неделна стража

затварям последната страница на
"непосилната лекота на битието"
схематична и евтино манипулативна книга
която съвсем не е без стойност
героите на кундера се обръщат назад
и правят обобщения
сякаш се събуждат от сън
като събудени марионетки

неделната тъга ме връхлита от нищото
докато лежа и дочитам кундера
решаваме да пием вино
отлагаме пушенето на пури за по-късно
правим си импровизирана вечеря
пускаме джаз фм точно за да чуем
как някой споменава джонатан францен
и новия му роман Свобода
ще гледаме нещо - филм или сериал
по-скоро ще гледаме как неделната вечер тихо се
изнизва
през вратата
без капка поезия
на дъното на виното
което два месеца стоя
на стража до вратата

пожелание

пожелавам си и ви пожелавам лошото да остане в миналата година
а трудното да е отпред
и да носи успех и удовлетворение

М

спокойствие и само спокойствие

когато отвориш първата страница на "капитанът отиде на обяд и моряците превзеха кораба" на буковски, и започнеш да четеш откъсите един след друг, си казваш: това е добър блог. в него има усърдие. има живот. от онази искра, която само някой друг може да ти я даде. когато собственият ти пламък не е на висота. четеш откъсите. един след друг. уж са лесни, но опитай се да живееш неговия живот. тогава не би ти хрумнало да седнеш и да пишеш. а това е в основата. буковски седи и не гледа това което пише. погледът му е леко вдигнат над машината, над компютъра. той се състезава. със себе си. с времето. с хартията. с нощта. 

   вчера в "апартамента" седях на любимото ми място и четят кундера. непосилната лекота на битието. хубаво четох, беше ми приятно, но през цялото време имах усещането, че не е роман. кундера седи отстрани и прави дисекция на две нещастни и посредствени същества. отбелязах си някои изречения, с които не бях съгласен. едно от тях ставаше и за епиграф. може и да го използвам. като цяло книгата ми прилича на някакъв учебник по самопознание, на някои места и като чиклит. томаш и тереза не са герои, а илюстрации към теориите на кундера, които дори не са негови. те са илюстрации на интерпретациите на кундера. всички герои са схематични и ужасно несвободни. все пак ще продължа да я чета днес следобед.

   надявам се на хубаво време. на подредени мисли. тоест, не можеш да се надяваш на подредени мисли, те не идват като телетипна машина, а като пасажи от риби. надявам се да не ми идват много неща наведнъж. да вървя спокойно по улицата, колкото и да е хлъзгава. да се кача в автобуса и там да има поне едно свободно място от слънчевата страна. ще чета този блог на буковски или непосилната лекота на битието. а може би елементарните частици на уелбек. когато излизам, взимам винаги минимум две книги, от страх да не би да остана без нещо за четене. от страх да не съм сам? 

   

  ще гледам няколко нови сериала, когато се върна. Трябва повече спокойствие, повече възможност за концентрация. Иначе паниката, че нищо не върви както трябва, дебне от всяка крачка. Задъхвал съм се, ушите ми са забучавали, завивал ми се е свят, невидима ръка ми е стисвала гърлото в най-неочаквани моменти. Спокойствието си е отивало, крехкото равновесие се е пречупвало. Човек трябва да намери начин да се справи с тези атаки. Да не се самонавива за глупости. Да се научи на спокойствие. то се учи като всичко останало.
   току що един самолет излетя. дано и с това няма проблем след няколко дни.

   Снощи започнах нещо ново.

неравносметка

в стаята въздухът не стига
и стените се приближават
настроенията и чувството за нещо
общо се отдалечава
музиката кънти
цигулките стържат
разговорите увисват
в банята е тъмно
липсват добри идеи
липсват каквито и да е идеи
за каквото и да е
изобщо наслаждаваме се на
наличност на голяма липса
трябва някак да се продължи
някой да отвори прозореца
да се погрижи за саксията с цветето
което щеше да е като всички цветета
купени от икеа
ако не умираше поне веднъж седмично
заедно с чувството
че чувството за хумор
също е умряло
много преди покупката на цветето
но как да констатираме началната дата
денят, в който за пръв път си помисли
трябваше по-малко да говоря
повече да слушам
повече да чета.

