blablater

старата френска сим карта изтекла.
попитах мога ли да си запазя номера. не мога. купих нова.
потърсих учебника по "поддържане на мира и сигурността"
изчерпан е на четири места. колкото книжарници има тук.
на клебер имаше книжна борса. мини славейков. търсих да си намеря нещо
всичко, което ме бе интересувало в някакъв момент, вече си го имах.
стана ми криво. а първо издание на жул верн - на кой му трябва
изобщо? освен че е красиво. или стар робер в два тома?
това пък съвсем. стана ми криво, че не мога да се изненадам с
някоя книга. влязох в английската книжарница. новата книга
с интервюта на умберто еко и кариер вече на английски. "не си и
помисляйте, че може да се отървете от книгите". в началото реших
да я взема, после си казах, че не е ли твърде много и твърде
досадно да се говори за смъртта на книгата. щом на мен вече
ми дойде да гуша, с цялото ми търпение, какво остава за другите
хора, които си купуват книги само когато някой им ги подари.

после се натресохна шумен парад в центъра на страсбург
тъкмо на излизане от макдоналдс. зарекох се, че ще ми е
последното влизане на това място. не искам да умра с разяден
от кока кола стомах. един сладолед на клечка дневно ми е достатъчен.
за пет минути минах през любимото ми състояние на мизантропия
хубаво, че беше само за пет.
позатичах се за пръв път от месеци
и хванах един трамвай преди парадът да стигне до мен.
в крайна сметка вместо да си купя тантурестия умберто си взех 
един дебел том с поезия на буковски
ама наистина дебел
тежеше колкото автобиографията на марк твен
ако имах пари и нея щях да си взема.
да се зарина с книги, направо къща да си направя с тях.
честно казано наистина се уморих някакви хора да пишат книги, за това
че книгата била на изчезване. те динозаврите са изчезнали
и което е още по-страшно, книгите от онова време също.
нека да видим как се изчезват книги. писането никога не е било толкова институционализирано. всъщност направо ми писна да виждам книги от
едни и същи автори или напротив - от напълно непознати.
през годините през ръцете ми са минали десетки хиляди.
дори аз започнах да се уморявам. пък ако наистина изчезнат
ще започна да си ги припомням една по една.  или ще
гледам филми по цял ден и няма да излизам.

прибрах се и си пуснах й.с. бах. него винаги ще го има
него ще го има и когато франция изчезне, и когато кандидат студентите
пишат, че карл маркс е прототип на дядо коледа.
не ми понася дълго време навън, сред много хора, дори когато е слънчево.
не обичам да ме предреждат на опашка в супермаркета, нито да се лепват
до мен съмнителни марокански или алжирски старци. всъщност не обичам
да ми се лепва който и да е. когато остарея, пожелавам си да ми се случи,
се надявам да бъда достатъчно спокоен, за да приема, че личния край
не е край на света. каквото било - било. ще си гладя бръчките, ще си гладя
белите коси и ще знам, че съм все толкова наивен, какъвто съм
бил на 2, 22 и още пет по толкова. вярата в личния опит е като вярата в
национализма. иституционализиран кретенизъм. 

да взема ли да оправя биографията в уикипедия, където пише, че съм
писател, оперен певец и съм завършил право? в крайна сметка нито
едно от тези неща не е вярно. да седи така.