Бащата не е страшен. Трябва да страхуваш от него колкото от обувка. Преподава теория на литературата в университета в града. Сутрин става рано и пие чай, за да се настрои за деня. Винаги се притеснява преди лекция. Винаги. Не е от курдисаните играчки на пружини, които идват, за да си изпеят наизустеното още от студентските години. Той се притеснява от всичко. От студентите, на които не им пука кой e някой си Shklovsky или Bachtine, чието име той се старае да произнесе възможно по близо до оригинала, затова се получава нещо като Ba –kh- teen. После го записва на дъската с фин като паяжина почерк. На бялата дъска с черен флумастер. Притеснява се от материята, която преподава и се съмнява в нея. Ако не беше стипендията, нямаше да дойде тук. Щеше да е гост-професор някъде другаде, да си разказва финтифлюшките и безкрайните теории пред други също-толкова-заинтересувани студенти. Някои се отличават и идват да си говорят с него, поздравяват го в коридорите, той им кима, но истината е, че не ги помни. Освен едно-две лица. Симпатичното момиче от втория ред. Не защото е невероятно красива. Забеляза я няколко пъти в кафето и тя му се усмихна, което вероятно означаваше, че е от неговите студенти.
За да провери, реши да я погледне пак. Тя отново се усмихна. Значи това беше. Можеше да го прави колкото пъти си иска и винаги работеше. Поглеждаш я и тя се усмихва. Чаровно. Не изглеждаше като момичетата от тук, руси и ниски или високи и груби, с изхвръкнали кокали като камили. Със сигурност не беше от тук.
Притесняваше се от акцента. Това никога нямаше да се промени. Като студент беше имал гост-лектори от други държави и си спомняше с каква досада ходеше на лекциите им. Самодоволни старци с двойни-тройни и петорни брадички, в които вероятно крият ключа от някаква тайна, но никога няма да я споделят. Или може би в следващата книга...
Преподаваше им руски формалисти без да е руснак и това объркваше студентите. Караше ги съвсем да не му вярват. Как можеш да преподаваш руски формалисти без да си руснак? Не е достоверно. И те настойчиво не му вярваха. Не, той не беше руснак и не можеше да разбира руските формалисти по правилен начин. В това се състоеше борбата им. Той се опитваше да убеди студентите, че няма правилен начин, а те го смятаха за подла диверсия от негова страна. Иска да скъса всички и да си замине там, откъдето е. Не и Русия, разбира се.
Външният му вид също не им всяваше страх, нито им вдъхваше доверие. Чорлава коса, очила с големи стъкла и тънки рамки, сако, което му стоеше като на беден роднина, както казват в този край и сини дънки, в които са се намърдали тънките му крачета. Освен това не пушеше. Преподавателите им пушат непрекъснато и навсякъде. Който не пуши, има задни мисли. Крои нещо. Този човек имаше план. Не е от онези безобидни добряци, на които им е все едно колко души ще присъстват на лекцията и които ще напишат отлични оценки, за да си отидат вкъщи, при дебелата жена, кучето и бутилката. Този човек най-вероятно не пиеше. Той имаше план, вероятно свързан с продължителността на живота. Отдалеч си личеше, че иска да живее дълго.
А и кибритената кутия. Толкова е дразнеща. По време на лекция той се ухилва, тънките му вежди (с форма на траектория на снаряд) подскачат към петолинието на набръчканото му чело и опитват да се закачат там, но не успяват. Той се усмихва по инфантилно-чаровния си начин и бръсва в джоба. Вади една кибритена кутийка и я разклаща.
Какво има вътре? М? М? Вече пет лекции го прави. После я прибира отново в джоба и го потупва два пъти. Винаги два пъти. Вероятно е луд.
Момичетата му се подиграват. Наричат го Pnin-itch, заради досадния навик да се почесва по тила. Всъщност го харесват. Трябва да вземеш позиция. Или ти харесва, или не ти харесва. Безразличието не е избор. Те го харесват и опитват да го срещат в библиотеката, но той ходи рядко. Не се задържа дълго. Не мога да издържам толкова много хора на едно място, които не знаят защо са там. След лекция се прибира вкъщи, при нея и децата. Веднъж, в петък вечер група студенти го виждат да влиза в киносалона, следван от висока и слаба жена, която се извисява поне две глави над него. Зад тях се кламбуцат две хлапета, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще се изръсят на пода като конфети.
- Тук добре ли е? Добре ли е? – повтаря той и трие чело с ръка, по неговия си начин, когато е тревожен. – Аз нали не виждам добре – продължава и мига и вдига вежди.
- Да – отговаря жена му и четиримата се настаняват. На първия ред не седи никой.
Той грейва, без да спира да бърчи вежди зад „бръмбарските” очила. Този човек, който изглеждаше така, сякаш би поискал разрешение от майка си да отиде до тоалетна, имаше жена и две деца. Може би е просто късмет и спасението дебне за всички загубени хора. Или поне за някои.
No comments:
Post a Comment