пътешествие до края на банята

лампата в банята се скапа
опитах да я сменя
беше стара и заяждаше
счупи ми се в ръцете
нищо ми няма.
отидох да купя от огромния магазин
siehr

чак ми стана смешно
не си струва лампата

вчера имах важна среща
докато бързах към нея
се сетих, че не си спомням
точно на коя пресечка се намира сградата
имах достатъчно време
и реших да си направя експеримент
вървейки, започнах да спирам и да питам хората
дали знаят къде е улицата
дипломати
бизнесмени
бабички в тежки палта и отвратително начервени устни
ученички
майки с колички
по-възрастни мъже, облечено сякаш отиват до супермаркет
или да хвърлят боклука
(в този район няма супермаркети)

най-смешното беше
че когато влязох в една аптека
аптекарката каза
не знам къде е тази улица
изчакайте, ще взема атлас,
взе атласа
в него имаше подробна карта на  страсбург
взе един молив
намери улицата от списъка на последната страница
занесе атласа в малката задна стаичка и ми направи ксерокопие
после чи обясни по най-сложния начин как да стигна
до улицата

тя не знаеше къде е
въпреки че беше на следващата пресечка
буквално зад ъгъла

питам се как тази жена стига до аптеката
в която работи без да гледа табелите
без да се интересува от нищо
щеше ли да е по-любопитна ако работеше в туристическо бюро

отивам в банята
за да сменя крушката
поне знам пътя до там

пети декември.

The past is a foreign country: they do things differently there

L. P. Hartley

1

за да стигнеш до базел

просто трябва да се качиш на

влака в 10.15

да седнеш удобно и да я прегърнеш 
и той тръгва

през няколко седалки

момичета говорят на български и се кикотят

когато слушам този език далеч от дома

в устите на непознатите

той ми изглежда толкова изтъркан и ежедневен 
хлъзгав, ехиден, изоставен, умилкващ се

на него се обсъждат неща, които на всеки друг език

звучат сериозно и нормално

защо само на него има нещо цинично и невярващо

и неподдаващо се на каквато и да е сериозност?
няма да мисля сега за това.

преглъщам си езика и поглеждам навън

към хълмовете, покрити със сняг

като в картина на брьогел

като негова скица

отварям книгата с есета на джонатан францен

която купих вчера от една книжарница

заедно с още много други подаръци за мен, за нея

и за други хора

потърсих есето, което исках да прочета

да прочетем и двамата във влака

в него францен разказваше за това как

е бил въвлечен в немската култура и за годината

която е прекарал като студент в берлин

не го намерих

спомних си, че е в другата му книга с есета

започнахме да четем първото есе от книгата, която купих

how to be alone
е заглавието й.

