вечеря, от която не можеш да си тръгнеш

можем ли наистина да свикнем с присъствието на
някои неща, които ни държат за гушата
мислим за тях, не можем да си отворим устата
парализират ни, карат ни да навеждаме глава
докато вървим по улицата и да се ритаме по брадичката
мислим за тях, но не стигаме до решение
сладък световъртеж, замайване от височината
копнеж по провала. отсъствие на сигурност
наличие на липса.
уча ли се да живея с нечия липса и липса ли е тя
съзнанието ми по-силно ли е от фактите
от снимката с годините заключени в скоби?
мога ли да разбера болката ти и като знаеш
че съм я разбрал, да се успокоищ, защото не е само твоя?
присъствие и отсъствие са едно и също
животът е рана в нищото
виси във въздуха
правим се, че не го виждаме
покана за вечеря
някои си тръгват по-рано
най-забавните
настроението спада с падането
на нощта
някои просто не знаят как да си тръгнат
историите стават все по-предвидими
тази съм я чувал
идва ми да стана и да си тръгна
стисвам ръката ти под масата
мълчи и гледай навсякъде
успокой се
тук съм