На една стена

Снимка: Илиян Ружин

Важните неща не се казват, те се повтарят. И всяко тяхно повторение звучи толкова мощно, сякаш Питагоровата теорема току що е била доказана за пръв път. Всяко тяхно повторение носи усещане за внезапен смисъл, за внезапна вечност. В този смисъл дали става дума за писане, рисуване, свирене или други форми на изразяване, разговорът е налице. Този, който извършва действието, сам навлиза в разговор, съзнателно или не, с великите си предшественици. Понякога успява да добави нещо към казаното дотук, понякога просто повтаря важното и това само по себе си е достатъчно. Не става дума за канон или ужасен консерватизъм, това е най-просто казано това, което се случва. Не става и дума за това доколко успешен е разговорът, понятия като успех в случая стоят неуместно. Дали усилието е съзнателно или не е, вероятно има някакво значение, но и двете в крайна сметка носят огромно удоволствие, почти задоволство. Не съм най-големият привърженик на систематичността, подреждането и каталогизирането, предпочитам, както много други несистематичността на списъците. Но в изкуството има йерархии, принципи и системи, които макар и не винаги видими, съществуват и се подреждат сякаш от само себе си. На нас остава единствено да признаем това, този почти космически ред.Останалото би ни върнало обратно към епохата предхождаща стените на пещерата Ласко, а тези стени са били много самотни.