наскоро
докато се возех във влака
между фрайбург и страсбург
и струната на опъния от едната страна
на полето
до другата
влак
разрязваше слънцето
(метафората не е моя)
измислях разказ за човек, който трябва да
бъде убит във влак,
но се оказва, че
междувременно е слязъл
по-рано
неочаквано
за да отиде на импресионистична изложба
където все пак бива застрелян погрешка.
разказът се води от името на вдосадения
убиец, който пътува с обратния влак.
разказът разбира се, носи името "импресионистите"
но не носи никаква поука - изкуството не спасява животи
не и буквално.
за епиграф съм избрал
следните редове
които присъстваха
в една статия за кристо явашев във вестник култура
Една малко споменавана истина за скръбта по починал е,
че не просто си загубил близък човек; ти губиш и личността,
която си бил в присъствието на този човек.
разказът е посветен на един човек
който го няма от девет години
за него мисля все повече
и знам, че под каквато и форма
и агрегатно състояние да е
и той мисли за мен.
не го казвам, за да накарам живите
на които не им пука за това, което правя,
да се почувстват виновни.
чувството не е на вина, а на липса, която
съществува въпреки моментите на радост
и националните празници и спонтанните
ръкопляскания и смехът на улицата
и евтините шегички в които имам магистърска степен,
но както изглежда, докторатът ми по международно право
ще е петстотин бели страници за мълчанието.
No comments:
Post a Comment