме блъскаше по петите, от което се препъвах. Това не беше училищната библиотека, от която да вземеш книга и да не я върнеш или пък когато Френския културен институт в София раздаваше книги, защото щеше да мести библиотеката на площад Славейков.

   Но книгите в книжарницата във Фрайбург бяха други. Купуването им би било равносилно на кражба въпреки уверенията на мъжа, че му правя услуга.

   Куфарът се счупи. Едва се качих в автобуса, а и слизането не беше лесно. Хората ме гледаха подозрително. Какво толкова тежко можеше да има в този куфар. Надали труп, освен, ако не го бях преполовил, за удобство. Влачейки „ковчега на мъртвеца” към къщата, за пръв път разбрах как се чувстват бездомниците, които всеки ден изминават километри с цялата им покъщнина в ръце или на гръб. Аз изминах не повече от двеста метра.

   Трябваха ми четири курса по стълбите, за да ги пренеса. Сложих ги на пода под последния рафт. В противен случай щяха да счупят и него. Помислих си как за пръв път в живота ми не се радвам, че купувам книги. Проблемите ми напоследък с френската администрация ми се видяха съвсем дребни в сравнение с нещастието на книжаря, който трябва да напусне, защото не може да плаща повече наема. Значи това се случваше и тук, в Германия, залогът за европейската стабилност. Известно е, че банките фалират. Това е едно от основните им свойства. Но как фалира една квартална книжарничка в малък университетски град? Влиянието на този микроскопичен фалит върху историята е повече от незначителен. Десетки пъти в подобни книжарници в Париж, Страсбург, Лондон, Цюрих, София  и къде ли не, съм се питал как издържат тези книжарници, как оцеляват? Известен ми е митът за „големите клиенти”, които идват няколко пъти в годината и купуват книги на стойност хиляди. Никога не бях виждал „голям” клиент.  

   Но ето, че този човек, чиято възраст не можех да определя, защото чертите ми бяха на 40годишен мъж, а косите – на 60, беше на път да изчезне заедно с делото си. Да изчезне, да се изпари в пространството, което бе заемал. Корабът, който бе управлявал, бе на път да потъне. Островът му изчезване във водите на нищото. Армията му (понеже книжарницата бе близо до Молткещрасе), бе разбита. Загубата е, разбира се – лична. Печалбата е за случайните клиенти, който обират трупове. В този мъж, който стоеше на прага на собственото си изчезване, аз виждах себе си след тридесетина години. Все толкова объркан, несръчен и притеснен в един болезнено реален свят на ценни книжа и фалити. Все толкова неопитен и чужд. Приписват на Наполеон фразата „Водил съм 60 битки и това, което прилагах в последната, то знаех още преди първата”. Човек не се учи на нищо друго, освен да губи. За да приемеш печалбата, каквато и да е тя, не се изисква кой знае какво изкуство.   

   Час по-късно, докато се почесвах над един научен текст, посветен на политиката на сигурност на Европа в 21 век, си спомних още нещо. Като студент във Франция, не можех да се възползвам от богатството, с което току що се бях сдобил. Целият ми разговор с мъжа в книжарницата, бе проведен на езика на Шекспир. Език, който несъмнено бе чужд и за двама ми. Аз не можех да се възползвам напълно от съкровището, което притежавах. Въпреки цялата му тежест.

   След седмица мястото няма да го има. Пространството ще изчезне. Съчувствието не съжителства с болката и липсата. Мисля, че те се срещат съвсем рядко. Съчувствието идва тъкмо за да открие, че болката се изнася с цялата си покъщнина. Липсата още не е дошла.

---

[1] В историята на Древен Египет съществуват много примери за подобни премествания. След като гробниците в Долината на царете се оказват неблагонадеждни, мумиите биват събирани, местени и крити в дупки в скалите. Когато през 1881 скривалищата са намерени, вътре биват открити десетки мумии. Бел. авт.

Anna Aaron

слънчевият часовник
на детската площадка
работи само сутрин.

пред катедралата

стоя пред трите статуи
от катедралата излиза човек
струва ми се, че се прекръства
не, просто си оправя якето.

Passive

тази песен се казва passive
на ето този концерт на APC Кийнън Мейнърд казва
This song is called "fuck britney spears... in the ass"
не би гласувал за мейнърд колкото и да е забележителен.

мислете и взимайте решения, защото последици винаги има
колкото и незначителни да изглеждат.
изборът не е правене на изкуство или протест., по своята същност
той е акт - активен и позитивен. като гласуваш, ти казваш да на нещо
и докато преброяват гласовете никой не се интересува какви са ти били мотивите.
това, което има значение, е че в някакъв момент си направил избор.
изборът даже не е личен, той засяга и всички около теб.
ако well-being-ът ти е по-важен и спасението ти е винаги лично, прави каквото са те учили
и каквото си правил и досега. то е проверено и не действа.
докато влизаш в тъмната стаичка
си сам, но в маршрутките, болниците и университетите всички са заедно.

две наблюдения за имената и природата на нещата

мургавият докторант ми подаде ръка
и се представи
бях го срещал поне две хиляди пъти по улиците
с големи торбички под очите
и изгърбена фигура
той беше въплъщението на мъките на този интелектуален труд
казвам се ахилеас - промълви
и преглътна като костенурка.

--


eine kämpferin für ruhm

да пътуваш на рождения си ден
е като се надпреварваш с jet lag
да се надбягваш с течащото време
само че ти си с влак
а времето кръжи над главата ти