за баща му, който е бил болен от Алцхаймер

и за трудностите, през които е минала майка му

за ежедневния героизъм да устояваш на

деня

на хората

на болестта

времето

прахта

умората, че можеш да се движиш само напред

чудовищно ограничение, но и полезно

по-добре да се срещнем в бъдещето

отколкото да се търсим в миналото

2

всеки има една или няколко дати, към които се връща

в мислите си, и ако споменът е свързан с приятно събитие

топлина се разлива по тялото му

а в други моменти се човърка сам и се наслаждава на раничките си

по стечение на обстоятелствата някои от датите остават в историята

джойс е срещнал нора на 16 юни 1904

и това е оставило такава следа у него

че докато има хора, които са чували и една дума за джойс

ще знаят какво е станало на 16 юни 1904

а пък за един човек от прага,

който четях цялата минала година

тази дата е 12 август 1913

тогава той среща жената, която му скапва

живота в продължение на години

не без негово позволение

на мен ми е важен  5 декември

тази дата не принадлежи на литературата

въпреки че действието в първата ми книга

се развива точно на нея

какво се е случило тогава

оставям само за себе си

някои от най-добрите ни спомени

са по-добри от халюцинации

а тогава халюцинацията

бе колективна

искам да вярвам че е така

3

в базел е скъпо

по-скъпо отколкото си спомнях

спомените ми са скъпи

но билетите в базел

още повече

за да отидем на изложбата в галерията

която се оказва почти извън града

трябва да си купим билети по две евро и половина

швейцария винаги ме кара де се чувствам беден

изложбата е чудесна

както повечето, които съм гледал

но не ми се говори за това

сградата на фондация bayeler беше още по-интересна

но не ми се говори за това

много по-интересно ми беше в музея на играчките

от другата страна на улицата

в това базелско село

имаше най-страхотните кукленски къщи, които съм виждал някога

не вярвам, че ще се върна да видя изложбата на климт шийле и кокошка

която струваше цяло състояние

е се върна в музея на кукленските къщи

4

тя слезе на гарата, на която трябваше да слезе

аз продължих с билета към моята

с моя билет можеха да се возят още четирима души

имаше само един мургав и нисък мъж

поисках му три евро. Той ми даде две

и обърна надолу с главата целия влак, но

успя да развали парите си и ми даде още две евро

беше наистина внимателен. Аз бях решил, че няма да ми даде нищо и

ще се направи на ударен. Грешах.

след няколко спирки ми благодари и слезе

аз слязох на гарата в кел

малкото немско градче срещу страсбург

от другата страна на рейн

качих се на автобуса

дадох две евро на шофьора

билетът струва 1.40

нямам да ти върна – каза той

даде ми петдесет цента и каза, че ще ми дължи още десет

издразних се

защо пък трябваше да му дам десет цента?

еднопосочният билет в базел струва 2.60

затова точно преди да сляза

помолих едно момиче за два цента

не искате ли десет? – попита тя

не – искам два.

добре – каза тя и ми даде два цента

дадох ги на шофьора

ето ви обратно петдесетте. Намерих два цента.  

и той ми го даде хубавата малка блестяща монета от едно евро

която още в началото си беше моя

стана ми хубаво

и още по-весело

и не беше заради парите

не и по онзи начин

по който би трябвало да е

когато говорим и мислим за тези парчета метал и

късчета грозна хартия

когато следващия път се видим

надявам се да си говорим за залезите на търнър

и филмите на клинт ийстууд

за новата книга на пол остър, която е по добра от предишната

поне засега

и за музиката

лека нощ

двойно потвърждение за съществуването на дядо коледа

една вечер
сестра й я намира на леглото
тя плаче тихо
но настойчиво
след дълга дипломация
най-накрая думите са изтръгнати
дядо коледа не съществува
доказателството е налице
вече седем дни никой не прибира писмото
което тя е написала
и за да не го издуха вятъра
го е защипала
за простора
никой не го взима
значи дядо коледа няма
тя не е казала на никого за писмото
та той би трябвало сам да знае къде е
нали го има
нали тя вярва

години по-късно
племенницата й
преживява криза на вярата
в дядо коледа
разтърсваща криза
възможно ли е той да не съществува?
писмото е изпратено
и все пак?
той трябва да даде знак
нещо съществено
онтологично доказателство
(както казват колегите от другия факултет)
дядо коледа не трябва да се окаже доктор ох боли
например
такива трансформации и травестии не са позволени

шест годишната яна решава да изпита не вярата си
а да даде още един шанс на блудния дядо коледа
тя оставя на перваза паничка с мляко
за дядо коледа
и една бисквита за елена рудолф
и затаява дъх
изчезването на млякото и бисквитата е
conditio sine qua non
че Той съществува

за всеки случай
тя информира родителското тяло
за да няма недоразумения
паничката мляко не е за някоя шляеща се котка
а за един заблуден дядо коледа
(ако обича, нека остави бисквитата на елена)

на другата сутрин
доказателството е налице
петнайсет години по-късно
той все още съществува
и е все толкова гладен
...за деца

и какво остава да се направи?
тя му пише второ писмо,
много по-кратко от първото,
в което просто
пише
"дядо коледа,
благодаря ти, че съществуваш".

вече е получено.