как се композира роман?

през последните пет години
малко след като завърших първи курс
в юридическия факултет на
софийския университет
започнах да си водя бележки
и да събирам чернови за
един евентуален роман.
през следващите години
независимо къде се намирах
най-вече в софия,
по-късно в страсбург
дори за два дни в париж или лондон
или където и да е
не съм спирал да мисля за това
каквото и да съм правил
мисълта за този евентуален роман
е възбуждала въображението ми
стояла е като далечна цел
и е давала смисъл и удоволствие на съществуването ми


може би отдавам ненужно голямо значение
на нещо, което се е превърнало просто в професия  като всички други
- съчинителство на истории, работа по установени и остарели модели
може би е така

през тези пет години съм изписал няколкостотин страници
в опит да вляза и подредя една истори
това, което съм чел междувременно, успоредно на писането й
ми е оказало огромно влияние.
опитвал съм се да приложа чужди
техники за решаване на задачите, които ми предлага писането на роман.

би било смешно да кажа, че композирането на един текст с обем над 30 000 думи
е лесна задача.
то включва известна доза наивитет, гтлупост и самоувереност от страна на пишещия
за много дълъг период от време той трябва да повярва, да приеме за даденост
определени факти. той трябва да вярва в себе си, в героите, във важността на това, което
прави, трябва да има извратено месианско чувство, а и чувство за мисия
иначе недоверието и непрекъснатата несигурност
ще го довършат.
в известен смисъл, за да напишеш роман
трябва да притежават огромен запас от романтично отношение към писането.
трябва да си малко глупав, за да не се самоунищожиш в самокритичност
и самоуверен, за да не тъпчеш на едно място.

чувството, че това, което правя
задоволява някаква моя вътрешна потребност
и осмисля съществуването ми
повече от всичко друго, което съм правил
е факт.
но има нещо, което противостои на това чувство
и то е времето.

през тези пет години
освен че си блъсках главата
каква е най-добрата форма и дреха
която да облече книгата
(защото не вярвам, че тя се появява спонтанно
идиотско е да се мисли подобно нещо през 21 век
това е съзнателна работа на автора)
виждах как текстът се променя
появяваха се параграфи
други изчезваха


можеше ли книгата да се развива
да се променя като жив организъм?
защо изобщо си струва да се пише роман
и каква е неговата структура?
важи ли разделението за сюжет и фабула въведено преди 80 години от
някой гениален руски формалист?
искрено ли е да разкажа една история от гледната точка на
два, три или четири персонажа
и няма ли по този начин формата да се стовари над съдържанието?
интересувах се от всичко, което можеше да ми свърши работа.

историята на написването на тази книга
е моята читателска история
през цялото време книгата съществува в главата ми
някъде дълбоко под пластове ежедневие
стрес
затормозяване с глупости
разочарование
и книги
тя е там и чака да бъде извадена.

но това не е достатъчно
вече не можеш да си позволиш да пишеш затворен
у дома, със съзнанието, че текстът ти
т.е. съвкупността от герои, сюжет, фабула и хипервръзки
с други текстове
могат да променят каквото и да е в средата отвън.

писането е преди всичко акт на въоръжена съпротива срещу времето.

като читатели
някои от нас са ужасно разглезени
ние познаваме стратегиите за влизане в текста
които използват всички преди нас -
книга в книгата
двойникът
пътуването във времето
преливането на сън в реалност
до степен, че това е почти способно да
обезцени усилията на автора, амбициран да композира адекватен текст.

изобретени са такива великолепни трикове,

рецензиране на книги, които не съществуват
борхес е професионален създател на литературни митове
човекът, чийто думи карат буквите пред очите ми да танцуват
главата ми пламва от щастлива възбуда
в известен смисъл кафка е негова проитовоположност. при борхес заигравката е от основно значение. при К. процесът на писане е по-важен от завършването на романа.
набоков създава елегантни пъзели 
пинчън използва огромни масиви от информация като ги вкарва в по-конвенционални схеми - като история в историята,
калвино ме е интересувал най-вече с трика за вечно започващия роман.
чел съм бекет, чийто текстове израстват от езика.
в опита да се справя с проблема как да напиша
един текст без той да се удуши в пъпната си връв
съм взимал от пол остър,
от безкрайните страници на хенри милър
учил съм се как не трябва да се пише
от български автории не само
от кормак маккарти напоследък много се учих как не трябва да се пише
но не е само той
има сто начина поради които едно нещо може да не става за четене


от теоретична гледна точка сме запознати горе-долу
с "литературното пространство" на морис бланшо
с "Подготовката на романа" на ролан барт
някой ден ще прочета анатомия на критиката  на нортръп фрай
и така нататък

но още сега това е планина от книги, която не можеш да прекрачиш просто така
не можеш да я прескочиш 
тя е по-висока от китайската стена
и далеч по-гъвкава.

това не е просто поменник с имена
не съм сигурен, че е и списък
йерархичността  е вътрешно присъщо
качество на списъка
а това е лабиринт, в който всяка врата отваря
десет нови стаи
или сто
или просто една.

тази китайска стена от книги първо
ми завърташе главата когато бях малък в библиотеката ми
у дома
с няколко хиляди тома
към които предполагам, че вече съм добавил още толкова
като малък правех опит да ги преброя
за щастие, така и не успях.
после ми завърташе главата в библиотеки и книжарници
където ходех всеки ден
дори мълчаливите и темерутести продавачи да ме дразнеха
или липсата на музика
или некомпетентен персонал
или кой знае още какво

но тази китайска стена от книги не беше препятствие
тя ми докарваше един щастлив световъртеж
да добавя една, две или три малки книги
към безкрайното множество.
книги-благодарност на един
човек, който обича да чете
защото това донякъде
извинява неспособността му да се справя
с други неща.

оруел казва, че
„Писането на една книга е ужасяваща, изтощителна битка, като продължителен пристъп на някаква тежка болест. Човек никога не би предприел такова нещо ако не би бил подтикван от един демон, на когото не може нито да се противопостави, нито да го разбере".

в този случай болестта траеше пет години.

да си мислиш, че можеш да пишеш
без да си даваш сметка докъде са стигнали
хората преди теб е не просто наивно, а идиотско занимание.
всеки един от тези, чийто имена споменах
по един или друг начин се е сблъскал с едни и същи
проблеми и му се е наложило да ги разреши някак.
те живеят заедно в един дом с хиляда врати
и все пак има само една вярна, през която
можеш да влезеш.
ако не си искрен - никакви техники и трикове няма да те спасят
текстът ще си остане в най-добрия случай добре сглобена заигравка

въпросът е възможно ли е
като пишеш
(на машина
на ръка
на компютър
рано сутрин, в седем
или след полунощ, когато
всички са си легнали
упорито, години наред
без да показваш
или да качваш в интернет всяка седмица нещата си)
все още
да имаш чувството,
че си струва.

не знам.

но със сигурност 
ако успееш да влезеш в къщата
с хиляда прозорци
трябва широко да отвориш своите
както са го направили всички преди теб
трябва да си максимално комуникативен
да си говориш със съседите
защото малко от тези, които обитават
тази къща
са там
завинаги.

за мен не е достатъчно да мисля върху
композицията на една книга пред компютъра
искам да отида там, където теорията и практиката
се срещат.

ще пускам глави от книгата
и ще започна от
следващата седмица.
тя е подарък за един човек
бих искал това да е подарък
защото засега
тя не е нищо повече от обещание за подарък.
а това не е много.