Първото впечатление, за което казват, че никога не лъже, бе за човек без родина. Вглеждах се в очите на непознатия, докато слушах обясненията му за адреса, изписан на листчето, което носех. Измервах скулите, гъстите къси черни коси, палтото и панталоните, не можех да преценя със сигурност. Наблюдавах го, бях го чул да говори в трамвая, но това като че ли нямаше голямо значение. Бях го чул да сменя френски и немски с голяма бързина, сякаш превключваше два канала, които текат успоредно и непрекъснато. Стори ми се, че обсъжда някакво заминаване с мъжа, който го придружаваше. После вратите се отвориха и той слезе. Аз се огледах и реших да го погледвам. Стори ми се някой, който може да ми помогне. Ритнах някого, извинете, после куфарът ми заяде на вратата.
Извинете, извинете!
Кой би могъл да знае, че говоря с мъртвец.
Не обичам загадки, пъзели, главоблъсканици, необясними неща, неизговорими думи. Уморен съм и лъжа, лъжа изключително много. Лъжа безобидно, просто, за да се проверя, за да се уверя в гласа ми. Лъжите ми са истина, тъй като не прикриват нищо освен съмнението в мен самия. Вървя, куфарът ми се влачи, лъжа нагоре-надолу и слушам.
Истина е не това, което изричаме, а това, което премълчаваме, както и това, което чуваме. Затова слушам внимателно, в детайлите, в които вярвам и не вярвам. Както казах, не обичам пъзели и самоцелни измислици. Те ме уморяват. Няма пъзели, няма загадки. Съвкупността от случаи, които непохватно наричаве живот, се дели на две категории: какво обичам и какво не обичам. Има и трета: какво обичах, но за нея няма да говоря. Тя ме обърква, налага ми да притичвам до друга стая, друг трезор на душата, в когото пазя нещата, които не са за показване.
Този стремеж да покажа демонстративно, че аз не принадлежа на това време, че съм захвърлен в него без да съм виновен и вечното желание да избягам, да бъда другаде от там, където съм. Всичко е злополучен инцидент, недоразумение.
Нещастието да се събуждаш с прегризана опашка или по-точно, като лисица, която се е хванала сама в капана и сама откъсва крачето си. Сам съм виновен за тази нетърпеливост, припряност, стремеж към изпреварване на събитията. Не ги оставям да се случат, преживявам ги сюблимно още преди това и всяко истинско случване е вече бледо повторение на нещо, което вече съм преживял. Животът ми, тази грозна жвакаща дума, е бледо подражание на това, което отдавна съм преиграл. Свръхиграл. Надиграл.
No comments:
Post a Comment